Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (158)

3

В усамотението на спалнята нашият човек дойде малко на себе си, като бе преодолял необяснимия смут, с който напусна дома на Санта Крус. Отпрати слугата, после си свали дрехите, загърна се с халата, и се изтегна на канапето. В тия тъжни часове залъгваше безсънието си било като правеше кратки разходки им стаята, било като дремваше за малко с неспокоен сън. В съзнанието му тогава нахлуваха образи и събития от изминалия ден или от предишните, понякога с много стара дата и без каквато и да било връзка с настоящия момент. Тази нощ, странно, едва камериерът беше излязъл, Морено се унесе в дълбок сън върху канапето, без да сънува, но след половин час се събуди и не можеше да прецени колко време е спал. Щом отвори очи, сънят тутакси го напусна и се почувствува толкова неспокоен, че мисълта да заспи отново му се струваше невероятна. Също като играч на шах, който вади фигурите и ги подрежда върху белите и черните квадратчета на дъската, тъй и той започна да изважда мислите си. Щеше да играе сам срещу себе си… „Пешката напред!“

„Смахнал си се! Такава битка… От колко време си в Испания? Без малко цяла година. И защо? За нищо. Нещастник! Това, което ми се струваше лесно, сега вече не е трудно, а невъзможно… Още по-неприятно е, че пред тая благословена и проклета жена се превръщам в най-смотан ученик. Защо е това? И друго ми кажи, идиот такъв: какво намираш в тия красавица, че така си полудял по нея? Има по-хубави, по-остроумни, по-елегантни и въпреки това тя е номер едно, единствената. В началото ми харесваше, сега ме подлудява и забелязвам нещо в себе си, което никога по-рано не бях забелязвал: една радост, една мъка… желание за плач, за смях и дори желание да се правя на глупак пред нея. Нищо, на четиридесет и осем години ще ме хване дребната шарка и пубертетът. Никога досега не ми се беше случвало това, което става с мен: да ми се връзва езикът, да чувствувам, че искам да бъда дързък и да не мога. Наумявам си да произнеса някоя изискана фраза, а излиза глупост. Вдъхва ми респект, какъвто не съм познавал досега. Следвам я в Биариц, придружавам я в Париж и колкото повече съм с нея, толкова по-вързан се виждам от тоя проклет респект… Ще го отрежа аз тоя респект, както се реже гангренясала ръка. Откъде идва това уважение? Какво означава? Каквото и да е, за тая жена ще кажа това, което никога не бях казвал за друга: ако беше госпожица, щях да се оженя за нея…“

Така се развълнува, че трябваше да стане и да почне да се разхожда. „Ама че забавно нещо е тоя свят. Аз съм нещастен, тя е нещастна, защото мъжът й е слепец и не знае каква скъпоценност притежава. От тия две нещастия бихме могли да съградим едно щастие, ако светът не беше такъв: робство на робствата и само робство… Сякаш пак я виждам, когато й го казах… Какъв прелестен смях, какво самообладание, какъв възхитителен отговор. Залепи ме за стената. Така ме залепи, че не смея да го повторя и когато се наканя да й кажа нещо — хайде, храбрецо! — казвам тъкмо обратното. Не ми го побира главата как може да оглушее така човек. Ах, господи! Ако умра и се окаже, че мисълта живее отвъд смъртта, ще виждам във вечността това мило личице с ангелско изражение, тези ясни и усмихнати очи, тази тъмна коса с бели кичури, които я правят тъй миловидна… тази уста, която се отваря само за да ме заболи душата. Бедният ангел! Естествената й страст и майчинството, неутолена жажда, огромна мъка. Тази страст се вселява в мен и ме изгаря; аз също искам да имам дете, аз също. Сякаш я виждам. Тук е, в пределите на живота, гледа ме и казва да й го занеса и остава само… да го занеса. Ще дойде, ако тя поиска. Сигурен съм, че ще дойде. Тая мисъл се е забила ей тук. И аз й казвам: «Заради едно дете си заслужава да се изгуби добродетелността… Ах, да нямаш смелост да й го кажеш!… Но как? Не съществува думата, с която можеш да й го кажеш.»“

Усети такова сърцебиене, че трябваше да седне. Задушаваше се. Чувствуваше в сърдечната област или близо до нея, по към центъра, тежките и глухи удари на кръвта. Сякаш някой ковач удряше с чук до самото му сърце, закалявайки току-що извадено от огъня парче желязо.

„Ужасно е. Ако се пръсне, да се пръска изведнъж… Жалко за мен… Ако ме обичаше, сърцето ми щеше да се излекува; като че ли не е болно, ами страда от нетърпение… безпокойство… Какво ли съм сторил, че съм толкова нещастен? Сега си давам сметка, че никога не съм се забавлявал. Всичките ми приключения са били бягащи подир скуката желания. А хората вярват, че съм живял щастливо, че съм болен от пресищане с наслади. Глупаци!“

Без да знае как и защо, някои впечатления от тоя ден се появиха отново в съзнанието му. Най-дълго остана това: сутринта, като навлезе в Ретиро, по петите му тръгнал един от тия отвратителни бедняци, които имат навика да просят в покрайнините на града и понякога те гонят чак до центъра. Беше мъж, покрит с дрипи, който се придвижваше на един крак с помощта на патерици; другият му крак представляваше отвратителен крайник, подут и целият в рани, увиснал, сух, безформен и кървавочервен. Показваше го, за да предизвика състрадание. За него кракът беше средство за живот, чифликът му, занаятът, това, което е китарата или цигулката за просяците-музиканти. Подобни зрелища възмущаваха Морено и когато го обсаждаха тия жертви на човешката мизерия, той трепереше от гняв. Щом се извърнеше, за да не го гледа, проклетникът правеше бързо и ловко движение с патерицата и от ново заставаше пред него, показвайки крака си. Скучаещият господин губеше желание да му даде милостиня, но накрая му даде, за да се спаси от това ужасяващо преследване. Отдалечи се от просяка с проклятия: „Това не е страна, това не е столица, тук няма цивилизация! Как ми се иска да мина Пиренеите!“

И ето че тая нощ нещастният паралитик му се яви така ясно, че кажи-речи повярва, че го вижда в спалнята си. В един момент халюцинацията му се стори толкова реална, че се повдигна и грабна една книга от близкия стол… „Слушай, ако не се махнеш с прогнилия си крак…“ След това главата му се отпусна отново на канапето и той затисна с ръка очите си. „Нещастникът трябва да си вади хляба по някакъв начин. Не той е виновен, че в тая проклета земя няма благотворителни организации. Ако го срещна утре, ще му дам едно дуро… Като нищо ще му дам… Каква завист само ще обземе леля ми Гилермина! Да се обърнем сега към стената и да видим дали мога да дремна малко. Така, ще затворя очи. Не, по-добре е да ги отворя и да си представя, че искам да се разсъня. Това, което ти се иска, никога не се сбъдва. Хайде, да си представим, че правя усилие да не заспя. И защо искам да спя? По-добре е да си буден и да си мислиш за разни неща. Сините и зелените ивици на тапетите се прекъсват на разстояние от двайсет и пет сантиметра, не, двайсет. Сивото цвете прелива в синьото. Красива рисунка. Как ли е хрумнала на тоя, който я е измислил? А тук има петънце… Мисля, че ако се вгледам в светлината, по-бързо ще заспя. Пак да се обърнем.“

Загледа се в лампата върху масата в средата на стаята, голяма, кръгла и с красива покривка. Петролната лампа се състоеше от два бронзови светилника, свързани с напречна ос. И двата бяха със зелени абажури, украсени с атлаз в същия цвят, който падаше като драперия от едната страна на двете окръжности. Светлината се разпръскваше върху масата и останалата част на стаята беше потънала в зеленикав като патината на стар килим сумрак. На масата имаше чифт ръкавици, няколко книги, два портрета в хубави рамки, единият от тях дебелия Арнайс, кошче за хартия, чаен сервиз от най-фин порцелан, кутийка от слонова кост и много други красиви предмети. „Ръкавицата върху кошчето — рече Морено — прилича досущ на хрътка, преследваща дивеч… Каква тържествена тишина цари! Както винаги се чува шуртенето на чешмата на улица «Понтехос» и някоя друга кола, която минава прел «Пуерта дел Сол»… Нощните птици се прибират. Тъй пътувах и аз в моя cab^[1] след посещение в клуба на «Пикадили»… Само че моят cab летеше като стрела, а тия коли едва кретат и всеки миг ще се разпаднат по паветата. Как само се опресняват спомените ми! Като сега виждам проститутката, която се приближи към мен в «Хайдмаркет» на излизане от оня бар… Не бях случвал такава… И колко приличаше на тая глупачка Аурора Фенелон! Всичко отмина, всичко се отдалечава и се превръща в следа, която оставя след себе си корабът…“

Изведнъж скочи и започна да се разхожда.

"Още утре тръгвам — рече, — отивам си завинаги. Да умра тук, че да ме возят в тия отчайващи каруци? Не. Слава богу, че вземам решение, и то окончателно. Дойде ми изведнъж, като удар… Едва ще дочакам разсъмването, за да наредя на Том да приготви багажа. Утре ще направя покупките. Човек не може да си тръгне от Испания, без да отнесе като подаръци ветрила и дайрета… Колко съм щастлив, че ми дойде тая идея. Да се махна! Отдавна трябваше да се решиш. За какво си тук, да се измъчват повече ли? Да, тя няма да каже, че не й се подчинявам, нейните желания са заповеди. Каза ми: „Приятелю, върви си!“ и аз си отивам. Ще ме обича ли, като си тръгна? Ще мисли ли за мен? Възможно е… Ако можеше да се убеди, че любовта към мъжа й е равносилна на това да хвърляш рози на магаре, за да ги изяде, ако можеше да се убеди в това! Сега да вземем да я чакаме да се убеди. Няма да стане. Влюбена е лудо в тоя сластолюбец и ще умре с обичта си. Струва ми се, че го презира и обича; тая двойственост съществува в човешките сърца. Но аз си казвам: не и ли е минавало през ум да обича и мен? Щях да бъда доволен и на това, стига само да й е минала веднъж тая мисъл, нека да са два пъти. Възможно е да е казала: „Колко добър е този Морено! Ако бях негова жена, щеше да ми харесва и щяхме да си имаме детенце, две или повече.“ Кой знае… Дали си го е казала някой път? Не знам защо, но мисля, че си го е казала. Откъде да зная, това убеждение е свило гнездо в мен като кълн на надеждата, като семка в земята, която още не е поникнала, но която живее… Ако бях сигурен, че си го е казала, като я виждам толкова набожна, бих станал най-големият католик в света… На колко служби и меси щях да поема разноските, за да й се харесам! И нямаше да го върша от лицемерие, защото с любовта към нея ще дойде и вярата, да, вярата, която изчезна кой знае къде… Струва ми се, че вече съмва. Не ми се спи, нито някога ще заспя. Утре си отивам, ще замина още следобед, ако имам време да уредя пътуването… И нещо друго. Дали да отида да се сбогуваме? Не знам какво да реша. Видя ли я, няма да тръгна. Защо пък не? Ще замина. Тя ми каза да си вървя, желае да си вървя. Отдалеч ще я обичам както и отблизо, а може би и тя ще ме обикне. За нея ще бъда нещо като сън, а обикновено сънищата раняват сърцето по-силно от действителността. "

Отново се излегна и известно време оглеждаше с блуждаещ поглед стените на стаята. Имаше там един свети Йосиф, голяма картина, фамилна, която струваше малко като живопис, но Морено я ценеше много, защото висеше от дълги години в стаята, където се беше родил. Свързваше със спомените от детството си тоя светец, хубавеляк, наведен над облаците, с тоягата, момченцето си и това жълто наметало, чиито гънки си съперничеха с облаците. Паметта на добрия кабалеро така се изпълни със спомена за баща му, че му се струваше, че го вижда и чува металния му глас. Не помнеше майка си, тъй като бе умряла, когато е бил съвсем малък. Спомни си също как със сестра си (същата тая сестра, вдовица, която живееше там) ходеха при дядо си на улица „Консепсион Херонима“, уловени за ръце. И един следобед, на връщане по улица „Империал“ се загубиха, по-точно тя се загуби и той едва не умря от страх. Веднъж пък, като минаваше през площад „Провинсия“, видя едно пуснато магаре на някакъв водоносач — стопанинът се намираше в близката кръчма. На Маноло му се прииска да яхне магаренцето и както си го помисли, тъй и стори. Но щом усети ездача, проклетото животно препусна и въпреки усилията на момчето да го спре, не спираше… С една дума, стигна чак до улица „Сеговия“, съвсем близо до моста. И не че магарето спря, ами ездачът падна и си пукна главата. Все още имаше белег. За щастие братята Гарсия, майстори на мехове, чиято работилница се намираше в подножието на „Сакраменто“, които го видяха да пада и го познаваха, го вдигнаха и отнесоха в дома на дядо му. Там стана една! Дон Мануел си спомняше за това събитие, сякаш се бе случило вчера; виждаше дядо си, дон Антонио Морено, който все още носеше дантелен нагръдник, кожена връзка и касака^[2] през всички часове на деня. Дори в магазина (дрогерия на едро) беше с фрак. След това пристигна баща му и дълго се колеба да го набие ли или не… Най-лошото от всичко беше, че магарето се провали вдън земя и семейството трябваше да заплати голямо обезщетение. „Сякаш беше вчера“ — викаше си Морено, като се пипаше по онова място на челото, където беше белегът.

На развиделяване дочу шум в къщата и веднага се досети кой е. „Църковната мишка вече е на крак. Сега ще иде да изслуша най-малко седем меси… и ще си говори на «ти» със Светата троица. Бедната, какво ще спечели от това? Но в края на краищата печели или не, щастие е да си такъв…“