Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (54)

3

По такъв начин тоя мизантроп заживя по-скоро с вътрешните си представи, отколкото с външните. Той, който преди това беше като мида, беше започнал да става нещо като поет. Живееше два живота — земния и на химерите. И втория го живееше тъй блестящо и тъй възвишено, че когато паднеше от него в земния, биваше целият смазан и разбит. Максимилиано имаше моменти, в които стигаше до убеждението, че е друг, и то винаги нощем и в блуждаещата самота на своите разходки. Или биваше армейски офицер и ставаше една педя по-висок, с орлов нос, с много силни мускули и глава… глава, която никога не го болеше; или пък богат и много учтив селянин, който много бръщолеви, без никога да се смущава, способен да хвърли цвете на най-сприхавата жена, и който в общество на жени е като риба във вода. Та, както казах мозъкът му така загряваше, че започваше да си вярва. И ако това продължеше, щеше да бъде толкова луд, колкото всеки един от ония, които са в Леганес. Той имаше късмет, че това преминаваше, както преминава мигрената, но халюцинацията отново възвръщаше своята власт по време на сън и ето ти пак глупостите и интригите на едни общо взето много нежни, много изискани приключения, със себеотрицания, саможертви, героизъм и други възвишени състояния на душата. Когато се събудеше, действителността се смесваше с измамните образи от съня и всичко в главата му бе като в мъгла. Това, което бе истина, и онова, което не бе, встъпваха в неясен двубой. Измамата оставаше известно време, а Максимилиано се опитваше да я задържи, като затваряше отново очи и приканваше образите, които се разпръскваха.

„Наистина — казваше си той — защо трябва едно нещо да бъде по-реално от друго? Защо да не е сън дневното, а истински живот — нощното? Това е въпрос на назоваване и защо да не можем да казваме “спя" на онова, което наричаме „събуждам се“, и „лягам си“ на „ставам“… Защо да не казвам аз сега, докато се обличам: „Максимилиано, сега си лягаш да спиш. Ще прекараш лоша нощ, с кошмари и какво ли не, т.е. с час по животинска фармацевтика?…“"

Въпросният Ulmus sylvestris беше симпатично момче, добър момък, весел и малко лекомислен. От всичките приятели на Rubinius vulgaris той най-много го обичаше и Максимилиано му се отплащаше с нежност, примесена с малко уважение. Олмедо водеше не много примерен живот, като сменяше всеки месец пансиона, прекарваше нощите в греховни места и вършеше всички студентски лудории, сякаш по програма, която трябваше да изпълни непременно. Напоследък живееше с някоя си Фелисиана, миловидна и много срамежлива. Той си придаваше важност с нея, сякаш държането на жени беше специалност, в която трябваше да се запише, за да спечели титлата на врял и кипял човек. Той й даваше малкото, което имаше, и тя от своя страна тъй нагаждаше нещата, че да живее един ден в оскъдица, друг — охолна, и винаги в най-голямо безгрижие. Той приемаше сериозно този начин на живот и когато имаше пари, канеше приятелите си да хапнат по една треска в неговия хотел. Като си придаваше вид на светски човек и на хитрец, той зле подражаваше на парижката небрежност, позната му от романите на Пол де Кок. Фелисиана беше от Валенсия и готвеше много добре ориз, ала в сервирането и в държането й на масата се искаше още. А Олмедо вършеше всичко тъй сръчно и по програма, че се напиваше, без да му харесва виното, пееше фламенко, без да знае да го пее, раздрънкваше китарата и вършеше всички безумия, които според него бяха ритуалът на безделника; понеже на него му бе хрумнало да бъде безделник, както някои стават масони или кръстоносци, от сърбеж да изпълнява роли и да значи нещо. Ако съществуваше някаква униформа на безделника, Олмедо щеше да я облече с истински ентусиазъм и съжаляваше, че няма някакво отличие, лента, пера или галон, за да излезе с него и да каже тихо: „Вижте колко съм покварен.“ А в същност беше нещастник. Това беше само едно извратено продължение на пубертета.

Максимилиано никога не ходеше на гуляите на своя приятел, макар че той винаги го канеше. Но се интересуваше за здравето на Фелисиана, сякаш тя беше дама, а Олмедо също вземаше това на сериозно, като казваше: „Малко ми е неразположена. Днес казах на Орфила да намине у дома.“ Този Орфила беше едно студентче, последна година медицина, който се казваше също като прочутия доктор и лекуваше, сиреч пишеше рецепти на приятелите си и на приятелките на приятелите си.

Един ден, като излизаха от лекции, Олмедо каза на Рубин:

— Намини у нас, ако искаш да видиш една истинска жена. Тя е приятелка на Фелисиана и дойде в нашия хотел за няколко дни, докато си намери работа.

— Порядъчна ли е? — попита Рубин, показвайки с тона си значението, което отдаваше на това качество.

— Порядъчна! Ами! — възкликна празноглавецът през смях. — Ама ти вярваш ли, че има жена, която да е…, както се казва порядъчна? — Това той го каза със самочувствие на философ с накривена над дясното си слепоочие шапка, като отличителен признак за неговите идеи относно човешката поквара. Вече нямаше порядъчни жени — казваше го един голям познавач на обществото и на порока. Скептицизмът на Олмедо беше белег на детинщина, безредие във физиологическите етапи, нещо като второ поникване на зъбите. Всичко в този етап се свежда до едно бръщолевене, а после вече идва човекът с други идеи и друг начин на съществуване.

— Значи не е порядъчна — отбеляза Максимилиано, който желаеше всички жени да бъдат порядъчни.

— Че каква да е, човече? Бива си я. Дойде в Мадрид преди известно време с един мошеник, мисля, че е търговец на пушки. Носеха цял влак, братче!… Видях я една вечер… Кълна ти се, че беше чист опиум. Сякаш беше от самия Париж… Но не знам какво стана, дявол да го вземе! Оня господин не играеше чисто и една сутрин изчезна, оставяйки голям дълг в пансиона и друг дълг не знам си къде и дългове, дългове… С една дума, нещастницата трябваше да заложи всичките си парцали и остана само с дрехите на гърба си, когато са на гърба й, разбира се. Фелисиана я срещнала, не знам къде си, залята в сълзи и й казала: „Ела у дома.“ Сега е там. Поизлиза си, кой знае къде, за което Фелисиана й заема дрехите си. Не му мисли — тя е много добро момиче. Има чар!…

Вечерта Максимилиано отиде в хотела на Фелисиана, на третия етаж на улица „Пелайо“ и като влезе, първото, което видя… До самата входна врата имаше малка стаичка, където обитаваше гостенката и тя тъкмо излизаше от скривалището си, когато Рубин влизаше. Фелисиана беше излязла да му отвори с газена лампа в ръка, която носеше за гостната, и на яркия пламък на лампата без абажур.

Максимилиано се сблъска с най-необикновената красота, която дотогава бяха виждали очите му. Тя го погледна като нещо странно, а той нея като свръхестествено видение.

Рубин влезе в гостната и като остави наметалото си, седна в едно мушамено кресло, чиито пружини изтезаваха тази част на тялото, която се допираше до тях. Олмедо искаше приятелят му да играе с него на карти, но тъй като Максимилиано му отказа, той се усамоти. Фелисиана сложи на масата един абажур с фигурки, облечени в шарени парцалчета, и след това лениво се отпусна в креслото, загръщайки се в пухкавия си шал.

— Фортуната! — извика тя на приятелката си, която обикаляше навсякъде, сякаш търсеше нещо. — Какво си загубила?

— Синия ми шал, мила.

— Ще излизаш ли вече?

— Да. Колко е часът?

Рубин се зарадва на тоя случай, който му се представяше да услужи на една тъй красива жена и като извади часовника си най-тържествено, каза:

— Девет без седем минути… и половина. — Не можеше да се определи часът с по-голяма точност.

— Нали виждаш — каза Фелисиана, — имаш време… до десет часа. Като излезеш оттук в десет без четвърт… Ама тоя шал… Ето го, ето го на стола, до шкафа.

— Ах, мила… Ще ми извади очите.

Сложи си го, като уви главата си, хвърляйки погледи към едно огледало в черна рамка, което беше върху шкафа, и след това седна на стол да чака. Тогава Максимилано я разгледа по-добре. Не можеше да й се нагледа, и нещо особено заседна в гърдите му, като пресече дъха му. А какво да каже? Защото трябваше да каже нещо. Горкият младеж стоеше пред тази красота по-срамежлив, отколкото при посещението на важни личности.

— Хубаво да се облечеш — посъветва Фелисиана приятелката си.

И Рубин се почувствува на седмото небе, защото успя да изрече с тон на философска сентенция:

— Да, нощта е хладничка.

— Вземи ключето — добави Фелисиана, — нали знаеш, че пазачът се казва Пако. Обикновено е в кръчмата.

Другата не отваряше уста. Изглежда, че беше в много лошо настроение. Максимилиано съзерцаваше като оглупял очите й, несравнимите й вежди и съвършения й нос и би дал нещо много скъпо, за да благоволи тя да го погледне по друг начин, а не както се гледат редките гадини. „Жалко, че не е порядъчна — мислеше си той. — И кой знае дали може да бъде, искам да кажа да запази душевната си чистота сред…“

У него силно беше заседнала идеята за двете добродетели, съчетаващи се в някои случаи, а в други не. Фортуната говори малко и просто. От всичко, което каза, нищо не бе достойно да влезе в историята: че било много студено, че й се била скъсала една ръкавица, че ключът приличал на боздуган, че като се връща, щяла да влезе в аптеката да си купи хапчета за кашлица.

Максимилиано беше очарован и като не се решаваше да пророни дума, се съгласяваше с усмивка, без да сваля възторжените си очи от това лице, което му се струваше ангелско. А всичко, което тя каза, той го изслуша като наниз от най-гениални схващания.

„Та тя е ангел!… Не каза нито една неприлична дума. И какъв звучен глас! Не съм слушал през живота си такава приятна музика… как ли тази жена би казала едно «обичам те», ако го каже истински и от душа?“ Тази мисъл предизвика у Рубин трепети, които продължиха известно време. По гърба му полазиха тръпки и носът го засърбя, сякаш бе пил газирана вода.

Отегчен от самотата си, Олмедо започна да разказва неприлични истории, което се стори много лошо на Максимилиано, други вечери той беше слушал подобни анекдоти и се беше смял, ала тая вечер сменяше всички цветове и му се искаше да онемее устата на проклетника. „Какво безсрамие да разказваш тия свинщини пред хора… порядъчни хора, да, господине!…“ Рубин беше толкова объркан, сякаш присъствуващите две жени бяха разглезени дами или ученички от монашески колеж, ала неговата плахост му пречеше да застави Олмедо да млъкне. Фортуната също не се смееше на тия глупави вицове, но изглеждаше по-скоро безразлична, отколкото възмутена, че ги чува. Беше разсеяна, защото си мислеше за свои неща. Какви ли бяха те? Максимилиано би дал касичката си с цялото й съдържание, за да узнае. Като си спомни за съкровището си, той отново потръпна и се размърда на мястото си, като много му убиваше коравият допир на тъй наречените пружини.

— Но най-забавният виц, по дяволите — каза Олмедо, — е тоя за хлебаря. Знаеш ли го? Когато оня епископ отишъл да посети паството си и легнал в леглото на свещеника. Сега ще видите…

Фортуната стана, за да излиза. На Максимилиано му хрумна да излезе след нея, за да види къде отива. Това беше неговият особен начин на ухажване. В мечтателния му дух живееше неясната вяра, че тези преследвания включваха тайнствено, може би магнитно общуване. Да преследваш, като гледаш отдалеч, беше език или sui generis телеграфия, а преследваният човек, дори и да не погледне назад, трябваше да почувствува действието на флуидите на привличане. Фортуната излезе, като се сбогува много студено, а след две минути стори същото и Максимилиано, с намерение да я настигне още на входната врата. Но онзи проклет Ulmus sylvestris го задържа насила, като го хвана за ръката и я стисна с просташко парадиране на мъжка сила, за да се посмее на писъците, които горкият Максимилиано надаваше от болка.

— Ама че си магаре! — извика той, като издърпа най-сетне смачканата си ръка с прилепнали един о друг пръсти. — Що за приумица!… Само това умееш… и да говориш мръсотии. По-добре седни да учиш!

— Достойно дете, ще бъдеш ли добър да ме пипнеш по носа?

— Не се прави на простак — каза Рубин добродушно. — Ако не си такъв, даже да искаш да изглеждаш такъв, не можеш.

Това нарани самолюбието на Олмедо повече, отколкото ако неговият приятел го беше обсипал с обиди, защото той понасяше всичко търпеливо, освен когато му се омаловажаваше, макар на йота, ролята на празноглавец, която си беше избрал. Толкова лошо му се видя снизхождението на Рубин, че излезе след него до вратата, като между другите глупости му каза:

— Ама че си лицемер… дявол да го вземе! Тези фантазьори добре умеят да нараняват.