Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (127)

4

Същата вечер отидоха във „Вариедадес“, на две крачки от „Аве Мария“. Друго преимущество на този квартал пред „Чамбери“ е, че вечер човек може да отиде да види някоя пиеса или да постои в някое кафене, без да изминава половин левга или да се качва на трамвай. На Фортуната не й се ходеше на театър, нито й се излизаше сред хората. Погледите им й внушаваха необясним страх и макар че тук почти никой не я познаваше, все й се струваше, че всички я знаят и непрекъснато я одумваха. За жалост причини не липсваха. Но ако мъжете я гледаха, то бе с възхищение, и ако после си шушукаха, много рядко казваха неща, които да отговорят на истината. Друга причина за ужаса, който й вдъхваха обществените места и театърът, бе опасността да срещне познати и това я държеше на тръни по време на представлението.

У дома се чувствуваше много добре. Без съмнение през живота си бе имала и по-щастливи мигове, но не и такова безметежно спокойствие. Бе преживяла дни, когато слънцето в душата й светеше ослепително, последвани от такива, в които угасваше съвсем, но никога не бе виждала едно толкова неизменно и спокойно редуване на дните, тихи и еднообразни, потънали в сладък и възстановяваш силите сумрак. С доня Лупе се разбираха много добре, а колкото до мъжа й, с нея ставаше най-странното нещо, което би могла да си представи. Не казваме, че го обичаше според нейните разбирания за любов, но изпитваше известна нежност, като към брат или сестра. Не беше, нито можеше да бъде мъжът, за когото една жена е готова да си даде живота и да изпита духовна наслада от саможертвата си, чисто и просто бе същество, чието спокойствие и щастие тя желаеше. И също като човек, който, плавайки без посока, очаква и едва доловимо различава в далечината земя, тя съзираше възможността да го обича неотстъпно и да прекара целия си живот с него, без да пожелае друг, по-добър. Вместо да бяга от домашните задължения, Фортуната търсеше нови, давайки си сметка, че работата й помага да поддържа това равновесие, в което нямаше щастие, но нямаше и грижи, а сърцето й бе задрямало и безчувствено като под въздействието на успокоителен балсам. Мислеше си за двата примера, които добрякът Фейхо й бе дал, и се чудеше дали щеше да се случи онова, което смяташе за най-вероятно; а то бе — да стане първото. Щеше ли да се примири с такъв живот, можеше ли да се задоволи с безвкусния плод на тая любов, без да опита друг, по-сладък и по-малко здравословен?…

От своя страна Максимилиано не можеше да преодолее безпокойството си. Нямаше причини да подозира жена си, чието поведение бе безупречно. Двамата с доня Лупе стигнаха до извода, че Фортуната никога не бива да излиза сама на улицата и следваха решението си неотстъпно. Но и тия мерки за сигурност не го успокояваха. Желаеше горещо да има деца по две причини: първо, за да хвърли още една примка на скъпата си половинка и да я обвърже още повече; второ, майчинството да похаби поне малко тази изумителна красота, която от ден на ден ставаше все по-ослепителна. Несъответствието между неговия ръст и външен вид и нейния го измъчваше до такава степен, че бедното момче правеше безсмислени и понякога смешни усилия да премахне липсата на хармония. Обуваше си обувки с висок ток и се стараеше да се облича добре и да си придава вид на денди. За жалост несъответствието все тъй биеше на очи, макар че Фортуната почти не се грижеше за външността си. Все пак Макси отбелязваше със задоволство, че съпругата му не желае да изтъква хубостта си и се отнася презрително към модата, и това го радваше пак по две причини: по този начин двамата съпрузи щяха да се поизравнят и щяха да си прилягат повече, а непознатите щяха да я заглеждат по-малко.

След възстановяването на законните отношения Максимилиано заряза напълно философските четива, а неизлекуваната болка в душата от обидата и желанието за мъст започнаха да заглъхват. Аскетизмът и опознаването на бога в себе си не бяха нищо друго освен мимолетно дело на тъгата, а може би и на обстоятелствата и живееха в съзнанието му толкова, колкото и лекциите, които студентите се мъчат да запомнят в трескавите дни преди изпита. Новите му задължения в аптеката го насочиха към химията и фармацевтиката и той им се отдаде с истинска жар, решен да ги изучи. Доня Лупе го съветваше да изобрети някой препарат, мехлем или хапче, които можеха да минат за истинско откритие, стига да им се намереше ново и оригинално име, но той се противеше, тъй като смяташе тия неща недостойни за науката. Лелята и племенникът стигаха до твърде оживени спорове по този въпрос.

— Сякаш е престъпление да се изобретят някакви си хапчета, ампули или таблетки и да се прочуеш! Растителни… или животински хипохитропични ампули… все едно и също е… на доктор Рубин… безотказни… за всяка болест… за туберкулоза… против кучешки катар… Важното е да се открие нещо и да му лепнеш етикет с твоя лик. Мухльо си. Ако ти не изнамериш някой препарат, ще трябва да го сторя аз. Фортуната, кажи му да открие нещо, дъще, вразуми го. Реки от злато могат да потекат.

Фортуната рядко виждаше господин Фейхо, който ги посещаваше, като влизаше тържествено и оставаше около час, бъбрейки си по-често с госпожа Хауреги, отколкото с госпожа Рубин. Симпатичният старец имаше доволен вид, но здравословното му състояние непрекъснато се влошаваше и през април вече излизаше на улицата, придружен от слугата си. При едно от посещенията проведе разговор насаме с приятелката си и бе тъй бащински настроен, че тя за малко не се разплака. Всичко върви добре, много добре, лудетината вече се е убедила в стойността на поученията и съветите му. На Макси, без сам да знае защо, това приятелство никак не се нравеше. Най-странното бе, че един месец след началото на новия й живот посещенията на дон Еваристо започнаха да се струват не дотам приятни и на Фортуната. Благодарността и нежните чувства, които изпитваше към него, си оставаха същите, но присъствието на бившия покровител у дома и й се струваше чудовищно. „Нима е истина — мислеше си тя, — че човешкият живот, както той казва, е пълен с тия невероятни неща?… Какви неща има, какви неща само! Един свят, който виждаме, и друг, скрит под него… И това отвътре направлява онова отвън… Тогава… ясно е… движи се невидимият механизъм на часовника, а не циферблатът.“

Доня Лупе се прибра привечер, след като бе изчистила калта от обувките си в изтривалката на съседите.

— Чуй едно нещо — каза тя на Фортуната, докато си сваляше мантото. — Днес следобед научих, че Маурисия е на смъртно легло. Бедната жена! Трябва да отидем да я видим. Не е далеч, на улица „Мира ел Рио“.

Научи новината от приятелката си Каста Морено, която беше я чула от Кандидо Саманиего. Доня Гилермина бе преместила Маурисия от болницата в жилището на сестра й, където я наглеждаше лекарят на благотворителното дружество и женската организация. При тия грижи и нежност от страна на доня Гилермина и най-вече поради близостта на смъртта клетата порочна жена сякаш не приличаше на себе си — излекувана от лошотията си и разкаяна в истинския смисъл на думата, казваше, че желае да умре като добра католичка и молеше за прошка всички с такива пламенни въздишки и такова благочестие, че на човек му се късаше сърцето.

— Повярвай ми, ако това е истина, ще трябва да си запазим място, за да видим как ще предаде богу дух. Утре отиваме там.

Доня Лупе не ходеше при Маурисия от чисто състрадание. Много отдавна Гилермина я очароваше повече с аристократичността, отколкото с добродетелите си, и тъй като великата основателка бе на път да патентова светостта си, събирайки на достъпни за доня Лупе места най-изтъкнатите дами, защо да не направи опит да се навре сред тях? Та нима и тя не беше дама? По този въпрос доня Лупе има дълъг разговор с Каста Морено, която от време на време идваше вечер на гости с двете си дъщери у дома на Рубин и хвалеше до бога Гилермина, смятайки я за свръхестествено същество. На всичкото отгоре, по линията на рода Морено тя бе нейна сродница! Самоуважение и гордост изпълваха доня Лупе, щом си представеше как се разпорежда с аристократичните благотворителни дела под ръководството на знаменитата основателка. Само едно би могло да й попречи да осъществи това намерение и то бе, че нямаше как да не внесе малко парички.

На следващото утро, докато се обличаше за излизане, доня Лупе си помисли дали не трябва да си сложи кадифеното палто. Но скоро си даде сметка, че това е глупост. Освен че щеше да се намокри, тъй като денят беше дъждовен, подобна кралска премяна не отговаряше на мястото, хората и повода за посещението. Доста време й отне издокарването с палтото, шапчицата и другите нещица. Нареди на Фортуната да се облече скромно и тя изпълни желанието й тъй, че между двете да остане подходяща дистанция.