Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (159)

4

Гилермина чукна лекичко два пъти на вратата и като я открехна, показа руменото си лице и живите си очи.

— Синко, като видях да свети в спалнята, си казах: „Бедничкият, сигурно още будува.“ Виждам, че съм познала. Какво е това? Прекарал си още една неспокойна нощ?

— Сама виждаш. Влез. Не съм мигнал. А ти?

— Аз? На която страна легна, на тая се събуждам. Спя само четири часа, но минават като един миг. Не виждаш ли, че се прибирам капнала? Каквото имам да мисля, го мисля през деня.

— Какво щастие! На меса ли отиваш?

— Да, ако нямаш нищо против — отвърна светицата и лицето й, току-що умито, излъчваше колкото свежест, толкова и радост.

— И толкова спокойна! Защото ти си много спокойна… с твоите сутрешни литургии и саблените удари през останалата част на деня, от които отвъдното трепери. Да ти кажа ли нещо? Завиждам ти… Бих се разменил с теб…

— Но, глупако — пристъпи тя към него, — аз правя най-лесното, какво друго трябва, освен… да го правиш?

— Седни за мъничко — каза Морено, като сам седна на канапето и тупна с ръка до себе си. — Повече благочестие, отколкото да изслушаш седем меси, има в това да проявиш състрадание, да останеш край болните и да отделиш малко време за разговор с хора, които са будували цяла нощ. Как вървят нещата с твоя приют?

— Нима не знаеш? — рече тя, докато сядаше. — Добре. Благодарение на състрадателните души строежът напредва, та пушек се вдига. Хасинта го взе толкова присърце, че сега работи повече от мен и се справя така добре, че ме смайва.

— Имаш приятелки, които си ги бива. Тази нощ мислех за теб и твоето благочестие. Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че от разсъмване насам в мен се всели едно непознато чувство, нещо като желание да стана набожен, да мисля за бога, да се посветя на милосърдни дела…

— Маноло! — тя стана много сериозна. — Ако пак започваш с твоите глупави шеги, си отивам.

— Не, няма шега — отвърна той и на лицето му бе изписано такова отчаяние, че светицата го гледаше като онемяла…

— Шегуваш ли се или…? Маноло, за какво мислиш? Какво ти става?

— Има часове в живота, които ти се струват векове с промените, които донасят. Преди малко да видиш какво странно нещо! Спомних си за един бедняк, който вчера ми поиска милостиня… Един нещастник с деформиран и отвратителен крак, целият в язви… Поиска милостиня и аз му подхвърлих една медна монета, като извиках, обзет от ужас: „Махнете се от очите ми, мошеник такъв!“ И тая нощ тоя човек ме посети тук… Видях го, както виждам теб, в началото ми вдъхваше отвращение, после ме обзе съчувствие и накрая му казах: „Искаш ли да се сменим?“ Защото със своя прогнил крак, с патериците и свободата си той се радва на спокойствие, каквото аз нямам. Неговото съзнание е като локва застояла вода, в която никога не пада и най-малкият камък. Колко съм нещастен! Бих се сменил с него, бих дал богатството си за неговата просия, болното си сърце за неподвижния му крак, тревогите си за неговия покой. Как мислиш ти?

— Мисля, че бог докосва сърцето ти — каза дамата, като присви очи и сложи дясната си ръка, в която държеше молитвеника и броеницата, върху главата на нещастния кабалеро. — Нямаш вид на човек, който се шегува. Някаква много голяма промяна става вътре в теб. И ако ти е хрумвало понякога да говориш като еретик и да ме вбесяваш, не мисли, че съм те смятала за лош. Ти си благословен и ако непрекъснато живееше с нас и не си прекарваше живота сред протестанти и безбожници, щеше да бъдеш друг.

— Знаеш ли, че утре заминавам?

— Отиваш си? Наистина? — каза тя с дълбоко отчаяние. — Лоша работа. Винаги да търсиш студенината, винаги да бягаш от семейната топлина.

— Не, тъкмо тук не ме обичат — заяви Морено с мрачен вид.

— Не те обичаме? Какви неща ти идват наум… Глупчо, не говори безсмислици.

— Животът ми е напълно осакатен и разбит. Няма начин да се оправи вече… Вярвай, че ако ме обичаха, щях да остана тук, щях да бъда добър, за да зарадвам теб и твоите приятелки, щях да стана много набожен, голям приятел на бога и Девата; щях да използувам всичките си пари за милосърдни дела; щях да закрилям благочестието…

Удивлението на светицата бе толкова голямо, че не можеше да го изрази. Бе отворила уста, смаяна, сякаш присъствуваше на чудо.

— Ама наистина ли?… Слушай, синко, ако искаш да ти повярвам, налага се да го докажеш…

— Как да го докажа?

— Ще ти кажа — рече девата-основателка решително. — Ще направиш ли едно нещо?

— Какво е то?

— Ще дойдеш ли с мен в „Сан Хинес“?

— Идвам.

Той стана, за да дръпне звънеца.

— Трябва да видя, за да го повярвам — рече Гилермина и очите й искряха от радост. — Чакай, аз ще извикам Томас. Бедното момче, сигурно още не се е събудило.

— Мисля, че да… Том!

— Аз ще ти приготвя чай. Хайде, обличай се.

Това сутрешно излизане я изпълваше с радост, тъй като нарушаваше досадното еднообразие на съществуването й.

— Наистина ще дойда в църквата — бе го обзела трескава готовност. — Ще изслушам толкова меси, колкото поискаш, и ще се моля с теб… Кажи ми Хасинта ходи ли по това време в „Сан Хинес?“

— Не толкова рано, човече. Малко по-късно, обикновено с Барбара.

— Радвам се тогава, че ще бъдем първите, най-подранилите, най-нетърпеливите да изпълним дълга си и да се причестим… Том!

Англичанинът влезе и след малко, когато господарят му се беше вече облякъл, донесе чая. Гилермина му сервира закуската с думите:

— Наметни се хубаво, утрините са хладни. Не бива да започнеш новия си живот с някоя пневмония.

— По-добре… Уверих се, че най-голямата безсмислица е да живееш — отвърна той, докато слизаха по стълбите. — Защо живее човек? За да страда. Сравнително добре я кара нещастникът с крака. Защото не изпитва болки. Върви с крака си напред, все едно, че е нещо красиво и на хората им се иска да го гледат.

— Много мизерия има — забеляза дамата, подхващайки от друг ъгъл темата, — а ние, които имаме какво да ядем, се оплакваме без причина. Колкото повече страдаме тук, толкова повече ще се наслаждаваме там.

Мизантропът не отвърна нищо. Бе все тъй замислен.

— Куцият просяк ще отиде направо в рая заедно с патерицата си, а мнозина от богатите, които се разкарват с карети, ще идат кротко да се разхождат с тях из ада. Моля бог да ми даде най-отвратителната болест, но не ме чува. Винаги все тъй здрава. Търпение: всеки път той ни дава това, което заслужаваме.

Морено и сега не отвърна нищо. Влязоха в „Сан Хинес“ и Гилермина се отправи към параклиса на самотата, където тъкмо почваше първата меса. Докато траеше, изтъкнатата дама забеляза без да отклонява вниманието си от службата, че племенникът й, който стоеше зад нея, изпълнява всички изисквания на ритуала като истински благочестивец, коленичеше и се изправяше, когато бе необходимо. На втората меса обаче й се видя разсеян и неспокоен. Започна да се разхожда из църквата и да разглежда олтарите и скулптурите, сякаш се намираше в музей. Това не й се понрави, почувствува такова неудобство, че не посмя да се причести, защото духът й не бе напълно чист и ведър. На четвъртата меса вече, освен че се разсейваше, господинът пречеше на вярващите, като минаваше пред олтарите, където се отслужваше литургия, без да се сети да коленичи или да се поклони. „Ще трябва да му кажа да си върви — помисли си светицата, — това не е поведение за църква.“

Морено наблюдаваше една лежаща скулптура, поставена в луксозна урна от стъкло, когато чу до себе си шепот:

— Красиво нещо, нали? Това е Христос, когото носим на процесиите на светото погребение.

Обърна се и видя Еступиня, нахлупил до ушите си черна островърха шапка и сочещ фигурата с жест на чичероне.

— Саванът е от фино холандско платно, избродираха го госпожите Микаелас, а е подарък от доня Барбара. Превъзходна скулптура… и е подвижна, слагаме я на кръста и я сваляме според случая.

Понеже господинът не отвърна нищо, Пласидо се отдалечи, мърморейки молитви. Седна на една скамейка и от този миг нататък, без да спре да се моли, не свали очи от господин Морено, като се чудеше на присъствието му в енорийската църква. „Само това ми оставаше да видя — рече си той, — дон Мануел тук… Той, който не вярва! Сигурно му харесват красивите изображения… Оттам почнах и аз.“

На излизане основателката сгълча племенника си:

— Но, синко, с твоите разходки из църквата смути молитвите ми. Очаквах да се измориш.

— Като за първи ден от курса, лельо, не можеш да се оплачеш. Важното е да се започне. Вече чух една литургийка. Какво се надяваше? Да бъда като теб? Уверявам те, че опитът ме задоволи. Прекарах известно време много приятно, в пълно спокойствие и това ми се отрази много добре. Оплакваш се, че се разхождах из църквата? Когато на човек му предстои нов живот, интересно му е да опознава нещата… Исках да разгледам хубаво скулптурите. Повярвай ми: ако останех в Мадрид, щях да се сприятеля с всички тях. Харесва ми, че са толкова красиви с блестящите си одежди и втренчените в една точка погледи. Сякаш виждат нещо, което още не се е появило. Когато ги гледаме, имаме чувството, че наистина ще ни утешат, ако ги помолим. Разбирам мистицизма, ясен ми е… Ех! Ако останех тук…

— Защо не останеш? Какъв глупак! — рече светицата отчаяно.

— Невъзможно… Трябва да замина… И там ще бъда много тъжен, сякаш го виждам…

— Тогава остани. Искаш ли да ти възложа някаква работа? Необходима ти е. Ще те назнача за мой управител, за администратор на подписките ми и главен клисар на новия параклис, когато бъде завършен.

Морено избухна в искрен смях.

— Главен монагильо^[1]… Кълна ти се, че бих приел… Почвам да ставам същинско дете. Главен монагильо! Ще паля свещите, ще бърша прахта от светците и ще ги разкрасявам, ще си бъбря с набожните жени… Няма да повярваш, но вътре в мен се заражда нещо, на което подхожда отлично това скромно занятие.

— Добряк си ти. Леността, това, че толкова много си се забавлявал, и английският сплин те правят такъв. Кълна ти се, ще ти доскучае още повече, ако не обърнеш очи към бога. Прави като мен, Маноло: дай един ритник на света; стани мъничък, за да бъдеш голям; слез, за да се изкачиш. Не си вече момченце, надали и ще се ожениш. Нито пък непрекъснато можеш да пътуваш, като зле адресирано писмо, което обикаля всички пощи по света. Жените, за какво са те, освен да провалят човека? Прояви кураж и поднеси на бога остатъка от живота си. Не е нужно да ставаш монах; има хиляди начини да се постигне вечното блаженство. Чуй какво ми идва наум: защо не посветиш парите си, енергията си, целия си дух на някое голямо и свято дело, не на нещо преходно, а на дело, което остава за доброто на човечеството и за прослава на бога? Издигни някоя сграда, приют с една или друга цел, например голяма лудница, в която да прибират и да се грижат за нещастниците, изгубили разсъдъка си…

— Страдаш от манията да строиш и искаш да я лепнеш и на мен…

— Това е първото, което ми хрумна. Лоша ли ти се струва идеята? Една образцова лудница, като тия, които си виждал в чужбина. В това отношение тук сме много изостанали. Би извършил благотворително дело с огромна стойност и Мадрид, и Испания ще те благославят.

— Лудница! — Морено се усмихна тъй, че вледени кръвта на щедрата си леля. — Да, не е зле. Ще я сефтосаме ти и аз…