Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (11)

2

Този велик философ не се предаде на отчаяние. Приятелите му го видяха спокоен и примирен. Във вида му и в спокойното изражение на лицето му имаше нещо сократовско, ако се допусне, че Сократ е бил човек, готов да прекара седем часа непрекъснато с дума на езика. Пласидо беше спасил честта си, което беше най-важното, разплащайки се акуратно на всички с наличните си запаси. Беше останал само с дрехите на гърба си и без петак в джоба. Едничката „мебел“, която спаси, бе варата за мерене. Налагаше се да потърси някакъв начин да си припечелва хляба. На какво да се посвети? В кой клон на търговията да приложи големите си заложби? Отдавайки се на размисъл върху това, той успя да открие, че сред голямата си сиромашия е запазил един капитал, за който сигурно биха му завидели мнозина — връзките. Познаваше всички собственици на складове и магазини в Мадрид; всички врати бяха отворени за него и навсякъде го посрещаха радушно заради честността му, добрите му обноски и предимно заради онова благословено сладкодумство, което бог му беше дал. Неговите връзки и тези способности му внушиха идеята да се посвети на търговското посредничество. Дон Балдомеро Санта Крус, дебелият Арнайс, Брингас, Морено, Лабиано и други собственици на складове за сукна, ленени платна или нови стоки му даваха образци, за да ходи да ги показва от магазин на магазин. Той печелеше по две на сто комисионната за това, което продаваше. Пресвети Дево Марийо, какъв сладък живот и колко добре направи той, като го възприе; защото не можеше да се измисли нещо по-подобаващо на неговия темперамент! Това постоянно тичане, това влизане през различни врати, това поздравяване на улицата на петдесет души и разпитване за семействата им беше неговият живот, а всичко останало беше смърт. Пласидо не беше роден да се затваря в дюкян. Неговата стихия беше улицата, чистият въздух, спорът, договарянето, поръчката, да снове, да разпитва, да оспорва, като минава непринудено от сериозното към шегата. Имаше утрини, когато обхождаше цялата улица „Толедо“ от край до край, а и „Консепсион Херонима“, „Аточа“ и „Каретас“.

Така преминаха няколко години. Тъй като потребностите му бяха много ограничени, понеже той нямаше семейство, което да издържа, нито друг порок, освен тоя да си чеше езика, малкото, което му даваше посредничеството, му стигаше, за да живее. Освен това много богати търговци го покровителствуваха. Един, не щеш ли, му подаряваше наметало; друг — парче плат за костюм; трети — шапка или пък храни и лакомства. Семейства от най-високопоставените в търговията го настаняваха на трапезата си не само от приятелство, а и от егоизъм, понеже беше развлечение, да го слушаш как разказва най-различни неща с такава живописна точност и такъв усет за детайл, че очароваше. Забавното му бъбрене имаше две главни особености и те бяха, че той никога не се обявяваше за невежа по какъвто и да е въпрос и никога не говореше лошо за никого. Ако случайно се изпуснеше да каже някоя обидна дума, то беше против митницата, ала без да уточнява обвиненията си срещу някого там.

Защото едновременно с посредничеството Еступиня се посвещаваше и на това да мами митницата. За стоката от Хамбург, цели 26 кила, която прекара през гишето на Хил Имон, служейки си с изкусни хитрини, не е за разправяне. Нямаше друг като него, който да може да прекоси нощем централните улици с денк под наметалото, преструвайки се на просяк с дете на гръб. Никой като него не притежаваше сръчността да шмугне едно дуро в ръката на служителя от хазната в случай на опасност и се оправяше тъй добре в тази неразбория, че първенствуващите фирми прибягваха до него, за да разплитат бъркотиите си с финансистите. Не е възможно да се впишат в десетте божи заповеди престъпленията спрямо хазната. Тогава повече от сега моралът на народа се възпротивяваше да приеме маменето на хазната за истински грях и съобразно с това мерило Еступиня не изпитваше угризение на съвестта, когато слагаше щастлив завършек на някое от тия начинания. Според него това, което хазната нарича свое, не е нейно, а на нацията, сиреч на Хуан Частника, и да изиграеш хазната е все едно да върнеш на Хуан Частника това, което му принадлежи. Тази идея, поддържана от народа с неудържима вяра, има своите герои и своите мъченици. Пласидо я изповядваше с не по-малко въодушевление от който и да е андалуски контрабандист на коне, само дето беше „пехотинец“ и освен това не отнемаше живота на никого. Съвестта му, обвита в ужасяващи мъгли, що се отнася до хазната, си оставаше чиста и сияйна по отношение на частната собственост. Той беше човек, който по-скоро би мълчал един месец, отколкото да прибере чужд грош.

Барбарита го обичаше много. Беше го виждала у дома си, откакто притежаваше дара да вижда и оценява нещата; познаваше добре, по мнение на баща си и от собствен опит, превъзходните качества и лоялността на бъбривеца. Когато тя беше малка, Еступиня я водеше в училището на ъгъла на улица „Империал“, а по Коледа ходеше с него да гледа рождествата^[1] и сергиите на площад „Санта Крус“. Когато дон Бонифасио Арнайс легна на смъртен одър, Пласидо не се откъсна от него нито докато беше болен, нито след като почина, чак докато го спуснат в гроба. Той всякога бе споделял най-искрено всички мъки и радости на къщата. Неговото положение на близост с тъй знатна фамилия беше нещо средно между приятелство и раболепие, понеже ако Барбарита го настаняваше на трапезата си доста често, през повечето време от годината го използуваше за поръчки, които той умееше да изпълнява с най-голяма точност. Я отиваше на площад „Себада“ да търси някой ранен зарзават, я на „Кава Баха“ да се разбере с превозвачите, които докарваха поръчките, или пък на „Маравиляс“, където живееха гладачката и плетачката на дантели на къщата. Такова влияние имаше съпругата на Санта Крус върху тоя простодушен човек и с толкова сляпа вяра я уважаваше и й се подчиняваше той, че ако Барбарита му беше казала: „Пласидо, бъди добър да се хвърлиш през балкона на улицата“, клетникът не би се поколебал нито за миг да го стори.

С течение на годините, когато Еступиня застаря и не посредничеше и не мамеше вече митницата, започна да изпълнява у Санта Крус едно много деликатно задължение. Тъй като беше толкова доверен човек и толкова сляпо привързан към семейството, Барбарита му повери Хуанито — да го води и да го връща от колежа на Масарнау или да го извежда на разходка неделен и празничен ден. Майката беше сигурна, че бдителността на Пласидо беше като бащинска и знаеше добре, че той по-скоро би се оставил да го убият сто пъти, отколкото да позволи някой с пръст да докачи „Дофина“^[2], както го наричаше обикновено. Дофина беше вече един по мъжки суетен хлапак, когато Еступиня го водеше на боя с бикове, посвещавайки го в тайните на това изкуство, което като добър мадридчанин се перчеше, че разбира. Детето и старецът се въодушевяваха еднакво от варварското, живописно зрелище, а на излизане Пласидо му разказваше бикоборските си подвизи, тъй като някога, на младини, също бил извивал кръст и размахвал мулета^[3], бил притежавал истински костюм с пайети и се бил борил с юнци по всички правила… Понеже Хуанито изявяваше желание да види костюма, Пласидо му отговаряше, че преди много години сестра му — шивачката, която бог си бе прибрал, го прекроила в туника за един Христос, който е в църквата „Дугансо де Абахо“.

Освен да беседва, Еступиня нямаше никакъв друг порок, нито пък се бе събирал изобщо с посредствени и долни хора. Един-единствен път в живота си има нещо общо с хора от лош произход по случай кръщаването на детето на един негов племенник, който беше женен за собственичка на комарджийница. Тогава му се случи нещо неприятно, за което си спомняше и се срамуваше през целия си живот, и то бе, че палавникът-племенник, уговорил се с приятелите си, успя да го напие, като чисто по шарлатански му даде хинин, способен да замае и камък. Бе едно глупаво пиянство, първото и последното в живота му; а споменът за падението от онази нощ го разтъжаваше, щом изникнеше в паметта му. Безчестници, тъй да подиграят този, който беше самото въздържание! Накараха го с явна измама да изпие онези гадни чаши и след това не се поколебаха да се погаврят с него колкото жестоко, толкова и просташки. Помолиха го да изпее „Питита“ и има основания да вярваме, че я е изпял, макар че той отрича категорично. Все пак и с разстроените си сетива той осъзна състоянието, в което го бяха поставили, а достойнството му подшушна мисълта за бягство. Изхвръкна от помещението, като мислеше, че нощният въздух ще разведри главата му, но макар да почувствува известно облекчение, реакциите и сетивата му все още бяха подвластни на най-невероятни грешки. Като достигна ъгъла на улица „Кава де Сан Мигел“, видя нощния пазач, по-точно казано, видя фенера на нощния пазач, който отиваше към ъгъла на улица „Кучилмерос“. Помисли, че това е предсмъртно миропомазване, и като коленичи и свали шапка, както имаше навик, промърмори една кратка молитва и рече: „Бог да му плати с каквото най му е угодно!“ Кисканията на подлите подигравчии, които го бяха последвали, го върнаха към случилото се и осъзнал грешката си, той се вмъкна набързо у дома си, защото беше на две крачки оттам. Преспа и на следния ден сякаш нищо не е било. Ала чувствуваше най-живо угризение, което известно време го караше да въздиша и да се замисля. Нищо не гнетеше така честното му сърце, както мисълта, че Барбарита ще научи за оня резил с миропомазването. За щастие тя или не го узна, или, ако го е узнала, никога не даде да се разбере.