Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (141)

3

Светицата се поколеба, преди да отговори. Накрая рече:

— Хасинта? Не, не е тук.

Двете дами си поговориха малко, след което Гилермина се върна при посетителката, но лъжата, която бе принудена да изрече, беше смутила духа и до такава степен, че не приличаше на себе си — винаги сигурна, безстрашна, владееща се отлично. Лъжата и театралната игра на приятелката й на криеница я поставиха в невероятно критична ситуация, тъй като се бе родила за истината и живееше в нея като риба във вода. Скрупулите я караха да се чувствува като същество, извадено от естествената му среда, а през съзнанието и дори мина страшната мисъл: смъртен грях! С всичко това трябваше да се приключи.

— Дъще моя, днес като че ли не сте на себе си. Много бих искала да ви изслушам, да ви утеша… но трябва да ме извините… Друг ден.

— Трябва да излизате? — запита анархистката с тъга. — Добре, ще дойда пак, имам да ви казвам нещо… Ако не ви го разкажа, ще ми бъде тежко… Ах! Едно нещо, което ми се случи вчера… страшно, много страшно нещо!

Гилермина се бе изправила и се питаше какво ли може да бъде.

— Ако упорствувате с тия странни идеи — добави тя на висок глас, — ще ми бъде трудно да ви утеша. Никога няма да се разберем.

Грешницата бе заковала очи в тая светица. Приличаше й на Маурисия. Лицето не беше същото, но изражението… а гласът й бе станал дрезгав като на пристрастените към ракията.

— За какво мислите? Защо ме гледате така? — запита я Гилермина, губейки търпение.

— Гледам ви, защото ми харесва да ви гледам… Снощи и предишната нощ, и всички дни, откакто си говорихме, вие сте непрекъснато пред очите ми, виждам ви, когато спя и когато съм будна. Вчера, когато ми се случи това, дето ми се случи, си казах: „Няма да намеря покой, докато не го разкажа на госпожата.“

Обзета от силно любопитство, Гилермина седна и като хвана ръката й, каза тихо:

— Разказвайте. Вече слушам.

— Вчера — съобщи със сведен поглед младата жена, като в края на всяка фраза вдигаше очи, сякаш поставяше запетайките, — вчера, както си вървях спокойно по улица „Магдалена“, мислейки за вас, защото аз винаги за вас си мисля, спрях да погледам витрината на един магазин за тръби и кранове за вода… Изобщо не зная защо спрях там, какво ме интересуват мен тръбите? Тогава усетих зад гърба си, по-точно ей тук, на тила, откъдето почва косата, дъха му… Ах, госпожо! Когато гласът му се разнесе, все едно че ме прободе остра и студена игла. Вледених се. Обърнах се… и го видях, усмихваше се…

Гилермина протегна ръка, за да й запуши устата, но резултат нямаше.

— Не можах дума да кажа… Стоях като статуя; обзе ме желание да плача, да избягам и не знам още какво.

— Сигурно не ви е казал нещо особено — отбеляза много уплашено светицата, мъчейки се да омаловажи нещата. — Нищо повече от поздрав.

— Поздрав? Сега ще видите. Каза ми: „Как си малката?“ Аз не можах да му отвърна… Извърнах се, а той ме улови за ръката.

— Стига, стига, това е достатъчно — заяви Гилермина, като се изправи, много объркана. — Друг ден ще ми го разкажете…

— Не, няма още много. Аз си издърпах ръката и си тръгнах, без нищо да му кажа. Докато вървях, не можах да се сдържа да не се обърна, погледнах назад и го видях… Вървеше на разстояние след мен. Ускорих крачка и се мушнах у дома.

— Много добре сте направила, много добре…

— Почакайте малко — рече Фортуната, която сега не бе екзалтирана, беше изпаднала в жалко смирение, а тонът й бе на дълбоко опечалена покаяница, която едва издържа тежестта на греховете си. — Най-интересното идва. След като го видях, в главата ми се заби идеята… Това е моя идея, лоша идея, госпожо, но вие сте светица и ще ми я избиете от главата… Затова нямах покой, докато не ви я кажа.

— Достатъчно, достатъчно, не искам повече.

— Искате — настоя младата жена, задържайки я с две ръце, тъй като изповедницата направи опит да се отдръпне от нея.

— Позорна идея!… Намерение за нов грях — избъбри Гилермина. — Това ли е?…

— Това е. Но чакайте, госпожо. Искам да я махна от себе си, ама понякога си мисля, че не трябва да я махам, че не греша…

— Исусе!

— Че така трябва да бъде, че така е наредено — добави госпожа Рубин, обзета отново от възбуда и с изражението на анархист, хвърлящ бомбата, предназначена да вдигне във въздуха земната власт. Това е моя идея, много долна идея, черна като зениците на сатаната… И не мога да я изтръгна…

— Млъкнете!…

Вцепенена от ужас, Гилермина направи няколко крачки, олюлявайки се като човек, който всеки миг ще падне. Много, много отдавна забележителната основателка не бе попадала в такова трудно положение. Чувствуваше се като вързана, без воля, и това я изваждаше от релси и й отнемаше великото спокойствие, което обикновено обладаваше. Направи още един опит да вземе нещата в свои ръце и като погледна с тревога остъклената врата на спалнята, каза:

— Но вие, не можете ли да разсъдите, че…

Не можа да завърши тази банална фраза. Другата, която бе белязана с печата на всички човешки слабости, а изглеждаше по-силна от голямата лечителка и светица, си позволи да се усмихне.

— Каква полза от разсъждения? Колкото повече разсъждавам, толкова по-зле.

— Виждам, че нямате задръжки. С такива мисли много скоро ще се върнем в дивашките времена…

Със саркастична усмивка и с едно изразително повдигане на раменете Фортуната даде да се разбере, че тя лично няма нищо против обществото да се върне към примитивното си състояние…

„Вие нямате чувство за морал, никога няма да имате принципи, защото сте от времето преди цивилизацията, вие сте дивачка и принадлежите изцяло към първобитните народи.“ Това или нещо подобно щеше да й каже Гилермина, ако състоянието на духа й беше различно, сега успя да изрече мисъл, която имаше далечна прилика с горната:

— Обсебена сте от страстите на народа, груби и недодялани като камък.

И това беше вярно, защото народът в нашето общество е съхранил в цялата им груба пълнота първичните идеи и чувства, тъй както каменната кариера — мрамора. Народът пази големите истини накуп, а цивилизацията прибягва към тях всеки път, когато и се привършат дребните, с които живее.

Изведнъж духът на Фортуната се разколеба. Сякаш нервната й енергия бе изчерпана. Другата, обратно, се съвзе също тъй неочаквано, разтърсена от угризенията на съвестта.

— Стига вече, стига вече лъжи. Не мога, не мога…

Вдигна очи към тавана, скръсти ръце, лицето й пламна и очите заблестяха. Анархистката остана поразена, като чу думите й, произнесени с глас, който сякаш идваше от друг свят:

— Спаси, господи, тази душа, която иска да се погуби, а мен отдалечи от лъжата.

След това се приближи до нея, хвана я за ръката и рече с дълбока скръб:

— Клетата жена! Аз съм виновна за ужасните неща, които казахте, аз, аз, бог да ми прости, а причината бе един фарс, една лъжа. Истината преди всичко. Истината винаги ме е спасявала, ще ме спаси и сега. Изрекохте дяволски неща, които разкъсват сърцето на моята приятелка, направихте го, защото мислехте, че говорите само пред мен. Излъгах ви, в онази спалня се крие Хасинта.

При тия думи тя изтича към остъклената врата и я бутна. Фортуната, която седеше срещу вратата, скочи на крака, онемяла и вцепенена. Хасинта не се появяваше. Чуваха се само риданията й. Бе седнала на един стол, захлупила глава върху леглото на светицата. Гилермина се приближи и каза:

— Прости й, скъпа, тя не знае какво говори. А вие… — добави показвайки се на вратата, — разбирате добре, че трябва да се оттеглите. Моля ви…

Може би всичко щеше да завърши мирно и тихо, но съпругата на Хуан неочаквано се изправи, обзета от яростта на гълъбица, която я спохождаше от време на време. Благословени души! С един скок се озова в стаята. Беше посиняла от толкова плач и гняв… Не можеше да говори, задушаваше се. Извика на пресекулки, сякаш плюеше думите си:

— Мръсница! Долна твар, имате смелостта да си въобразявате!… Не разбирате, че не са ви пратили… в затвора, защото правосъдието… защото няма правосъдие… А вие — на Гилермина, — не знам как се съгласявате, не знам как повярвахте… Какъв позор! Тази жалка жена, тук — в тази къща… Каква обида! Крадла!

В първия миг Фортуната бе обзета от изненада и страх и се скри зад креслото, на което седеше преди малко. После стисна с две ръце облегалката, наведе се напред и раздвижи бедра също като тигрица преди скок. Като я видя, Гилермина се изплаши както никога през живота си… Фортуната наведе още по-ниско глава… Черните й очи, обърнати към балкона, като че ли позеленяха и започнаха да фосфоресцират. В същото време се чу дрезгавият й ужасен глас:

— Крадла си ти… ти! Ей сега…

Гневът, страстта и грубостта на народа се проявиха в нея изведнъж със страшна експлозия. Върна се към детството си, към времето, когато след словесната схватка с някоя яка хлапачка се хващаха за косите и почваха да се скубят, докато не ги разтървяха по-възрастните. Не знаеше коя е, не разбираше какво върши. Хасинта и Гилермина се стъписаха за миг; после Хасинта нададе вик на уплаха, а светицата се притече на помощ. Фортуната не успя да продължи кавгата, нито да се овладее, тъй като на вратата се появи слугата на Морено, един огромен като замък англичанин, а веднага след него доня Патросинио и малко по-късно самият Морено.

Госпожа Рубин не разбра какво стана по-нататък… Смътно си спомняше как коравите пръсти на англичанина я бяха уловили за ръката, стискайки я така, че я болеше и на другия ден, как я изведоха от стаята, отвориха й вратата и тя тръгна по стълбите надолу.

Всички се скупчиха над госпожа Санта Крус, която бе изгубила съзнание, а Морено, чието лице изразяваше нещо средно между подигравка и недоумение, каза:

— Ето какви неща се случват на скъпата ми леля, щом реши да си играе на изкупителка.