Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortunata y Jacinta, 1886–1887 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013 г.)
Издание:
Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта
Първо издание
Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев
Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева
Художник: Веселин Цаков
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева
Дадена за набор декември 1983 г.
Подписана за печат април 1984 г.
Излязла от печат юни 1984 г.
Печатни коли 45, Издателски коли 58,32
УИК 61,37 Формат 70/100/16
Поръчка 544
Цена 7,51 лв.
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново
История
- — Добавяне
7
Завръщайки се отново в къщи и вече сама, Фортуната не можеше да отхвърли лошите мисли, които гъмжаха в главата й: „Да се върна при мъжа си? Да бъда отново госпожа Рубин?“ Ако преди един месец й бяха казали подобно нещо, тя щеше да се смее с глас. Приемаше тази мисъл с неприятна болезненост, но след като чу думите на добрия си приятел, тя не й изглеждаше толкова абсурдна. Беше ли възможно да стане това?
Нещо дълбоко в душата й нашепваше „да“, но въпреки това отвращението, което Рубин й вдъхваше, не погасна. Дон Еваристо щеше да умре скоро, в това нямаше съмнение: достатъчно беше да го видиш. Какво щеше да стане с нея без ръководството и съветите на този прекрасен човек, който знаеше всичко! Познаваше на пръсти цялата световна наука, човешката природа, както и живота. И ако за други това представляваше трудност, то за него беше като катехизис, който се знае наизуст. Какъв човек!
Както при измененията, които настъпват от стареенето на картините, някои фигури се изтриват и се появяват очертанията на други в началото нещо неясно или някакво чувство за нови форми, след това контури, после цветни петна и накрая пълния образ, така и в главата на Фортуната започнаха да се очертават от онази нощ като видения, изплували от мъглите на съня, образите на Макси, на доня Лупе на Николас Рубин, та дори и на Папитос. Те се появиха най-напред като призраци, след това като реални същества: с тяло, живи и с глас. На разсъмване, неспокойна и изтощена от безсънието, тя ги чуваше да говорят и различаваше най-незначителните жестове, които оформяха личността на всеки един.
Хубавата жена стана твърде късно и получи известие от своя приятел, с което той я уведомяваше, че се чувствува по-добре и ако времето позволява, ще дойде. Тя го очакваше, като в същото време не преставаше да мисли. Признателността, която изпитваше към Фейхо, беше по-голяма отпреди и тя би желала да продължи с него този живот, който, макар и малко скучен, беше толкова спокоен, че тя не можеше да се стреми към по-добър. „Ако това продължи дълго, дали ще започна да се уморявам и да се отегчавам от този покой? Сигурно.“ Апетитът на сърцето, онази присъща за нея необходимост да обича силно, я безпокоеше от време на време, навявайки й тъжната илюзия, че е затворничка, оставена на хляб и вода. Може би с всеки изминат ден отстъпваше по малко, но отстъпваше. Може би с удоволствие виждаше в далечината на въображението си нещо ново и непознато, което интересуваше силно нейната душа и щеше да събуди наклонностите й, които вече се раздвижваха след това дълго бездействие.
Дон Еваристо пристигна с файтон към четири часа много бодър и й поръча да му направи течен шоколад за пет часа. Тя се постара доста и когато добрият господин с удоволствие закусваше, между другото й каза, че ако състоянието му продължи да се подобрява, на следващия ден ще постави въпроса решително на Хуан Пабло.
— И още нещо… Не виждам причина мъжът ти да ти е толкова омразен. Може да не е толкова симпатичен, но не е и лош човек. Може да не е Аполон, но не е и плашило. Има жени, омъжени за безкрайно лоши мъже, те също имат сблъсъци, но се оправят и живеят. А ти не бъди глупава, защото не знаеш колко е изгодно да имаш име и почтено място в сградата на обществото. Ако извлечеш полза от това, ще бъдеш щастлива. Почти съм склонен да ти кажа, че по-добре ще те гледа, един съпруг като твоя, отколкото друг, от по-добра щампа, защото с малко старание ти ще направиш от него каквото поискаш. Казаха ми, че след раздялата той, е станал мълчалив, много усърден в учението си и че не го интересуват нито ухажвалия, нито развлечения… Колкото и голямо да е неговото озлобление, моето момиче, мисля, че когато му кажат да се върне при теб, лигите му ще потекат.
Фортуната, усмихвайки се, изрази недоверие.
— Мислиш, че не? Ах, момиче. Ти не познаваш човешката природа. Вярвай това, което ти казвам. Максимилиано ще разтвори обятията си. Не виждаш ли, че е пламенен и сантиментален като теб? Ще те обожава, понеже тези, които обичат с такава лудост, се влюбват безумно и умеят да прощават. Да, да прощават. Всичко, което е необикновено, ги подлудява от удоволствие. Остави се да те обича, глупачко, и се постарай да си отвориш широк път в живота… ако съумееш да го използуваш.
Тази мисъл съживи в паметта на девойката зараждащото се въжделение по непознатото, по силната обич, без да знае как или към кого. Не можеше да съчетае една толкова неясна надежда със семейния живот, който й се предлагаше. Но като че ли малко по малко започваше да разбира.
Състоянието на Фейхо през следващите дни чувствително се подобри. Част от силите му се възстановиха, доброто му настроение се възвърна и страхът в душата му от близката смърт се разсея. Но не заради това той настоя да придвижи един план, станал почти мания и обхванал всички негови мисли. Реши да говори с Хуан Пабло и отиде да го види една сутрин в кафене „Мадрид“, където той се отбиваше за кратко време, преди да влезе в канцеларията, защото най-после, о, човешко нещастие, трябваше да приеме една заплата от дванадесет хиляди, които му беше предложил Вилялонга по препоръка на самия Фейхо. Надменният Рубин ни най-малко не беше доволен от това и се оплакваше, че едно свещено приятелство го беше задължило да приеме служба при Алфонсо. Разбира се, това положение не можеше да продължи дълго. Кановас не знаеше накъде върви. Междувременно, знаейки или не какво държи в ръцете си дон Антонио, Хуан Пабло си бе купил един нов цилиндър и имаше намерение да смени плаща си, вече с разнищени ръбове и омазнен хастар, с друг — нов. Страната щеше да спечели поне това.
Но от всички новости в облеклото, които се виждаха в политическите кръгове и по улиците на Мадрид, показващи смяната на институциите, никоя новост не е така достойна да влезе в историята, както освещаването на сюртука от фино сукно, който преобрази дон Басилио Андрес де ла Каня на шестия ден от постъпването му. Неговият стар сюртук потъна в бездните на миналото с мръсотиите си — красноречиво свидетелство за годините без работа и търкане на ръкавите по масите в редакциите. Добрият вид на облеклото се допълваше от модна шапка и великият дон Басилио приличаше на слънце, защото лицето му сияеше от задоволство. Откакто започна да работи в своя бранш и в категорията, която му съответствуваше, той не беше на себе си. Дори изглеждаше, че е напълнял, че има повече косми по главата си, че е по-малко късоглед и че се е подмладил с десет години. Бръснеше се вече всеки ден и това в същност го преобразяваше.
Не искам да говоря за многото други сюртуци и пламтящи наметала, които се виждаха из Мадрид, нито пък за господата, които заменяха старичките си дрехи с други, по-елегантни и по последна мода. Това е известно историческо явление. Затова, когато дълго време няма политическа промяна, шивачите и търговците на дрехи крещяха до небето и с оплакванията си възбуждаха недоволните и подстрекаваха революционерите. „Търговията е в лошо положение“ — казваха търговците; а други въздъхваха, като казваха: „Не се покровителствува нито търговията, нито индустрията.“
Когато Фейхо влезе в кафе „Мадрид“, Хуан Пабло още не беше дошъл и той реши да го чака на мястото, което неговият приятел заемаше обикновено. След малко влезе дон Басилио, припрян, с нов сюртук и с неизменната клечка между зъбите, и се отправи към тезгяха с държавнически маниер.
— Нека ми донесат кафето в канцеларията — каза той с висок глас. Погледна часовника си и направи такъв жест, от който присъствуващите трябваше да разберат без допълнителни обяснения какъв катаклизъм щеше да се случи във финансите, ако дон Басилио закъснееше още малко.
— Хей дон Еваристо — каза той, като спря за миг, за да му стисне ръката. — Как е здравето?… Добре? Радвам се… Да се пазите… Много съм зает… Съвет в кабинета на шефа… Довиждане…
— Голям човек, а? На добър час. При мен е все така. Сбогом.
Като остана отново сам, дон Еваристо се намръщи. Яви се една пречка, която щеше да затрудни неговия план. Когато тръгваше към кафенето, той си бе подготвил по пътя речта, която щеше да произнесе на Хуан Пабло, и тя започваше така: „Приятелю мой, научих, че горката съпруга на вашия брат живее в най-голямо уединение. Разкаяна вече за грешката си, бедна и без закрила… и така нататък.“ Забележителна глупост обаче бе да каже, че Фортуната е съсипана и гладна, защото ако я видеха колко е хубава… Но, в никакъв случай. Трудно бе да се отгатне по цветущия вид на госпожа Рубин нейното „нещастие“. А как да прикрият от роднините тази стегната и наляла се плът, този прекрасен тен на лицето — доказателство за един весел и безгрижен живот? За миг нашият човек се замисли как да докаже, че понякога се случва измъчените хора да пълнеят; не бе успял да построи логичния си план, когато пристигна, потривайки ръце, Хуан Пабло, чието лице изразяваше съкровено задоволство от простия факт, че влиза в кафенето. Имаше блажения израз, който се изписва върху лицето на добрия буржоа, когато влиза в домашното си огнище. Двамата приятели се поздравиха сърдечно както винаги. След като Фейхо изслуша търпеливо всички лицемерни приказки, с които здравият успокоява болния: „От нервите е…“, „Разхождайте се…“, „Аз също бях така“, той пристъпи към въпроса отначало с увъртания, но най-после изплю камъчето, като каза, че си е поставил за цел от състрадание да води преговори за помирение.
— Бедничката! — каза Рубин, като бавно и с истинско удоволствие пускаше бучките захар в чашата си.
— Казвате, че тя живее в бедност и много се разкайва… Колко ли се е развалила?
— Ще ви кажа… Развалила, точно не… а по-скоро е много… вглъбена. Но е красива, както и преди.
— И Санта Крус… не…
— Не говорете така, човече. От дълго време са се разделили, малко след онези караници. Оттогава вашата снаха живее далеч от шума и съжалява за грешките си, а докато я споходи бедността, живя от средствата, които имаше. Случайно се осведомих. Как да ви кажа… Открих я преди няколко дена… разказа ми за своите беди. Домъчня ми много. Представете си само колко страда едно лекомислено същество, и то в това положение.
— О, господи, дон Еваристо, не ми ги разправяйте на мене. Вие сте много хитър и ловък човек.
Като чу това, вниманието на Фейхо се изостри и той повярва, че е дошъл моментът да осъществи ако не всичко, поне една част от замисления план.
— Слушайте, приятелю — каза му той със спокоен тон, — когато върша сериозни неща, тогава шегите ми се струват безочливи, разбрахме ли се? Не е твърде вежливо от ваша страна да подозирате, че съм имал някаква връзка с тази жена и че, преструвайки се, искам с лицемерие да помиря тези брак. Така че без хитрости.
— Това бе едно предположение, дон Еваристо — заяви Рубин, отричайки се от думите си.
— Бях воден от добри намерения… Човече, много благодаря.
— Не, нищо не съм казал…
— Освен това много пъти сте ме чували да заявявам, че отдавна съм се отказал от някои неща.
— Да, да.
— И ако на тридесет или четиридесет, та дори и на петдесет съм се занимавал с най-доброто, то сега… Колко подходящ съм аз за забавление с моите шестдесет и девет години и с тези чести боледувания… Бъдете по-любезен и когато ви кажа нещо, вярвайте ми, нали за това са добрите приятели, да си вярват един на друг…
— Имате право и съжалявам, че не разбрахте шегата ми.
— На мен ми се струва, че въпросът, който се отнася за човек от вашето семейство и с който съм се заел аз, не е шега.
Рубин повярва или се направи, че вярва, и прояви най-голямото философско внимание на света към това, което неговият приятел продължи да говори. Тук му е мястото да съобщим един факт. Хуан Пабло бе получил от Фейхо някои заеми с неограничен срок. Този прекрасен човек, като разбра неговите притеснения, намери подходяща форма да му даде необходимата сума пари, за да го освободи от Кандидо Саманиего, който го преследваше с инквизиторска ярост. Разбира се, той вече знаеше, че това не беше заем, а подаяние — може би най-евангелското, най-приемливото пред очите на бога. Тази тактична благотворителност Фейхо проявяваше много често към приятелите си, които ценеше, като ги покровителствуваше, без да ги унижава. Никога не се бе случвало да напомня за заема на някого от длъжниците си, дори и на тези, които впоследствие се окажеха неблагодарни и непризнателни. Но Хуан Пабло не беше от тях и се отнасяше към своя великодушен кредитор с благодарност и с онова морално подчинение, свойствено на несъстоятелния, на когото се дават всички отсрочки, които той иска. Освен това знаеше, че трябва винаги да се вярва на човека, от когото са получени тези благодеяния; трябва да се вярва винаги и на всичко, което казва, и да се сключва с него мълчалив договор, да се съгласява с мнението му при какъвто и да е спор; да става сериозен, когато той препоръчва това. Там, дълбоко в себе си, Рубин можеше да мисли каквото си иска, но гласно трябваше да поддържа ролята, която му подхождаше.
— От своя страна аз няма да правя спънки… Каквото искате, ще им кажа. Не зная какво мисли Максимилиано. След случая не съм го чул да споменава за жена си… Ако нещо трябва да се предприеме, повярвайте ми, няма да може да се направи и крачка, ако леля ми не придвижи всичко… Аз съм малко в обтегнати отношения с нея. Най-добре е вие да й говорите.
След това Фейхо много ловко се осведоми за някои особености на семейството. Макси си беше взел научната степен и вече работеше в аптеката на Саманиего под ръководството на някой си Балестер, който беше отговорникът. Старецът узна също, че доня Лупе не живееше вече в Чамбери, а на улица „Аве Мария“. В свободното си време след аптеката Макси усилено се занимаваше с филисофия. Беше се посветил изцяло на тази наука.
След това поговориха за други неща. Философът от кафенетата каза на своя приятел да не го търси повече в кафене „Мадрид“, защото тук се е образувал кръг от ловци, които му досаждали и го отегчавали с разговорите си за кучета порода дакс, за пора и за яребицата, която тръгвала или не към примамния зов. Може би щеше да се премести в друго кафене, навярно в „Суисо Виехо“, където ходеха Федерико Руис и други момчета — свирепи пантеисти. От другите членове на дружеството тук, в „Мадрид“, идваха само дон Басилио, непоносим със своята министерщина, Леополдо Монтес и Патер, който заминаваше за родното си село Куевас де Вара, където щял да работи за спечелването на изборите от Вилялонга. Накрая Хуан Пабло отвори въпрос и за политиката, заявявайки доста безцеремонно, че правителството е на път да падне и положението щеше да трае… най-много три-четири месеца…