Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (70)

5

Доня Лупе беше именно такава, каквато я описваше нейният племенник — разсъдлива, благоразумна, нагърбваше се с всичко, гледаше с малко скептични очи на човешките слабости и умееше да прощава обидите, та дори и оскърбленията, но беше безпощадна към длъжниците си. В нея съществуваха двама души: жената и лихварката. Всеки, който искаше да бъде добре с нея и да се радва на нейното приятелство, трябваше много да внимава тези две нейни природи да не се смесват никога. Една обикновена полица, издадена и подписана по най-доброжелателния начин в света, беше достатъчна да превърне приятелката в дракон, а жената-християнка — в инквизиторка.

Двойнствената личност на тази госпожа се определяше и от един външен белег на тялото й, едно фатално дело на хирургията, която в този случай е била справедлива и наказваща наука. На доня Лупе й липсваше едната гърда поради ампутация от злокачествен тумор, от който преболедува още когато мъжът й беше жив. Тъй като се гордееше с хубавото си тяло и използуваше корсет и в къщи, онази част, която й липсваше, тя запълни с умело направена топка от необработен памук. Когато беше облечена, гърдите й изглеждаха еднакви, но под дрехата само едната й гърда беше от плът, другата бе безчувствена и в нея спокойно можеше да забиеш кама, без тя да усети болка. Такова беше и сърцето й: половината от плът, половината от памук. Естеството на връзките, които имаше с хората, определяше господството на едната или другата половина. Когато липсваше лихварска полица, беше истинско удоволствие да общуваш с доня Лупе. Но тъй като по стечение на обстоятелствата беше кредиторка, всеки, който се обръщаше към нея за пари, тя считаше за нахален.

Когато мъжът й беше жив, тя не беше такава. Наистина в онова щастливо време разполагаше само с парите, които той й даваше за домашни разходи. След това, като вдовица, останала само с няколко домашни вехтории и с пет хиляди реала, замисли да направи пансион, но Торкемада я разубеди, като я посъветва да вложи при него парите си, обещавайки й голям приход и възможно най-голяма гаранция. Успехите и печалбата пристрастиха доня Лупе, която бързо придоби образа и всички качества на отличния лихвар, хвърли памучната гърда и стана безсърдечна, неумолима и твърда, когато се отнасяше до неотложното събиране на кредитите й. През първите години тя живееше скромно, защото рентите, макар и нараснали, не достигаха за домашните й разходи. Със строг ред и пестеливост взе да се замогва, въпреки разходите за лекарства, от които Максимилиано се нуждаеше, и големите средства за неговото обучение. Обичаше много племенника си и се стремеше нищо да не му липсва. Това не може да й се отрече. Думите й, че всяко зърно нахут има стойността на перла, не бяха лъжа. Лихварката използуваше всички средства за печалба не само за да може да даде професия на седмачето. Така тя се оправдаваше пред себе си. Но това беше един от софизмите, с които се прикрива и облагородява човешкият егоизъм. Доня Лупе даваше заеми от чисто увлечение, внушено й от Торкемада; и да нямаше племенник, и да не беше бедна, тя пак щеше да го прави.

Когато настъпиха спокойните години и капиталчето на вдовицата нарасна на две хиляди дуро, започна щастлив период от нейния живот, който скоро щеше да се превърне в невероятно благоденствие. В мрежите, оплетени от лихварите, попадна един беден господин, по-скоро нещастен, отколкото извратен. В миналото генерален директор, той живееше охолно, въпреки че нямаше пукната пара, и не искам да разказвам какво направиха те с него. В продължение на три години двете хиляди дуро на доня Лупе набъбнаха като мая, тя подновяваше облигации, трупаше лихви и всяка година ги увеличаваше от два процента месечно, както беше прието, на четири. Торкемада измъкна от бедната жертва много повече, защото си присвои най-скъпите му вещи срещу парче хляб, но той си го и заслужаваше. След време се съвзе, като замина на административна работа в Куба, после отново обедня, пак забогатя във Филипините и сега за четвърти път бе в ръцете на кръвопийците. Тъй като този нещастник нямаше вече пари в колониите, трудно щеше да му бъде да спечели някаква сума. Казват, че Америка е на американците! Каква глупост! Америка е на лихварите от Мадрид!

По време на нашия разказ доня Лупе имаше вече капитал от десет хиляди дуро, половината в банкови акции, а другата половина в заеми с узаконена разписка, където фигурираше сума, много по-голяма от тази, която беше заета на длъжника. Бившият алебардист беше неприятел на ипотеките със законна осигуровка и на благоразумната рента. За него бяха истинско удоволствие рискованите заеми с висока печалба, защото в навечерието на съдебното решение повечето от жертвите обезумяваха пред страха от скандал и бяха готови да удвоят лихвата за кратко време. Безпогрешно подушваше честолюбивите, за да ги улови, а онези, които бяха готови да дадат и кожата си, преди злите езици да заговорят за тях, ги гонеше докрай и забогатяваше от тях.

Постепенно предаде своя начин на мислене, съществуване и действие на съдружничката си, така както се прекопирва рисунка на паус или се отпечатва щампа. Винаги, когато дон Франсиско и донасяше парите, събрани от някое приключило смело лихварско дело, вдовицата толкова много се радваше, че чак порите й се отваряха и през тях в нея проникваше характерът на Торкемада, сякаш да я завладее и да продължи да я напътствува.

Съпругата на Торкемада беше негово копие и доня Лупе се отнасяше към нея внимателно както към самия дон Франсиско. И тъй като двете често биваха заедно, доня Силвия започна силно да влияе върху приятелката си, предавайки й някои черти от собствения си морален облик. Беше мъжкарана, безочлива и когато се ядосаше, караше половината свят да трепери. Много пъти като същински наемен убиец издебваше на улицата някой длъжник, за да го обиди безмилостно пред минувачите. Вдовицата на Хауреги не стигна дотам, пък и не бе възможно, защото притежаваше известна вродена деликатност, която вземаше надмощие над нейното лихварско злопаметство. Но веднъж се случи да отидат заедно в къщата на бедна и нещастна вдовица, която им дължеше пари, и като се убедиха, че напразно я насилват да им плати, хвърлиха око на мебелите й. Двете харпии размениха помежду си няколко думи, от което жертвата едва не умря от страх.

— На вас ще ви подхожда това мангалче — каза доня Силвия, — а на мен този шкаф.

Извикаха носачите да се качат и след като изкараха дрехите от скрина и загасиха огъня в мангалчето, отнесоха споменатите предмети. Длъжницата даваше всичко, за да забрави двете безчовечни жени, които й причиниха толкова страх.

Мангалчето стоеше в салона на доня Лупе, но никога не се палеше. Максимилиано знаеше произхода му, както и на едно писалище, и на великолепния шкаф, които бяха в спалнята. Масата, на която студентът пишеше, влезе в къщата по същия начин, сервизът за хранене, който понякога се използуваше, беше купен пет пъти по-евтино от близка приятелка, която изплащаше остатък от заем. Доня Силвия беше уредила въпроса, тъй като доня Лупе не бе се осмелила да стигне дотам. Сребърна ваза, два подноса от същия метал и един чайник, които госпожата с гордост показваше, се появиха в къщата също заложени от близка приятелка и останаха там поради неплатежоспособността й. Максимилиано беше осведомен за много подробности около машинациите на леля си. Накитите, дамските дрехи, дантелите и манилските шалове, които ставаха нейни, продаваше след време чрез посредница, която се наричаше Маурисия Мъжкараната. По-рано тя идваше често в къщи, но сега почти не се мяркаше и доня Лупе тъгуваше по нея, защото, макар че беше лекомислена и разпусната, изпълняваше добре задълженията си. Максимилиано успя да забележи и в къщи жестокостта на леля си към длъжниците и именно затова му хрумна възторжената мисъл: „Ако се оженя за Фортуната и ако съдбата ни поднесе лишения, по-скоро ще тръгнем да просим по улиците, отколкото да молим леля ми за заем от две песети. Добри сметки, добри приятели.“