Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (30)

3

Ако всичко, което се случва на високопоставени лица, заслужава да бъде хроникирано, би могло в един лист за декември 1873 година на американския календар^[1] да се намери такова пасажче: „Ден еди-кой си — силна хрема на Хуанито Санта Крус. Поради невъзможност да излезе от къщи той изпадна в дяволски лошо настроение.“ Беше седнал до камината, завит от кръста надолу с одеяло, което приличаше на тигрова кожа, с нахлупена до ушите шапчица, с вестник в ръка, с три, четири, че и повече вестници на близкия стол. Хасинта пускаше шеги за принудителното му пленничество, а той, забавлявайки се с тия закачки, се преструваше, че я бие — хвана я за едната ръка, стисна брадичката й с пръсти, разтърси главата й и зашлеви уж няколко страхотни плесника, а после я удари много пъти и по други части, силно я щипа или мушка с яко изпънат показалец. След като добре я смля, той й отсече главата, но като че и това не му стигна, та жестоко я прониза с най-зверски и нечовешки гъдел, придружен от свирепите думи:

— Колко закачливо е станало моето момиче!… Аз ще науча моята палячка да не пуска шегички и ще й сложа един хубав бой, та да не помисля да…

Хасинта премаляваше от смях, а Дофина продължи с леко сериозен глас:

— Знаеш добре, че не съм скитник… Честно — не можеш да се оплачеш. Познавам съпрузи, които, щом стъпят на улицата, вече цели три дни не се вестяват в къщи. Те биха могли да ме вземат за образец.

— Придавай си важности, божа кравичке — отвърна Хасинта, изтривайки сълзите си, избликнали от смеха и гъдела. — Зная, че има лоши: но аз не слагам ръка в огъня, че ти си номер едно сред тях.

Хуан поклати глава заплашително, а Хасинта застана далеч от него да не би да се повтори варварският гъдел.

— Ти изискваш прекалено — каза съпругът, съжалявайки, че жена му не го счита за най-съвършеното от сътворените същества.

Хасинта направи смешна гримаса, като смръщи вежди и сви устни, с което искаше да каже: „Не ща да се забърквам в спорове с тебе, защото ще изляза с вдигнати ръце.“ И това бе вярно, защото Дофина умееше доста изкусно да жонглира с мисълта си.

— Хайде — заяви тя, — да оставим глупостите. Какво искаш да обядваш?

— И аз идвах да разбера точно това — каза доня Барбара, появявайки се на вратата. — Ще обядваш каквото искаш; но за твое сведение, донесла съм много вкусни чучулиги. Божествени, както казва Еступиня.

— Донесете ми каквото искате, по-гладен съм и от школски учител.

Когато двете дами излязоха, Санта Крус мисли известно време за жена си, като произнесе наум едно хвалебствено слово за нея. Какъв ангел! Той още не беше успял да направи грешка, а тя вече му я прощаваше. В дните преди хремата нашият герой се намираше в един от ония етапи или приливи на непостоянната си природа, които, отдалечавайки го от авантюрите, го приближаваха към жена му. Най-пристрастените към нелоялен живот хора понякога изпитват деен копнеж да се поставят за кратко време под властта на закона. Законът ги блазни така, както ги изкушава прищявката. Когато Хуан се намираше в положение на прилив, у него надделяваше желанието всичко да си остане така; нещо повече — стигаше дотам — да вярва, че това ще продължи много. И Хасинта биваше доволна. „Още веднъж спечелен — мислеше си тя. — Де да траеше хубавото!… Да можех да го спечеля веднъж завинаги и да разгромя по всички линии шантонерките!…“

Дон Балдомеро влезе да види сина си, преди да мине в трапезарията.

— Какво е това, синко? Казах ли ти — не се обличаш. И вие ги вършите едни с Вилялонга! Да се спрете да говорите в десет през нощта на ъгъла на Министерството на вътрешните работи — още една щуротия! Видях те там. Идвах с Кантеро от банковия съвет. И, разбира се, сме в безпътица. Не се знае докъде ще стигне тази анархия. Акциите — по 138!… Влезте, Апариси… Това е Апариси, идва да обядва с нас.

Общинският съветник влезе и поздрави двамата Санта Крус.

— Кои вестници четохте? — попита бащата, намествайки пенснето си, което ползуваше само за четене. — Вземи „Ла Епока“ и ми дай „Ел Импарсиал“… Добре, добре вървят нещата. Горката Испания! Акциите — по 138… консолидираният — по 13.

— Какво 13?… Тъй ви се иска — обърна внимание вечният общински съветник. — Снощи го предлагаха по 11 на черната борса и никой не го искаше. Това е потоп.

И като подчертаваше по най-забележителен начин онова свое изражение, като че усеща зловоние, добави, че всичко, което ставало, той го е предвидил и че събитията не се различават ни най-малко от това, което той е пророкувал ден след ден. Без да обръща внимание на приятеля си, дон Балдомеро прочете на глас всекидневната новина-припев: „Еди-кой си отряд влезе в еди-кое си село, изгори общинския архив, разпредели си дажбите и излезе… Еди-коя си колона преследваше енергично еди-кой си главатар и като си разпредели дажбите…“

— Стига — каза той, без да го дочете, — хайде да си разпределим дажбите и ние. Маркизът не идва. Няма да го чакаме повече.

В това време влезе Блас, прислужникът на Хуан, с подредената вече масичка, на която щеше да обядва болният. Не след дълго се появи и Хасинта с чинии. След като я поздрави, Апариси каза:

— Гилермина ми повери известие за вас… Тъй като тя търси тухли за основи, днес няма да има филантропична одисея по пътя към енорийската църква на въшливите енориаши. Направен е вече целият изкоп на зданието… и то с малко пари. Едни каруци работят на парче, други — за милостиня; един помага половин ден, друг отива за няколко часа; важното е, че кубикът излиза под пет реала. И не знам какво излъчва тая жена! Когато отиде да нагледа обекта, даже мулетата разбират и теглят по-силно, да й доставят удоволствие… Откровено казано, аз, дето все съм смятал, че въпросното здание е неосъществимо, виждам…

— Чудо, чудо — отбеляза дон Балдомеро по пътя към трапезарията.

— А ти? — попита Хуан съпругата си, като останаха сами. — Тук ли ще обядваш или там?

— Искаш ли тука? Ще обядвам на двете места. Майка ти казва, че много те глезя.

— Вземи, лакомке — каза той, подавайки и късче омлет с вилицата.

След като го хапна, Хасинта изтича в трапезарията. Не след дълго се върна, смеейки се.

— Запазил съм ти бяло месо от чучулига. Хайде, отвори устица, момиченце.

Момиченцето взе вилицата и след като хапна бялото месо, пак почна да се смее.

— Колко е весело днес времето!

— Просто дойде маркизът и щом седна на масата, започнаха да се обстрелват с Апариси.

— Какво казаха?

— Апариси твърдеше, че монархията не е осъществима, а след туй изтърси едно ipso facto^[2] и много други изискани неща.

Хуан избухна в смях:

— Маркизът сигурно е разярен?

— Яде мълчаливо и замисля отмъщение. Ще ти разказвам всичко, което става. Искаш ли скумрия? Искаш ли бифтек?

— Донеси ми каквото искаш, само ела по-скоро.

И тя скоро се върна, като носеше едно рибено блюдо.

— Мили мой, той го уби.

— Кой?

— Маркизът — Апариси… остави го на място.

— Казвай, казвай.

— Ами най-искрено изтърси на неприятеля си едно delirium tremens^[3] в упор, а след туй, без да му даде време да си поеме дъх, едно mane, tegel, fare^[4]. Другият остана като зашеметен от удара. Ще видим с какво ще му излезе.

— Знаменит е! Ще пием кафе заедно — каза Санта Крус. — Върни се по-бързо тук. Каква си зачервеничка!

— Защото много се смях.

— Когато казвам, че ми хващаш очите…

— Връщам се моментално… Отивам да видя какво ще изскочи оттам. Апариси е възмутен от Кастелар^[5] и казва, че се е случило така със Салмерон^[6], защото той не бил следвал съветите му…

— Съветите на Апариси!

— Да, а маркизът трепери от страх да не се надигне работническата маса.

Хасинта се върна в трапезарията и донесе последната клюка:

— Мили, ако отидеш там, ще си умреш от смях. Горкият Муньос! Другият се е съвзел и му изсипва истински бисери… Представи си, сега разправя, че бил видял един снаряд от ония, дето изстрелват карлистите с пушка берданка… Не казва дупки, а отверстия. Всичко става на отверстия, а маркизът не знае какво му става.

Тя не можа да продължи, защото Муньос, с голяма пура в уста, влезе да поздрави болния.

— Здравей, Хуанин… Екстернирани ли сме?… А какво ти е? Хрема ли? Не е страшно, щом слузта трябва да се отдели, нека се отдели… С една дума, аз се… — щеше да каже „се омитам“, ала като видя Апариси (тъй решиха Хасинта и съпругът й), каза „се изнасям“.

Някъде към три часа съпрузите останаха сами в кабинета: той седна в креслото да чете вестници, а тя се зае да оправи оставената в безпорядък стая. Барбарита беше излязла на покупки. Прислужникът съобщи за някакъв човек, който искал да види господин младежа.

— Нали знаеш, че не приема — каза господарката и като взе от ръцете на Блас картичката, която той носеше, прочете: Хосе Идо дел Саграрио, посредник на национални и чуждестранни издания.

— Да влезе, да влезе веднага — нареди Санта Крус, скачайки от мястото си. — Той е най-забавният луд, който можеш да си представиш. Ще видиш как ще се смеем… Когато се изморим да го слушаме, ще го изгоним. Такъв знаменит тип!… Видях го преди няколко дни у Пес и там ни умори от смях.

Не след дълго в кабинета влезе един много мършав човек с болнаво лице, цялото осеяно с пъпки и циреи; с огненочервени и много твърди като косми на банник коси; с праисторически, много изтрити дрехи; с червена и разнищена вратовръзка; с разцъфтели ботуши. В едната ръка държеше шапката си — един claque^[7] от годината, в която тази част от облеклото е била изнамерена, първородният от клаковете, без никакво съмнение. В другата си ръка носеше вързоп с папки — проспекти за подписки на луксозни книги. Папките бяха тъй овехтели, че от нечистотията едва личеше златната украса по подвързията им. Тоя образ на мизерията в костюм на почтен човек направи тягостно впечатление на милостивата Хасинта, а още по-жалко й стана, когато го видя да поздравява вежливо и свободно като човек, свикнал на обноски в обществото.

— Здравейте, господин Идо… Много се радвам да ви видя! — каза му Санта Крус с престорена сериозност. — Седнете; кажете какво ви носи насам?

— Позволете… Искате ли „Прочути жени“?

Хасинта и съпругът й се спогледаха.

— Или „Жени от Библията“? — продължи Идо, показвайки папките. — Тъй като господин Санта Крус каза онзи ден у господин Пес, че желае да се запознае с изданията на барселонските издателства, които имам честта да представлявам… Искате ли „Прочути куртизанки“, „Религиозни преследвания“, „Синове на труда“, „Велики изобретения“, „Езически богове“?…