Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (116)

3

Тъй като това, което има да се случи, ще се случи и шеги с живота не се правят, нещата станаха така, както бе поискал дон Еваристо Гонсалес Фейхо. Той добре знаеше, че не може да има друг вариант, стига тази жена да не е луда. Какво друго разрешение можеше да има тя освен неговото предложение? Никакво. За каква почтеност мечтаеше, като не знаеше да работи, не искаше да се върне при мъжа си и нямаше никакво желание да отиде в някое запустяло място и да се храни с корени. Заключението бе, че се случи това, което човешките нужди неумолимо налагаха.

— И за да се убедиш, че мога да оправям нещата и се интересувам от теб — каза й един ден дон Еваристо, който вече й говореше на „ти“, — ще се постарая да избягна скандала между теб и мен. Ще положа изключително усърдие да не разбере затова Хуан Пабло Рубин, който те представи веднъж на улицата, откъдето започна и нашето щастливо запознанство, помниш ли? Трябва да крием и пазим тая връзка, доколкото човешките възможности ни позволяват, ще видиш колко добре ще бъдем. Ще те науча да бъдеш практична и когато станеш такава, няма да повярваш, че в живота си си вършила толкова глупости, противоречиви на закона на живота.

Трябва да кажем, че Фортуната беше почти доволна, по-точно примирена, и се успокояваше с мисълта, че в това нещастие нямаше по-добро разрешение и че е по-добре да паднеш върху купа слама, отколкото върху купчина камъни. В първите дни изпадна в силна меланхолия, съзнанието й в заговор с паметта й и представяше съвсем осезаемо всички непристойни неща, които бе извършила през живота си, и най-вече факта да се ожени и да изневери само часове след това. Но изведнъж, без да осъзнава как и защо, всичко се объркваше в тайните кътчета на духа и съзнанието и изплуваше чисто, ясно и твърдо. Тогава се виждаше невинна за всички причинени злини, като човек, който действува импулсивно под влиянието на странна и висша заповед. „Да, аз не съм лоша — мислеше. Какво лошо имам аз тук, вътре в мен? Ами нищо.“

С тези противоречиви състояния на духа бяха свързани някои изяви на религиозната мания. В миговете, когато се чувствуваше много виновна, я обземаше страх от временните и вечните наказания. Спомняше си за напътствията и поученията на дон Леон и на монахините от „Микаелас“ и отново в паметта и с ужасна яснота се връщаха спомените от живота й в манастира. Когато това се случваше, отиваше на литургия, хрумваше й да се изповяда, но бързо се изплашваше и оставяше всичко за следващия ден. Стигаше и до другата крайност, тоест до чувството за невинност, дошло като механичен обрат на предишното й състояние, и цялата й отпуснатост и мистични предубеждения бягаха от паметта й. Тогава прекарваше два-три дни в пълно спокойствие, без да произнася други молитви освен „Отче наш“, която по навик всяка сутрин се отронваше от устните й. Съзнанието й работеше безспир като въртележка, която й показваше ту бялата, ту черната си страна. Понякога този рязък обрат зависеше само от една дума или бегла мисъл, преминала така устремно през съзнанието й, както бързата птица прелита по безкрайното небе. Между мисълта, че е жрица на злото или че е невинно и нещастно същество, имаше понякога само един миг или най-обикновена случка: откъсването на листо от изгнилото вече стебълце на растението и паднала безшумно върху килима; песента на канарчето на съседите или силният тропот на минаващ по улицата файтон.

Беше много благодарна на господин Фейхо. Той се държеше възпитано с нея, не беше дребнав и не нахалничеше, както обикновено правеха мъжете. Първия ден й прочете „конското“, което беше много кратко:

— Слушай какво, оставям те напълно свободна. Можеш да влизаш и да излизаш в който час си искаш и да правиш това, което желаеш. Не съм привърженик на предохранителната система. Искам да си искрена към мен, както аз към теб. Щом се измориш, ми кажи… Тук не води никакъв мъж; защото ако някой ден открия неразбория, ще си отида, без да кажа дума, и повече няма да ме видиш… същото ще направя, ако разбера, че го вършиш и навън. Държиш ли се добре, няма да престана да те покровителствувам, дори ако се наложи да те напусна.

Фортуната наистина не изпитваше към своя приятел онова чувство, чието определение е любов, но го уважаваше и се отнасяше с нежност към него поради благородното му държане. За нея той беше най-скромният човек, с когото бе имала връзки през живота си. А колко знаеше той! Какъв опит имаше в живота и как умело го използуваше! За да бъде изпълнен съставеният от него план, за който говореше, първоначално я накара да наеме една скромна стаичка. Не беше от пестеливост, защото бе в състояние да плаща жилище като това, което плащаше Санта Крус, а от предпазливост. Тази порядъчност, която тя желаеше толкова силно, без да съзнава точната стойност на думата, нямаше смисъл; но тъй като не беше порядъчна, трябваше поне да изглежда такава, а това съвсем не беше малко. Скромната стаичка в отдалечен квартал бе вече условие, че поне ще бъде избягнат скандалът. Скоро след като се настани в новото си жилище, дон Еваристо й купи една хубава машина „Сингер“, с която тя много се занимаваше. Посещенията на покровителя й бяха ежедневни, в неопределен час. Понякога ходеше следобед, друг път — вечер. Но винаги се прибираше да спи у дома си. Фортуната имаше нужда от вярна и дискретна прислужница, която да я уважава. Фейхо я търси почти месец и накрая успя да я намери.

Фортуната, която започна новия си живот с примирение, вече се чувствуваше добре и дон Еваристо бе много щастлив.

— Не съм ревнив — казваше й той — и макар че не слагам ръка в огъня за никоя жена, мисля, че няма да ме излъжеш, освен ако не се появи отново хитрият играч. От него наистина се страхувам.

С присъщата си откровеност тя заявяваше, че наистина не се сърди на проклетия виновник за нещастията си… Не можеше да го промени, но ако той я потърсеше отново, щеше да устои и да хвърли с всичка сила почтеността си в мутрата му, за да не бъде такъв хитрец. Когато слушаше това, Фейхо, без да иска, ставаше недоверчив и казваше:

— Да молим бога за всеки случай да не те търси, че ще го затворят в Сегура.

Живееха отделно и не ходеха никъде заедно. Приумицата на Фейхо не бе разкрита и от най-усърдните му приятели. Фортуната не говореше с никого и семейството на мъжа й смяташе, че е напуснала Мадрид. При това установено мълчание и при тази потайност се чувствуваха така добре, че Дон Еваристо не преставаше да се хвали:

— Виждаш ли, пиленце, как по този начин попаднахме в рая? Така се постигат две неща: вътрешно спокойствие и външно приличие. Защо трябва да ми викат стар дон Жуан? А ти защо да бъдеш в устата на хората? Ето кое исках да постигна: за да бъдеш практична жена. Към хората винаги трябва да се отнасяш с уважение. Знам добре, че най-хубаво е да си светец, но тъй като това е трудничко, трябва да си просто сериозен и никога да не даваш лош пример. Добре помни това: на преден план винаги достойнството, приятелко.

И така се въодушевяваше, че стигаше до красноречие:

— Защото, виж какво, малката, аз не проповядвам лицемерието. При някой вид грешки достойнството се състои в това да не ги допуснеш. Не съм съгласен с присвояването на чуждото, с лъжата, която вреди на честта на ближния, нито с подлеца, нито със страхливеца; не понасям също неуважението към военната дисциплина — затова съм много строг, но за всичко, свързано с любовта, достойнството е в това да се пази благоприличие… Не ми се побира, нито ми се е побирало в главата, че е грях, престъпление или дори прегрешение какво, то и да е действие, породено от истинската любов. Затова не пожелах да се оженя… Разбира се, трябва да си имаш нещо наум за хората и да плашиш порочните: затова са били създадени десет божи заповеди вместо осем, които са истинските; другите две не са за мен. Ах, пиленце, ще кажеш, че моралът ми е много странен. Наистина, ако ми кажат, че еди-кой си е откраднал или убил, оклеветил или предизвикал какъвто и да е скандал, ще се възмутя и ако го хвана, повярвай, бих го удушил, но ако дойдат и ми кажат, че някоя жена е изневерила на мъжа си и че някое момиче е избягало от бащиния си дом с годеника си, няма въобще да ми направи впечатление. Истина е, че от благоприличие към обществото ще се направя на изплашен и ще кажа: „Какъв ужас, човече, какъв ужас!“ Но вътре в себе си ще се присмея и ще кажа: „Да се развива светът и да растат родовете, че нали ние сме за това…“

На Фортуната тези разсъждения й се сториха много странни, когато ги чу за първи път, но следващия път установи, че съвпадат с това, което тя бе мислила. Но дали не беше глупост? Защото бе невъзможно тя и Фейхо да са единствено правите в целия свят.

— И така, вече знаеш — добави полковникът; — деня, в които решиш да ми изневериш, ще ми кажеш. Аз не вярвам в съвършената вярност. Аз съм снизходителен, мъж съм, с една дума, знам, че човечеството е равно на слабост… Така че ще дойдеш и ще ми го кажеш в лицето, без заобикалки… Да не мислиш, че ще дойда с револвер, за да те застрелям, а след това ще застрелям и себе си! Голямо магаре ще съм, ако го направя! Не, в името на човечеството и на рода ще те погледна благосклонно… Вярно, че ще ме засегне, но ще взема шапката си и ще си отида от твоя дом, без това да означава, че те изоставям, само ще те пенсионирам с половин заплащане.

„Какъв странен мъж и какъв странен начин на обич!“ — мислеше Фортуната.