Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (130)

3

Събитието наближаваше и в двора се носеше възбудена глъчка, както става при големи тържества. Хората чакаха, изгарящи от любопитство. До входната врата на сградата бе претъпкано, там се бяха събрали всички дечурлига от квартала, вероятно убедени, че без тях церемонията ще изгуби от блясъка си. Гилермина сновеше по целия преход от вратата на Северианината стая до портала, като издаваше заповеди, правеше преглед на публиката и нареждаше на мъжете с неугледен вид да застанат най-отзад. От енорийската църква беше дошъл един човек, който раздаваше свещите с вид на клисар.

Светицата се разпореди момиченцата с манилски шалове да застанат от двете страни на коридора, където щеше да мине шествието, и тъй като нямаха свещи, заповяда да им дадат. Също като адютант на парад до нея се приближи комендантшата, за да й каже, че на улицата, точно срещу входната врата, са домъкнали една проклета латерна, която свири хоти^[1], полки, както и песента за Лола, а това е липса на уважение и не бива да се търпи. Светицата отвърна, че това, което става отвън, не ги засяга, но след като прецени, че просташкият инструмент внася смут и пречи, като събужда у някои желание за танци, слезе до входната врата и каза няколко думи на човека от обществения ред. Членовете на тази организация, които познаваха Гилермина, й се подчиняваха като на самия губернатор. С една дума, латерната трябваше да изчезне с най-голяма бързина и нейните арпеджи и трели се отдалечиха, неясни и нестройни, сякаш някой ги смете надолу по улица „Толедо“.

Прекрасният и тържествен миг настъпи. От горе се долавяше гълчавата на множеството, а после от лоното на тишината, обгърнала внезапно къщата, като облак, се разнесе звънът на камбанката, който възвести началото на обредното шествие. От толкова светлина олтарът беше като златна жарава, която се отразяваше в станиола на цветята. Прозорецът бе открехнат и всички чакаха на колене. Звънът на камбанката приближаваше, чуваше се как се изкачва по стълбите заедно с шума на стъпките; после наближава вратата; разнася се още по-силно в коридора, долитат и неясните латински думи, които мърмореше свещенослужителят. Най-сетне се появи и отец Нонес, висок почти до тавана, леко прегърбен, с бяла като руното на великденско агне коса — носеше положения върху бял воал потир. Коленичи пред олтара и отправи кратка молитва. Лицето на Маурисия бе станало бледо и прозрачно, полуотворените й и сякаш безжизнени очи гледаха свещеника и онова, което той държеше в ръце. Гилермина се наведе към нея. Когато свещеникът тръгна към тях, светицата прошепна в ухото на болната следните изпълнени с тайнственост думи: „Отвори уста“. Свещеникът произнесе: Corpus Domini nostri и т.н. и всичко живо замря в мълчание, а клепачите на Маурисия се отпуснаха и върху тъмните кръгове под очите й легна сянката на дългите й мигли.

Малко след това шествието, предвождано от камбанката, тръгна между жените, които бяха коленичили от двете страни на улицата, някои със свещи, други без свещи. Чуваше се как върви надолу и се отдалечава. Когато звънът затихна, Гилермина спря да се моли, наведе се към Маурисия и започна да я целува. Присъствуващите приплакваха и я поздравяваха тъй шумно и престорено, че в края на краищата самата светица трябваше да нареди да прекратят тия прояви на радост, тъй като болната можеше да се развълнува още повече и това да доведе до опасно изостряне на болестта. Ефектът от възбудата обаче бе тъй силен, че Маурисия не усещаше нито болка, нито безпокойство; като че бе под въздействието на упойка с много силен, макар и краткотраен ефект. Не бе преживяла нещо подобно от дванадесетгодишна възраст, когато бе получила първото си причастие; впечатленията й от онова време я връщаха мислено към детството и на моменти се отдаваше на сладката измама, че още е невинно и чисто момиченце, което си няма представа от смъртни грехове.

Гилермина нареди да опразнят стаята и да загасят светлината. Сред множеството хора, които бяха влезли, бяха и две крещящо облечени жени — със светлокафяви шалове, сини престилки, поли от вълнен шотландски плат, на главата с кърпи в ярки тонове, прически с букли и елегантни обувки. Изглежда, че искаха да кажат нещо на Маурисия, но не смееха да се приближат до леглото. Гилермина не ги изпускаше от очи и сега, след като церемонията бе свършила, реши да ги постави на мястото им.

— Мили госпожи — рече им тя, — какво търсите тук? Ако сте дошли с благочестиви намерения, много се радвам. Но ако сте дошли от любопитство, струва ми се, че веднага трябва да ви дам пътя, присъствието ви е съвсем излишно.

Двете незабавно се измъкнаха и докато слизаха по стълбите, подхвърляха тихичко думи, коренно различни от латинските слова, които доскоро се бяха разнасяли в сградата. Очевидните на сцената похвалиха госпожата за прямия тон, а когато минаха във всекидневната, доня Лупе каза:

— Ей че ги срязахте, приятелко моя. Това се казва характер.

— Едната — обади се Севериана — е Пепа Блудницата, жена с минало… Разправят, че убила мъжа си с кука за плетене на кошници… Много близки са с Маурисия и й дължи петстотин реала. Ама не можеш да й ги измъкнеш… Ще речете, че няма пари? Аз да имах нейните. Харчи като маркиза, а миналия месец платила в „Сан Кайетано“ разноските за деветдневни литургии в чест на светата дева от Ангустиас… голяма работа е било.

— За девет дни?

— Да. За да се излекува Клавелеро, един засукан хаймана, същият, когото разсипаха от бой на площад „Леганес“. Дала ги и това си е… И Клавелеро оздравял. Виждате ли? Ето какви неща върши богородицата, госпожо!

— Тя върши това, което е необходимо, глупачке.

След малко Гилермина си тръгна. Домът прие обичайния си вид. Комендантшата и доня Лупе останаха във всекидневната да си побъбрят за томболата с чудесната покривка, която украсяваше олтара. Фортуната и Севериана правеха компания на Маурисия, която бе почнала да се унася в сън, тъй като предишната нощ не бе мигнала. Обзета от желание да покаже на госпожа Хауреги сръчността си, доня Фуенсанта я покани да минат в съседното жилище. Мимоходом трябва да отбележим, че доня Лупе бе разочарована в известна степен, понеже си мислеше, че при всяко благотворително посещение Гилермина идва с един полк дами. „Къде са тия изискани дами, за които пишат вестниците? От това, което виждам, друга дама освен мен тук не идва.“

Като забеляза, че Маурисия е заспала дълбоко, Фортуната влезе във всекидневната. Нямаше никой. Приближи се до прозореца, надникна към улицата и дълго стоя там, разсеяна и немислеща за нищо. Сепна я някакъв шум откъм коридора. Обърна се и замря, като видя Хасинта, изправена до вратата и проточила шия, за да види кой стои там. Водеше за ръка едно момиченце, облечено добре, но скромно и без никаква показност. Тръгна към нея с въпросително изражение и с оная ангелска усмивка, която човек не можеше да забрави, щом я видеше веднъж. Съпругата на Рубин се развълнува, почувствува невероятна смесица от липса на смелост и страх от превъзходството на тая жена и цялата почервеня; после стана бледа като восък. Хасинта я бе запитала нещо, но тя не можа да отговори. Госпожа Санта Крус се приближи до вратата на стаята. Тогава Фортуната се обади зад гърба й:

— Заспала е.

Хасинта се обърна към нея и отново й отправи погледа и усмивката си, които я убиваха.

— В такъв случай ще почакаме — каза тя с едва доловим глас и приседна на един от сламените столове.

Фортуната не знаеше какво да прави. Не й достигна смелост да си тръгне и седна на канапето. В следващия миг, усетила, че столът е несигурен, Хасинта се премести до нея. Сега полите им се допираха. За да не гледа съперницата си, Фортуната се обърна към момиченцето, което стоеше пред госпожата, а тя го държеше за ръцете. Докато оглеждаше изпитателно синьото костюмче на Адорасион, ботинките, цялата й благоприлична премяна, погледът на съпругата на Рубин срещна веднъж този на Хасинта. „О, ако само знаеше до кого седиш“ — помисли си Фортуната и страхът й внезапно отстъпи място на гнева. „Ако ти кажех сега коя съм, може би щеше да изпиташ по-голяма мъка, отколкото изпитвам аз.“ Адорасион искаше да каже нещо, но Хасинта слагаше ръка на устата й и се усмихваше на съпругата на Рубин с онази непрестореност, която означава желание за разговор. Фортуната я разбираше и си викаше наум: „Не, няма аз да ти вадя думите.“ Момиченцето, живо доказателство за благородството на Хасинта, не можеше да не предизвика у Фортуната мисли, различни от предишните. Но обзелата я отново омраза тровеше възхищението й. „О, да, госпожо — мислеше си тя, — известно ни е, че притежавате безброй добродетели. Но защо трябва да се перчим с тях? Още малко и току-виж слепците ни възпели. Ако бяхме като вас, заобиколени от почтени хора, омъжени за човека, когото обичаме, ако всичките ни нужди бяха задоволени, нямаше да се различаваме. Да, госпожо, аз щях да бъда като вас, ако се намирах там, където сте вие… Нито заслугите ни са чак толкова големи, нито пък е нужно да бием барабана. Ако вие бяхте на мое място, там, където се озовах, след като бях измамена от онзи, тогава щяхме да видим докъде в същност ни стигат добродетелите.“

Очите на госпожа Санта Крус отново се забиха в нея като стрели. Сякаш искаха да разтълкуват милата детска глупост, която Адорасион току-що бе произнесла. Без да знае как, този поглед породи в ума на Фортуната една мисъл, свързана до известна степен с присъствието на момиченцето. Спомни си, че някога Хасинта бе пожелала да осинови друго дете, смятайки, че е на мъжа й… „Също и мое! Вярвала е, че е и мое!“ От висотата на това разсъждение отново пропадна в истинска бездна от противоречия и смут… Щеше ли и тя да постъпи така? „Май че не… да… не… Да.“ Ако Питусо не се беше оказал една измама на Искиердо, ако в този миг вместо момиченцето на Маурисия тук стоеше нейният Хуанин!… Обзе я такова силно желание за плач, че за да се сдържи, призова смелостта си, като натисна клавиша на обидите, сигурна, че тъкмо те ще я изведат от лабиринта, в който бе попаднала. „Защото ми отне това, което ми принадлежеше… и ако бог бе пожелал да въздаде справедливост, сега ти щеше да бъдеш там, където съм аз, а аз щях да бъда на твое място, крадло такава…“ Не можейки да сдържа повече желанието си да поведе разговор, Хасинта я погледна отново и прекъсна мислите й със следния въпрос:

— Как мина причастието? А Маурисия как е?…

Уличницата отново се обърка, без да знае точната причина.

— Много добре… наистина добре… Маурисия е доволна…

Фортуната си отдъхна, като видя, че в тоя момент вратата на спалнята се открехна тихичко и се показа главата на Севериана. Адорасион изтича към нея.

— Миличко — рече леля й, стъпвайки на пръсти, — не вдигай шум, че майка ти спи. Отдавна не е заспивала тъй дълбоко. Ах, госпожо, какво изпуснахте само! Мина толкова хубаво, че на човек му беше драго да гледа.

Докато Хасинта и Севериана си приказваха, Фортуната седеше на канапето и оглеждаше внимателно и с любопитство съпругата на онзи, костюма й, палтото, шапката… Струваше й се, че е неподходящо да идва с шапка, но колкото до останалото, не можеше да й отправи упрек. Палтото бе съвършено. Съпругата на Рубин реши да си направи същото. И каква елегантна пола! Къде ли може да намери такъв плат? Сигурно е от Париж.

Разнесе се дрезгавият глас на Маурисия. Сестра й изтича вътре, а Хасинта надникна през процепа на открехнатата врата. Когато Севериана се върна във всекидневната, младата госпожа каза:

— Аз няма да вляза. Идете вие с малката. Ще почакам тук.

Въпреки объркването си Фортуната успя да прецени истинските чувства, възпиращи Хасинта да се появи с момиченцето. Правеше го от скромност и деликатност. Искаше да избегне благодарностите на клетата болна и да й спести срама от незавидното й поведение на майка.

„Наистина ли заради това не искаш да влезеш? — запита се тя, като я погледна през рамо. — Преструвки! Нека мен обременят с тия добродетели. Ама че ангелчета ни е създал бог! Ако бях аз, щях да вляза.“

Севериана се приближи до леглото, уловила малката за ръка.

— Виж, виж кой е дошъл… Кое посещение ти харесва повече, това или предишното?

Маурисия протегна ръце към дъщеря си и дълго я целува. Леко изплашена, малката също целуна майка си, без изблик на нежност, както послушните деца целуват някого, щом гувернантката им нареди.

— Ах, колко лоша бях! — възкликна болната също тъй без вълнение, сякаш изпълняваше някакво задължение. — Душичке моя, много добре правиш, че обичаш младата госпожа повече от мен, защото аз съм по-лоша от най-лошите, дяв…

Думата й секна и тя направи движение, като че плюеше нещо. После зашари с жаден поглед на всички страни и каза:

— Севериана или ти, или някой друг, дайте ми…

Доня Лупе и комендантшата също бяха влезли.

— Как си, Маурисия? Днес е щастлив ден за теб. Навести те бог и видя момиченцето си. Ах, каква хубавица!

Цялото същество на Мъжкараната бе завладяно от неизмеримо безпокойство и орловият й поглед се втренчи в Севериана, която наливаше в чаша част от съдържанието на една бутилка. Ликьорът блестеше като топаз, инкрустиран в злато. „Как го гледаш само, безделнице! — рече си скептичната и наблюдателна доня Лупе. — Тая комка ти харесва на тебе, винцето…“ И като видя как го гаврътна, старата хитруша добави: „Ха така, вкуси го и се оближи. Не лапна нафората по същия начин…“

След почерпката Маурисия сякаш се възроди и лицето й заблестя от оживление и задоволство. Едва тогава показа, че дълбоко в нея живеят майчинските чувства; едва тогава прегърна и целуна в изблик на най-голяма нежност своята дъщеря, която бе носила в утробата си. И толкова се развълнува, че отнеха от прегръдките й момиченцето от страх да не получи припадък.

— Да, нека те отведат, нека те махнат от мен! Не те заслужавам… Страх те е от мен, съкровище. Все едно, че когато си непослушна, не те плашат с торбалан, ами с майка ти. Ах, каква мъка! Но не протестирам. Разправят, че трябвало да се спася… Ах, какво щастие! Детето ми ще е по-добре с младата госпожа на земята, отколкото с мен на небето… Това е то.

Адорасион се разплака от страх и мъка. Наложи се да я изведат, зрелището не можеше да продължава. Маурисия я изпрати с въздушни целувки и изрече неща, които доведоха дамите до умиление… „Да, да — рече си доня Лупе, която също се бе разчувствувала. — Колко много обичаш щерка си! Като нищо ще я изпиеш!“

Фортуната не дочака края на сцената. Чувствуваше такава бъркотия в душата си, че или щеше да избухне в плач, или щеше да се пръсне. Едно от двете. Скри се във вътрешната стая, просна се върху един сандък и се разплака. Чувствата, отприщили пороя от сълзи, не се дължаха единствено на преживяното сега, бяха нещо старо и дълбоко, наслоено в душата й; постоянните й нещастия, огорчението, примесено със смътното желание да бъде добра, „без да може да го постигне… Внимавай, това са неща, които човек казва, но не им вярва…“

Много сълзи беше проляла, когато чу шума от колата на Хасинта, която си отиваше. Тогава се изправи и отиде в стаята. Доня Лупе се сбогуваше с комендантшата и й предлагаше да купи десет билетчета от томболата с покривката. Даде знак на племенницата си, че е време да си вървят. Погледнаха още веднъж към болната, стиснаха й ръката и си тръгнаха. Докато вървяха по улицата, доня Лупе, която бе усетила какво впечатление бе направила на племенницата й срещата с госпожа Санта Крус, се опита два-три пъти да отвори дума за това, но благоразумието и някакво чувство за деликатност възпряха хлевоустия й език.