Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (10)

1

В магазина на Арнайс, до решетката, която гледа към улица „Сан Кристобал“, понастоящем има три виенски стола от вито дърво, които наследиха преди години една скамейка без облегалка, облечена в черна мушама, а тази скамейка има за предшественик една голяма ракла или просто празна кутия. Това беше мястото за нашумелите вечеринки на фирмата. Нямаше дюкян без вечеринки, както не можеше да има такъв без тезгях и светия-покровител. Това беше една допълнителна услуга, която търговията правеше на обществото във време, когато не съществуваха казина, понеже, макар че имаше тайни сдружения и тук-таме патриотични клубове и кафенета, голямото мнозинство от мирните граждани не ходеше там, а предпочиташе да си бъбри в дюкяните. Барбарита още има смътни спомени от вечеринките от времето на своето детство. Идваше един много постал монах, който се казваше отец Алели^[1]; един мъничък господин с очила, който беше бащата на Исабел; някои военни и други типове, които се смесваха в паметта й с фигурите на двамата мандарина.

И се говореше не само за политика и за гражданската война, а и за търговски работи. Сеньората си спомня, че била чула нещо относно първите кибрити, които дошли на пазара, и дори че била ги видяла. Били като шишенца, в които клечката се пъхала незапалена, а излизала пламнала. Чула също да се говори за първите килими от кадифе, за първите матраци с пружини и за първите железници, които някой от събеседниците бил видял в чужбина, тъй като тук все още нямаше признаци за тях. Нещо се споменало и за банкнотата, тъй като в Мадрид книжните пари станали нещо обикновено чак няколко години след излизането им, а и тогава се използували само за крупните плащания в банката. Доня Барбара си спомня, че била видяла първата банкнота, която занесли в магазина като нещо любопитно, всички се съгласили, че унцията била нещо по-добро. А газта дойде много по-късно.

Магазинът се променяше, но през бавния ход на годините вечеринките си оставаха все същите. Едни бъбривци си отиваха, идваха други. Ние не знаем към кое време се отнасяха следните отделни фрази, които Барбарита намираше тутакси, когато, вече омъжена, влизаше в магазина да си отдъхне мъничко на връщане от разходка или от пазар: „Какви гиздави бяха тази сутрин тия на оръжейния посредник с новите си помпони…“ „Херцогът днес беше на църква в «Калатравас»^[2]. Беше с Линахе и със Сан Мигел…“ „Знаете ли, Еступиня, какво разправят сега? Ами казват, че англичаните възнамерявали да построят кораби от челик.“

Тъй нареченият Еступиня навярно е бил жизнено нужен за всички вечеринки в магазините, защото, когато не отидеше у Арнайс, всеки задаваше въпроса: „А с Пласидо какво става?“ Когато влизаше, посрещаха го с радостни възгласи, понеже само с присъствието си дори той оживяваше разговора. През 1871 година аз се запознах с този човек, който градеше гордостта си върху това, че бил видял цялата история на Испания през настоящия век. Бил дошъл на бял свят през 1803 година и се наричаше брат по дата на Месонеро Романос^[3] поради това, че се бил родил като него на 19 юли същата година. Само една негова фраза ще докаже необятните му знания по тази жива история, която се научава с очи: „Виждал съм Жозеф I^[4], както виждам вас сега.“ И сякаш се облизваше от задоволство, когато го питаха: „Виждали ли сте Ангулемския херцог^[5], лорд Уелингтън^[6]…“ „Ама разбира се.“ Отговорът му беше все един и същ: „Както виждам вас.“ Дори стигаше дотам да се разсърди, когато биваше разпитван със съмнение в гласа. „Дали съм видял да встъпва Мария-Кристина^[7]…! Човече, та то беше вчера…“ За да допълни осведомеността си на очевидец, говореше за това какво представлявал Мадрид на 1 септември 1840 година, сякаш беше нещо от предната седмица. Бил видял погребението на Кантерак^[8], екзекуцията на Мерино, „и то на самия ешафод“, поради това че е брат от „Пас и Каридад“^[9]; бил видял да убиват Чико… не точно видял, ама чул изстрелите, намирайки се на улица „Велас“; бил видял Фердинанд VII^[10] на 7 юли, когато излязъл на балкона да каже на доброволците да раздрусат тия от гвардията; бил видял Родил^[11] и сержанта Гарсия да държат речи от друг балкон през 1836 година; бил видял О’Донел^[12] и Еспартеро да се прегръщат; Еспартеро сам да поздравява народа; О’Донел сам; и всичко това на един балкон; и най-сетне, също на балкон, бил видял наскоро друга личност да крещи, че с кралете било свършено. Историята, която Еступиня знаеше, беше написана по балконите.

Търговската биография на този човек е колкото любопитна, толкова и обикновена. Бил много млад, когато постъпил като продавач при Арнайс; там служил дълги години, винаги добре приет от главата на семейството заради своята доказана честност и преголяма заинтересованост, с която гледал на всичко, отнасящо се до фирмата. И въпреки тези морални качества, Еступиня не беше добър служител. При обслужване много бавеше купувачите, а пратеха ли го с някое поръчение до митницата, се връщаше толкова късно, че много пъти дон Бонифасио мислеше, че са го арестували. Странността, че при тези недостатъци на Пласидо собствениците на магазина не можеха да се лишат от него се обяснява със сляпото доверие, което вдъхваше, понеже когато той се грижеше за магазина и касата, Арнайс и семейството му можеха и да си полегнат. Неговата вярност беше толкова голяма колкото и човечността му; можеха да му се карат и да го ругаят колкото си искат, без да се разсърди. Затова Арнайс много съжаляваше, че Еступиня напусна фирмата през 1837 година, когато му хрумна да завърти търговия с парите от едно малко наследство. Работодателят му, който го познаваше добре, правеше мрачни пророкувания за бъдещето на Пласидо като търговец, ако работи за своя сметка.

Той се надяваше много на магазина за бархети и сукна от кралството, който откри на „Пласа Майор“ до хлебарницата. Не нае служители, защото скромната му търговия не го позволяваше; ала неговите вечеринки бяха най-оживените и сладкодумните в целия квартал. И ето ви тайната причина за малкия напредък на заведението и същевременно сбъдването на предвещаното от дон Бонифасио. Еступиня имаше наследствен и хроничен порок, срещу който бяха безсилни всичките му останали душевни сили, един толкова по-заробващ и ужасен порок, колкото по-безобиден изглеждаше. Това не беше пиенето, нито любовта, нито хазартът, нито разкошът — беше говоренето.

За малко приказки Еступиня беше готов да прати по дяволите и най-добрата търговия. Щом той подемеше разговор с охота, вече можеше да се продъни земята — не го интересуваше, и по-скоро биха му отрязали езика, отколкото да го спрат да говори. В неговия магазин ходеха най-екзалтираните дърдорковци, защото порок при порок отива. Ако по време на най-сладките приказки влезеше някой да купува, Еступиня го посрещаше, както се посрещат хора, дошли да искат пари назаем. Ако исканата стока беше на тезгяха, показваше я с бързо движение от желание по-скоро да свърши паузата, но ако беше по високите рафтове, хвърляше нагоре измъчен поглед, сякаш молеше бога за търпение, и казваше: „Жълт бархет ли? Вижте го. Струва ми се, че е тесен за туй, за което ви трябва.“ Друг път се съмняваше или се правеше, че се съмнява дали има това, което искаха. „Фуражки за дете ли? С мушамена козирка ли ги искате?… Струва ми се, че има няколко, ама са от тия, дето не се носят вече.“

Ако играеше на туте или на мус^[13], едничките игри, които знаеше и в които беше майстор, можеше по-скоро светът да се затрие, отколкото той да отклони вниманието си от картите. Жаждата му за беседване и общуване беше толкова силна, тялото и душата му го искаха толкова неудържимо, че ако не идваха бъбривци в магазина, той не можеше да устои на сърбежа на порока — удряше ключа, мушваше го в джоба си и отиваше в друг магазин да търси онова бърборковско питие, което го опияняваше. По Коледа, когато започваха да гласят сергиите на площада, горкият търговец не устояваше да стои заврян в оная мрачна кочина. Звукът на човешкия глас, уличната светлина и глъчката бяха тъй потребни за съществуването му, както въздухът. Затваряше и отиваше да разговаря с жените от сергиите. Познаваше ги всичките и научаваше какво щяха да продават, а и какво става в семействата на всяка една от тях. Та Еступиня принадлежеше към оная порода търговци, от които са останали много малко представители, чиято роля в търговския свят, изглежда, е да смекчават злините, причинени от крайностите на безогледното предлагане, и да отклоняват потребителя от нездравата склонност да харчи парите си. „Дон Пласидо, имате ли синьо кадифе?“ „Синьо кадифе! И кой те тика тебе в тия излишества? Ами имам от него, ама е скъпо за теб.“ „Покажете ми го… и да видим дали ще ми свърши работа…“ Тогава човекът правеше огромно усилие, сякаш жертвуваше на дълга своите най-свидни чувства и вкусове, и сваляше парчето плат. „Е, ето го кадифето. Щом няма да го купуваш, щом всичко е само за да досаждаш, защо искаш да го гледаш? Мислиш, че аз си нямам друга работа ли?“ „Нямате ли по-хубаво?“ „Нали ви казвах — тези жени дотягат и на Христа. Има по-хубаво, да, госпожо. Ще го купиш ли или не? По двайсет и два реала и нито куарто по-малко.“ „Ама дайте да го видя де… Брей, какъв човек! Мислите, че ще изям парчето ли?…“ „По двайсет и два реала.“ „Гръм да ви тръшне дано!“ „Тебе да те тръшне, невъзпитана такава, всезнайка, вещица…“

С високопоставените дами той беше много вежлив. Неговата учтивост имаше оттенъци като този: „Кариран ли? Да, има. Виждате ли парчето там горе? Струва ми се, госпожо, че не е това, което търсите… искам да кажа, че ми се струва; не че искам да ви се меся… Сега са на мода раирани — от тях нямам. Чакам една пратка през идущия месец. Вчера видях дъщерите ви със сеньор дон Кандидо. Ами те са порасли. А как е господин Майор? Не съм го виждал откакто ходехме заедно в криптата на «Сан Хинес»!“ При тази система на продажба след четири години търговия можеха да се преброят на пръсти хората, които в края на седмицата прекрачваха прага на магазина. На шестата година там не влизаха и мухите. Еступиня отваряше всяка сутрин, премиташе и поливаше плочника, слагаше си зелените ръкавели и сядаше зад тезгяха да чете „Диарио де Ависос“^[14]. Полека-лека заприиждаха приятелите, онези негови братя по душа, които в самотата, в която се намираше Пласидо, бяха за него като гълъба от Ноевия ковчег, понеже му носеха в клюн нещо повече от маслиново клонче — носеха му словото, най-вкусния плод и цвета на живота, питието за душата, с което той подхранваше своя порок… Те прекарваха целия ден в разказване на вицове, в коментиране на политическите събития, в обръщане на „ти“ към Мендисабал, към Калатрава, към Мария-Кристина и към самия господ, в чертаене с пръст върху тезгяха на скици за бойни действия в своеобразни тактически линии; в доказване, че Еспартеро трябвало непременно да мине оттук, а Виляреал — оттам; в разказване и на случки от търговията, за пристигане на тая или оная стока; за случки с духовници и с доброволци, с жени и с царедворци, заедно с всичко останало, което попада под властта на човешката словоохотливост. При това чекмеджето за пари не се отваряше нито веднъж, а варата за мерене, потънала в несмущаван покой, без малко да се раззелени и да разцъфне. И тъй като минаваха месец след месец, без да се възстановява стоката, и имаше само дреболии и „антики“ — това се оказа една голяма и непредвидена бомба. Един ден му секвестираха всичко и Еступиня излезе от магазина колкото с мъка, толкова и с достойнство.