Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (28)

1

Малко след като си легнаха, Хасинта забеляза, че съпругът й вече спи дълбоко. Тя го наблюдаваше разсънена, вперила настойчив поглед от своето към неговото легло. Стори й се, че той говори насън… Но скоро се убеди, че това по-скоро бе нечленоразделно пъшкане на човек, заспал в неудобна поза. Мислите й около политиката, породени от разговорите тази вечер, скоро я напуснаха. Какво я интересуваше нея дали ще има република или монархия, дали дон Амадео ще си отиде, или ще остане? Сега повече я засягаше поведението на този неблагодарник до нея, потънал в дълбок сън. Защото за нея нямаше и съмнение, Хуан бе станал напоследък малко разсеян. Това, разбира се, родителите му не можеха да забележат по простата причина, че не виждаха Хуанито отблизо, както тя. Неверникът спазваше така безупречно външното приличие в къщи, че цялото му поведение можеше да се смята за напълно нормално и коректно. Към жена си се отнасяше тъй нежно, сякаш бе влюбен. Само тук зад тази врата се усещаха простъпките му; Хасинта единствена, основавайки се на отрицателни аргументи, можеше да развенчае ореола, който хората и фамилията слагаха на славния Дофин. Когато майка му казваше, че той е съпруг-образец — ей че мошеник! — съпругата не можеше да отговори на свекърва си нищо. С какво лице би й казала: „Ама какъв образец, не, госпожо; няма такъв образец и щом аз го казвам, значи го знам със сигурност.“

Хасинта прекара остатъка от нощта в мислене, съпоставяйки един с друг фактите, за да види дали от тях ще успее да извлече някакво потвърждение на съмненията си. В интерес на истината, фактите не хвърляха кой знае колко светлина върху това, което тя искаше да докаже. Еди-кой си ден и в еди-колко си часа Хуан бе излязъл ненадейно, след като бе стоял известно време много замислен, ама много замислен. Еди-кой си ден и в еди-колко си часа Хуан беше получил някакво писмо, което бе развалило настроението му. Тя направи всичко възможно, но не успя да намери писмото. Еди-кой си ден в еди-колко си часа, когато тя и Барбарита вървяха по улица „Пресиадос“, срещнаха Хуан, забързан и много разсеян. Като ги видя, той леко се обърка, но съумя да се овладее. Никоя от тези данни не доказваше нищо, ала нямаше съмнение, че съпругът й я мами.

От време на време тези съмнения бяха разсейвани от Хуан, който умееше да се оправя така, че жена му да не се обременява с причини за недоволство. Мъката на Хасинта се уталожваше като рана, на която са сложили пресен балсам. Но дните и нощите, незнайно как, бавно я връщаха отново към същото мъчително състояние. И беше много странно: понякога тя беше спокойна, че не мислеше за това при никакъв случай, а друг път — от някоя безинтересна дума или от спомена за нещо банално, оная мисъл я връхлиташе и се забиваше в мозъка й като стрела, хвърлена отдалеч от неизвестна ръка. Хасинта беше наблюдателна, предпазлива и проницателна. Като се усмихваше, тя наблюдаваше най-незначителните жестове на съпруга си, следеше нотките в гласа му, а когато той най-много внимаваше, тя криеше бдителността си с хиляди умилквания така, както естествоизпитателите крият и маскират лупата, с която изучават работата на пчелите. Умееше да задава заплетени въпроси, истински капани, покрити с листак.

Но и той не се остави да бъде хванат. Изкусният виновник си имаше хубави думи за всичко: „Непрекъснатият меден месец е една безсмислица, даже… е смешен. Ентусиазмът е детско състояние, неприсъщо на сериозни хора. Мъжът мисли за сделките си; жената — за дома си; и единият, и другият се отнасят един към друг повече като приятели, отколкото като възлюбени. Даже гълъбите, мила моя, даже гълъбите, когато минат известна възраст, проявяват нежността си тъй… разумно.“ Хасинта се смееше, но не приемаше такова съглашение. Най-забавното беше, че Хуан се правеше на зает човек. Ей че хитрец! Та той нямаше изобщо какво да прави, освен да се разхожда и да се развлича!… Баща му беше работил през целия си живот като роб, за да осигури блаженото мързелуване на принца на къщата… С една дума, каквото и да станеше, Хасинта не възнамеряваше да се отказва от скромното си и дискретно държане. Тя твърдо вярваше, че Хуан никога не би направил скандали, а щом няма скандали, нещата ще продължат по същия начин. Няма съществуване без червейче — един вътрешен паразит, който го разяжда и живее за негова сметка. А тя имаше две: страненето на съпруга си и неутешимостта, че не е майка. Щеше да носи търпеливо и двете мъки, само да не изскочеше нещо по-лошо.

От уважение към себе си не беше споделяла това с никого, дори и със самия Дофин. Ала една нощ той беше така общителен, шеговит и игрив, че Хасинта запрелива от искреност и дума по дума изказа всичко, което мислеше: „Ти ме мамиш и не отсега, а отдавна. Ако мислиш, че съм глупава… Глупавият си ти.“

Първият отговор на Санта Крус бе да се разсмее. Жена му трябваше да му запуши устата, за да не вдига шум. След това, хитрецът му с хитрец, започна да обосновава обясненията си, обличайки ги в съблазнителни форми. Ала колко кухи се сториха те на Хасинта! Тя беше по-веща от него в диалектиката на сърцето, защото умееше да обича истински! А след това бе неин ред да се разсмее и да разбие повърхностните му доводи… И гледай ти какви неща стават — Хуан се поправи, или поне изглеждаше, че се е поправил.

Санта Крус бе усвоил до висша степен хитростите на артиста в живота, който умее да подрежда нещата по възможно най-ловкия начин, да систематизира и рафинира изразите си. Той извличаше полза от всичко, разпределяше насладите и ги нагаждаше към ония тайнствени приливи на човешкия апетит, които, когато се увеличават прекомерно, се превръщат в порочност. В глъбините на човешката природа, също както на повърхността на обществото, има едно редуване на моди — периоди, в които е задължително да се променят апетитите. Хуан си имаше сезони. На известни и почти неизменни промеждутъци той се насищаше на похожденията си и тогава жена му, тъй хубава и нежна, го омайваше, сякаш беше жена на друг. Така дори най-вехтото и познатото се възприема като нещо ново. Един подценен и твърде известен текст отново става интригуващ, когато започне да избледнява от паметта така, че пак възбужда любопитството. За това спомагаше и нежната обич, която Хасинта изпитваше към Хуан, в тая обич нямаше лъжа, долен интерес или дебнене. За Дофина бе едно истинско и почти ново щастие да се върне в своето пристанище след хиляди бури. Той сякаш се възстановяваше от тази чиста, тъй предана и толкоз негова обич, понеже никой на този свят не можеше да му я оспори.

Трябва да кажем, че Санта Крус обичаше жена си. Дори и в дните, когато приливът на изневярата беше най-силен, за Хасинта в неговото сърце имаше едно запазено място сред толкова кътчета и улички там. Нито разнообразията, нито развлеченията и прищевките можеха да променят неговото неизменно чувство към другарката му по закон и религия. Познавайки отлично моралните й качества, той се възхищаваше на нейните добродетели, които сам не притежаваше, и които, по негово мнение, не му и трябваха много. Поради това не стигаше до скромността да си признае, че е недостоен за такава ценност, нали самолюбието му винаги вървеше пред всичко и той смяташе, че заслужава всички блага, на които се радваше или можеше да се радва в този низък свят. Порочен и дискретен, безделник и интелигентен — човек, който се стреми към основно познаване на всички наслади, притежаващ доста добър вкус, за да одухотвори материалните неща, той не можеше да се задоволи да вкусва само купената или завоюваната хубост, грация, остроумие, екстравагантност; искаше да вкуси и добродетелта, не непременно победената, която престава да бъде такава, а чистата, чиято пикантност за него беше в самата й чистотата.