Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (85)

4

И в продължение на много дни тя не можа да отпъди от мисълта си разказаното от доня Манолита, която между другото не успяваше да й стане симпатична, а онова, което най-много навеждаше на размисъл, не беше точно това, че станаха известни обстоятелствата за подаряването на потира и мантията, а съвпадението… „Гледай ти!“ Ако тя беше отишла в манастира няколко дни по-рано, щеше да присъствува на тържествената литургия с епископ, която се е отслужила в знак на благодарност, че е оздравял въпросният… Това беше забавно. А от своя страна Фортуната, която умееше да прощава обидите, нямаше да има нищо против да слее своите пожелания с тия на всички обитатели на къщата… Това беше още по-забавно.

Но онова, което причини необикновено объркване в душата й, бе срещата със самата Хасинта — жива, от плът и кръв. Нито я познаваше, нито бе виждала някога портрета й. От толкова мислене за нея си беше изградила образ, който се оказа напълно погрешен пред действителността. Дамите, които покровителствуваха манастира, поддържайки го с вноски в брой или дарения, биваха допускани да го посещават когато пожелаят; а в някои тържествени дни се правеше основно почистване и цялата къща светваше от чистота, без да се украсява излишно, нито да се потулват нуждите й, за да видят добре покровителките за какво трябва да проявяват своята щедрост. В деня на причастието след тържествената литургия започнаха посещенията, които продължиха почти целия следобед. Маркизи и херцогини, дошли в каляски с гербове, и други, които нямаха титла, но имаха много пари, дефилираха по зали и коридори, където фанатичното ръководство на сестра Нативидад и грубите ръце на затворничките бяха направили такива чудеса от чистене, че както се казва, на пода мед да ближеш. Ръкоделията по бродиране на Филомените, упражненията по писане на Хосефините и други майстории на двете групи бяха изложени в една зала, където се сипеха непрестанно честитки и благопожелания. Дамите влизаха и излизаха, оставяйки във въздуха на къщата уханието на светски парфюм, който някои затворнически носове жадно вдишваха. Сред групите на момичетата будеха любопитство роклите и шапките на цялата тая елегантна и свободна тълпа, в която имаше и такива, които, справедливо е да го кажем, бяха прегрешавали много повече и от най-лошата от затворените тук. Манолита не пропусна да направи тази пикантна забележка на ухото на приятелката си. Сред това шествие Фортуната видя Хасинта, а Манолита (отбелязвайки така едничкото изключение в своята социална критика) се погрижи да я накара да забележи изящността на съпругата на Санта Крус, елегантността и простотата на дрехата й и скромния вид, който спечелваше на своя страна всички сърца. Още щом Хасинта се появи в края на коридора, Фортуната не свали очи от нея, като изучаваше с жадно внимание лицето и походката й, обноските и роклята й. Смесила се с други свои другарки в една група, която беше на вратата на трапезарията, тя я проследи с поглед и застана нащрек до стълбите, за да я види отблизо, когато слиза, и в паметта й най-сетне остана живо запечатан приветливият образ.

Впечатлението, което получи грешницата, беше толкова сложно, че тя самата не си даваше сметка за онова, което чувствуваше. Без съмнение нейната сурова и страстна природа я отведе към завистта. Тая жена й беше отнела нейното, онова, което според нея й принадлежеше по право. Ала към това чувство се прибавяше в странна смесица друго, много различно и по-силно: страстното желание да прилича на Хасинта, да бъде като нея, да има нейния вид, нейния благ и властен чар. Защото от всички дами, които видя този ден, никоя не се стори на Фортуната тъй властна, както госпожа Санта Крус, на лицето и в обноските на ни една не се четеше тъй ясно благоприличието. Затова ако в онзи миг предложеха на нашата ближна да се пресели в тялото на друг човек, без да се колебае и със затворени очи, тя щеше да каже, че иска да бъде Хасинта.

Озлоблението, което се зачена в душата й, полека-лека се превръщаше в жалост, защото Манолита й повтаряше до втръсване, че Хасинта търпяла презрението и ужасното пренебрежение на съпруга си. Накрая тя установи като общо правило, че всички съпрузи обичат повече случайните, отколкото постоянните си жени, макар че има изключения. Тъй че Хасинта в края на краищата и въпреки тайнството беше също такава жертва като Фортуната. Когато тази мисъл й дойде наум, злопаметството на грешницата стана по-слабо, а желанието й да прилича на другата жертва — по-силно.

В следващите дни тя си представяше, че все още я вижда или че ще се появи на някоя врата, когато най-малко я очаква… Дългото мислене я доведе дотам, че през нощта под покровителството на манастирската самота имаше съновидения, в които съпругата на Санта Крус се появяваше в разсъдъка й с отчетливостта на действителните неща. Сънуваше, че Хасинта й се явява, за да й се оплаква от мъките си и да й разказва за мерзостите на съпруга си, или че двете спорят по това, коя е по-голяма жертва, а накрая, че се преселяват една в друга, като Хасинта вземаше външността на Фортуната, а Фортуната — външността на Хасинта. Тези нелепости прегряваха мозъка на затворничката така, че и будна тя продължаваше да си представя подобни безсмислици, ако не и по-големи.

Размишленията се прекъсваха от посещенията на Максимилиано всеки четвъртък и всяка неделя между четири и шест часа подир обед. Тя очакваше със задоволство тия посещения; желаеше ги, защото Максимилиано беше единствената връзка, която тя имаше със света, и макар че религиозното чувство беше завоювало част от нея, не я беше откъснало от интереса и привързаността й към светското. В това отношение добрият Рубин можеше да бъде съвсем спокоен, защото нито веднъж, дори в миговете на най-голямо благочестиво усърдие, през въображението на грешницата не бе минала мисълта да стане непременно светица. И тъй, тя беше доволна с Максимилиано и дори й се струваха къси часовете, които прекарваше в компанията му в разговори за доня Лупе и за Папитос, или в споделяне на честните си намерения по отношение на събития, които щяха да дойдат. Разбира се, физически уважаемото момче не й харесваше; но също бе истина, че тя свикваше с него, недостатъците му не й изглеждаха вече толкова големи и признателността проникваше дълбоко в душата й. Ако запиташе сърцето си, намираше, че, що се отнася до обич към своя изкупител, беше постигнала много малко; но със сигурност почитта и уважението й към него бяха по-големи и особено се беше оформило и укрепило решението й да се омъжи, за да заеме почтено място в света. От време на време искрено се питаше откъде и как беше дошла тая мисъл, но не успяваше да си даде отговор. Нима тишината и покоят на този живот пораждаха и развиваха у нея заложбите й от здрав ум? Ако беше така, тя не си даваше сметка за това явление и едничкото, което нейната простоватост можеше да изрази, беше: „От толкова мислене поумнях, както Максимилиано поумня от толкова обич към мен, и това поумняване ми казва, че трябва да се омъжа, че ще съм последната глупачка, ако не се омъжа.“

Добрият студент по фармация се смяташе за най-щастливия сред смъртните, като виждаше, че неговата възлюбена не отхвърляше мисълта да сложи край на карантината и да ускори венчавката. Без съмнение душата й вече звънеше от чистота. Лошото беше, че и след петия месец от престоя на горкото момиче в манастира онзи глупак Николас заявяваше, че не било достатъчно и трябвало да изчакат поне до годината. Максимилиано побесняваше, а доня Лупе даде мнението си в полза на излизането. Въпреки че водена от племенника си, беше посетила два-три пъти ламята, не бе успяла да провери дали оная беше вече напълно очистена от предишните кусури; но тя искаше да упражнява, както казах преди, своята възпитателна дарба и колкото повече закъсняваше да има Фортуната под своя юрисдикция, толкова повече се забавяше големият експеримент. Добрата дама не се доверяваше много на въздействието на религиозните институти в изправянето на безпътните хора. Това, което се научава там, казваше тя, е изкуството да се крият пороците по лицемерен начин. Сред хората, сред хората, в обкръжение се поправят недостатъците, под мъдро ръководство. Много целебно и много хубаво е срещу рахит да се прилагат укрепващи средства; но доня Лупе считаше, че те не струват нищо, ако не са придружени от упражнения на чист въздух и от гимнастика. И това искаше да приложи тя: света, живота и в същото време принципите.