Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (73)

3

Щом узна ужасната новина, Николас се впусна в дълга и досадна проповед, която прекъсна само когато Папитос донесе салатата. Николас Рубин не можеше да заспи, ако точно в единадесет часа не му сервираха зеленчукова салата или широколистна цикория (според сезона), добре гарнирана, добре разбъркана, непременно със счукано чесънче и когато има — вкусна целина, майсторски приготвена. Щастливият свещеник се беше нахранил много добре, обстоятелство, което не би трябвало да се отбелязва, тъй като се случваше всеки ден. Но стомахът му беше истинска мелница и на всеки три часа трябваше да се пълни отново.

— Това е слабост — казваше той със сериозно, а понякога и с тъжно изражение на лицето, — не можете да си представите какви усилия полагам, за да я премахна. Лекарят ми препоръчва да се храня често и по малко.

Нахвърли се върху зеленчука, навел лицето си като животно над пълната с трева ясла.

— Ще ви кажа, лельо — брътвеше той, доколкото дъвченето му позволяваше, — аз не ям много, макар че така ви се струва.

— Можеш и повече да ядеш! Яж, сине, защото яденето не е голям грях.

— Ще ви кажа, лельо…

Не успя нищо да й каже, защото сочните стебла на цикорията поглъщаха цялото му внимание. Дебелите му устни блестяха от мазнината, която се стичаше по ъглите на устните му като поточета, които биха стигнали до шията, ако лошо обръснатата му брада не ги спираше. Носеше черна вълнена шапка с пискюлче, което падаше отпред, когато навеждаше глава, и се връщаше обратно, когато я отмяташе. Доня Лупе не можеше да го превъзпита, само се отвращаваше от маниера му на ядене и смяташе, че е необходимо да познава по-малко теологията, а повече изкуството на добрите обноски. Понеже бяха само двамата, тя се шегуваше с навика му да яде малко и често; той обаче побърза да смени темата, като се върна на въпроса на Макси.

— Много сериозно нещо, лельо, наистина много сериозно.

— Така е, мисля, че трудно ще избие от главата си това.

— Аз ще уредя всичко… О, ако нямах сега други грижи… — каза свещеникът, като отмести салатиерата, в която не беше останало нито едно стръкче — ще видите как ще го обърна като чорапче. За тези неща съм много…

Не успя да довърши фразата си, защото от стомаха му се надигнаха толкова много газове, че думите трябваше да се отдръпнат, за да им направят път. Оригването беше толкова звучно, че доня Лупе извърна лице, въпреки че Николас закри с ръка устата си.

— … съм много сръчен — довърши той, след като вълната се беше разсеяла из трапезарията. — Ще видите, като се върне, много строго ще разговарям с него… Умея това. Струва ми се, че идва.

Чу се звънчето и доня Лупе лично отвори на племенника си. Щом влезе в столовата, по сърдитото лице на брат си Макси разбра, че той вече знае за онова… Николас не му даде възможност да се подготви, а веднага го подхвана:

— Седнете, рицарче, защото трябва да говорим. Косите ми настръхнаха от това, което чух преди малко. Добре сме се подредили. Значи…

Той отново сложи грубата си ръка на устата, думите му станаха неясни и целият се разтресе като от треска.

— Значи тук всеки си прави това, което си иска, без да държи сметка нито за божествените, нито за човешките закони, не зачита религията и честта на семейството…

Максимилиано, който се беше стъписал от строгите думи на брат си, изведнъж се съвзе и всичките сили на духа му се изявиха с мъжки порив. Това беше характерният признак на новия човек, появил се в него. Веднъж счупил леда на плахостта, от момента, в който ужасният проблем стана обществено достояние, в душата му бликна силно желание за защита. Да обсъжда, това не умееше, но да действува можеше, или поне да изрази с кратки и предвзети думи твърдото си намерение за независимост…

— О!… — извика той, като презрително отклони поглед от брат си. — Не искам да слушам проповеди. Зная много добре какво трябва да правя.

След това стана и се отправи към стаята си.

— Добре, много добре — промърмори засрамен свещеникът, като погледна доня Лупе и Папитос, която се вцепени от този поглед, търсещ сякаш съвет, — доста невъзпитаничък и избухливичък е станал. Добре, много добре, но много…

Устата му изхвърли един кубически метър газ с такава сила, че Николас трябваше да се свие, та да му позволи свободно да излезе, и макар че беше много ядосан, ръката му успя да изпълни задължението си. Външно доня Лупе също изглеждаше възмутена, но ако можехме да надникнем в душата на гордата госпожа, щяхме да установим, че наред с раздразнението, налагано й от достойнството, у нея тайно се раждаше и особено, радостно чувство от все още плахата независимост на нейния племенник. Ако действително станеше истински мъж, със силен характер… Никога не бе й харесвало това, че е така боязлив и пред най-малката трудност. Как да не се радва сега, когато открива оформянето на независим характер, какъвто притежаваше и тя? „Трябва да разбера откъде се вмъкват тези дяволи в момчето — мислеше тя с известно лукавство — и какво ли характерче ще излезе?“

— Много добре, отлично — каза свещеникът, подпирайки се на стола, за да стане. — Сега ще ти видя сметката, фокуснико. Лека нощ, лельо. Сега ще види дебелия край. Като си легнем, ще поговорим.

Николас влезе в стаята на брат си и те си легнаха. Доня Лупе застана зад вратата да подслушва. В началото чу само скърцането на желязното легло на свещеника, което беше неудобно и нестабилно, и когато неговият нещастен обитател се обръщаше, се чуваше истинска музика, която заедно с шума от стария пружинен матрак би прогонила всеки човек, но не и Николас Рубин. След това доня Лупе долови печалния, но искрен и твърд глас на Макси; Николас не му позволяваше да вземе думата, но другият упорствуваше… Жесток дуел между нравоучението и искрения език на любовта. Доня Лупе слушаше с особено внимание гласа на седмачето и щеше да се зарадва, ако чуеше нещо изумително, непоколебимо, което да надхвърли рамките на обикновеното, но не можеше да долови добре обясненията, защото гласът на Макси беше много тих и сякаш излизаше от бутилка. Затова пък виковете на свещеника се чуваха ясно. „Виж го ти как прекалява тоя — помисли доня Лупе и на лицето й се изписа презрение, — какво си позволява! Какво общо има това с неговите светци!“ Най-после престана да се чува сподавеният глас на свещеника, а се понесе ритмично свирене, което се превърна в мучене, подобно на вятър, свирещ през цепнатините на запустял замък.

— Тоя вече хърка — каза доня Лупе и тръгна към стаята си. — Каква ли нощ ще прекара бедничкият Макси!

На другата сутрин около девет часа Николас нареди на Папитос да му донесе шоколада. Излезе от стаята си с не много чисто лице, някои части сякаш не бяха виждали вода още от кръщаването му.

— А шоколадът? — попита той в столовата, потърквайки ръцете си, като че ли искаше да изкара огън от тях.

— Веднага.

Шоколадът трябваше да бъде с канела приготвен, разбира се, както трябва от две унции мляко. На всяка цена трябваше да се поднесе с козуначена кифла, с няколко вида бисквити и подсладена вода. И въпреки всичко Николас казваше, че пие шоколада само за да може да изпуши след това една цигара.

— И докъде стигнахте снощи? — попита доня Лупе, стоварвайки пред него цялото това количество.

— Доникъде, щом няма кой да слуша — отговори свещеникът и потопи първата бисквита в гъстата течност. — Същото, което и вие казвахте: не е възможно да му го избиеш от главата. Има само две положения: или да го убием, или да го оставим; и тъй като няма да го убием… Накрая се споразумяхме аз да видя днес тази… луда коза.

— Това не е лошо.

— И от мнението, което си съставя, ще решим какво да правим.

— Заедно ли ще идете?

— Не, аз сам, искам сам да отида. Освен това той днес има мигрена.

— Мигрена ли? Бедничкият!

Доня Лупе изтича да види Максимилиано, който след като бе станал да се облича, трябваше отново да си легне. Без съмнение страшният пристъп бе предизвикан от вълненията през тези дни, от дългия спор с Николас и най-вече от непоносимото хъркане на брат му. Още в полунощ Максимилиано усети особен спазъм в главата, придружен от предчувствието за нещо лошо. Безсилието се замени от неосъщественото желание за сън и от силно пробождане в лявото око, което се успокояваше само с масаж под веждата. Клетникът се обръщаше в леглото и напразно търсеше поза, която да облекчи болката. След това пробождането се превърна в силна болка, която обхвана като железен обръч целия череп. Появи се и общо разстройство: тревога, повдигане, желание да стане, последвани от още по-големи копнежи за спокойствие. Това беше невъзможно и накрая го обзе епилептичната възбуда, проклетият сърбеж по тялото. Когато се опита да стане, главата му сякаш се разчупи на парчета, както се разпадна касичката под ударите на чука. Усети, че леля му влиза. Доня Лупе познаваше толкова добре болестта, че бе достатъчно само да погледне, за да разбере до кой стадий бе стигнала.

— Усещаш ли вече гвоздея? — попита тя тихо. — Ще ти сложа арника.

Гвоздеят, като желязна гореща пръчка, промушена от лявото око към темето, се беше появил. После това изтезание, малко позатихнало, преминаваше към дясното око. Доня Лупе, грижовна както винаги, му постави арника, оправи леглото, затвори добре прозорците и отиде да приготви чай, защото трябваше да пие нещо. Болният й каза, ако го търси Олмедо, за да отидат заедно на лекции, да влезе, за да му поръча нещо. Когато Олмедо дойде, Максимилиано го помоли да подготви Фортуната за посещението на свещеника.

— Слушай, предупреди я много да внимава какво казва: да говори без страх и искрено, това е достатъчно. Кажи й, че съм зле и до утре няма да се видим.