Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (138)

11

Вратата се отвори и влезе Севериана, плачейки с глас. Бе настъпил мигът да отнесат тялото на Маурисия и този толкова тъжен акт бе известен от хълцането и риданията на жените, събрали се в траурния дом. Когато Гилермина и Фортуната излязоха, двама исполини вече сваляха на рамене ковчега, за да го поставят в скромната катафалка, която чакаше на улицата. Любопитството и желанието да каже последно сбогом на своята приятелка накараха Фортуната да се приближи до стълбите… Успя да зърне за миг жълтите ленти върху черния креп, които изчезнаха зад завоя на стълбището. После надникна от балкона и видя как сложиха ковчега и колата тръгна, сподирена единствено от Хуан Антонио и двама съседи. Изведнъж я обзе такова желание за плач, че не си спомняше да е плакала толкова много за толкова кратко време. Не бе само от мъката, че вижда да изчезна завинаги една жена, към която чувствуваше обич, привързаност, невероятна нежност; беше й нужно да очисти сърцето си от минали страдания, които все още не бяха истински изплакани.

Колата скоро се изгуби от погледа й и Маурисия се превърна в спомен, все още пресен, спомен, който скоро щеше да се стопи. Десетина минути по-късно влезе Севериана с подпухнали очи и отвори всички врати, прозорци и балкони, за да проветри къщата. Комендантшата започна да приготвя всичко необходимо за чистене и извади вехториите, за да измете на спокойствие.

— Горката Маурисия! — каза Фортуната на Гилермина, като спря да плаче, защото смяташе за не съвсем прилично тъкмо тя да плаче най-много. — Имаше нещо странно в чувствата ми към тая жена, госпожо. Знаех, че е много лоша, но я обичах… Беше ми симпатична, не можех да преодолея това. Когато почнеше да ми разказва за щуротиите си, не знам… беше ми приятно да я слушам… Когато ми дадеше някой лош съвет, струваше ми се, че не е толкова лош и че е права. Как ще го обясните?

— Аз?… Аз да ви обясня? — рече основателката с известно изумление. — Сърцето на човека крие големи тайни, а колкото до симпатията, тя е загадка на загадките… Клетата жена! Да знаехте колко красива беше като малка. Израсна в дома на моите родители. Очарователно момиче! Изящният й профил, погледът, изразът на лицето бяха нещо рядко срещано. След това се провали и лицето й стана сурово и мъжко, гласът — дрезгав. Казват, че била жив портрет на Бонапарт и наистина е тъй.

Гилермина погледна към Наполеоновите литографии, погледна ги и Фортуната — наистина си приличаха. След това светицата се сбогува със Севериана и обеща на следващия ден да дойде отново. Препоръча й спокойствие и като хвана подръка жената на Рубин, тръгна с нея. Севериана и комендантшата ги съпроводиха до външната врата.

— Имаме много още да си говорим — каза Гилермина на улицата, — наистина много. — Това днес бе само начало на разговора. Доникъде не доведе. Ще ме изтърпите ли още малко? Защото, ако не ви е втръснало, ще ви помоля да се срещнем още веднъж. Ще имате ли нещо против да си побъбрим отново?

— Толкова, колкото желаете — отвърна госпожа Рубин, очарована от снизхождението и учтивостта на именитата дама.

— Добре, да се уговорим кога и къде. В къщи ли отивате? Тогава да вървим заедно: смятам да прескоча до улица „Сурита“, за да се скарам на моя ковач, и не бих имала нищо против, ако ме придружите за мъничко. Скоро ще свърша и ще ви оставя пред вратата на дома ви.

Предложението бе прието с голяма радост и двете изминаха заедно криволичещия и неравен път между височината, на която се намира „Аргансуела“, и лежащият долу „Лавапиес“. Разговаряха за неща, които нямаха нищо общо с духовното, а именно за нарастващата скъпотия… Месото без кости, кой би могъл да повярва, струва песета, млякото десет куарто, пшеничният хляб шестнайсет. За наемите да не говорим; една стая, която по-рано струваше осем реала, сега не може да се намери и за четиринайсет. Най-сетне стигнаха на улица „Сурита“ и влязоха в една голяма ковачница, черна, с въглища на пода, опушена и шумна. Стопанинът посрещна госпожата в почерняла кожена престилка, с потно и покрито със сажди лице, свали си шапката и се извини, че не е могъл да достави клинците.

— А скобите, от които имаме най-голяма нужда? — рече дамата, като се зачерви. — Човече божи, ще си погубите душата с тия лъжи. Нима не обещахте да станат още вчера? Какви са тия обещания? И Йов не би могъл да ви изтърпи… Дърводелците преустановиха работа заради това ваше свещено лентяйство. Не се учудвам, че сте толкова дебел, господин Пепе… И си сложете шапката, че сте потен и ще настинете.

Ковачът почна да се извинява, заеквайки, и накрая се закле да приготви скобите за четвъртък, да, в четвъртък, съвсем сигурно… Имал някаква много спешна поръчка… Но веднага ще се заеме със скобите на госпожата и тя ще ги има, ще ги има на всяка цена за уречения ден. Основателката отново започна да го гълчи, понеже обещанията не я задоволяваха; сбогува се с думите, че ако скобите не станат до четвъртък, може да си ги задържи. Господни Пепе ги изпрати до средата на улицата, сипейки учтивости, и двете госпожи се запътиха бавно към „Аве Мария“.

— Добре — каза Гилермина, — нека се уговорим, преди да се разделим. Искате ли да дойдете у дома? Знаете ли къде живея?

Фортуната кимна. Санта Крус й беше казвал много пъти, че църковната мишка живее в къщата до неговата и че двете с Барбарита си приказвали през балконите. Наложи се да помисли кой ден да определи, тъй като не искаше да дава отчет на доня Лупе за подобно посещение, опасявайки се, че тя ще си пъхне носа в тая работа. Реши, че е най-добре да отиде, когато доня Лупе е в заложната къща.

— Петък… Как ви се струва? От десет до единадесет сутринта.

— Чудесно. Сбогом, дъще, и се пазете. — Бяха стигнали до вратата на къщата. — Ще ви чакам. Да не ви хрумне да не дойдете?

— Ха! Само това оставаше.

Фортуната постоя на прага и я проследи с поглед нагоре по улицата, после влезе в къщи бавно и дълбоко замислена. До края на деня не престана да мисли за нея. Каква необикновена жена! Чувствуваше я вътре в себе си, сякаш я бе погълнала, както се взема причастие. Погледът и гласът на светицата бяха проникнали в душата й и се бяха разтворили в нея като вещества. През нощта, докато Макси спеше, а тя се въртеше в леглото, обзета от безсъние, въображението й роди една мисъл, която я накара да потрепери. Виждаше тъй ясно Гилермина, сякаш стоеше пред нея, но странното бе това, че и тя, подобно на Маурисия Мъжкараната, приличаше на Наполеон. Ами гласът? Гласът бе съвсем същият като на приятелката й. Как бе възможно, след като бяха толкова различни? Тъй или иначе, необяснимата симпатия, която изпитваше към Маурисия, се пренесе върху Гилермина. Но как можеше да сравнява тази, която се прочу със срамната си лошотия, със светицата, от която всички се възхищаваха? „Не знам защо е така — мислеше си Фортуната, — но няма съмнение, че си приличат. И гласовете им звучат еднакво… Господи, какво ли означава това?“ Блъскаше си ума в трескавото безсъние, за да проникне в същността на това чудо, и стигна до мисълта, че от изстиналото тяло на Маурисия е излетяла една пеперуда, която се е вмъкнала в църковната мишка и я беше променила… Какво странно нещо! Най-голямото зло да се преобрази така и да оживее в най-голямото добро!… А защо разкаяната, изповядана и опростена Маурисия да не се превърне след смъртта си в здраво и чисто същество, толкова чисто, колкото и самата основателка… или повече, още повече? „Каква бъркотия, боже мой! И да няма кой да ти ги обясни тия неща…“

След това си спомни за краката на Маурисия и я хвана страх… В набраздяваната от светли ивици тъмнина видя малките и елегантни ботинки на покойната… Краката се раздвижиха, тялото се надигна, направи няколко стъпки и тръгна към нея с думите: „Фортуната, скъпа приятелко, не ме ли позна? Дяв… Не съм умряла, момиче, жива съм, вярвай ми, защото аз ти го казвам. Аз съм Гилермина, доня Гилермина, църковната мишка. Добре ме виж, погледни ми лицето, краката, ръцете, черния шал… Побърках се с тоя приют и не правя нищо друго, а само се моля, моля светия дух и Светата дева. Господин Пепе, ще ми приготвите ли скобите или не?… Да се провалят дано!“