Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortunata y Jacinta, 1886–1887 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013 г.)
Издание:
Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта
Първо издание
Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев
Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева
Художник: Веселин Цаков
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева
Дадена за набор декември 1983 г.
Подписана за печат април 1984 г.
Излязла от печат юни 1984 г.
Печатни коли 45, Издателски коли 58,32
УИК 61,37 Формат 70/100/16
Поръчка 544
Цена 7,51 лв.
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново
История
- — Добавяне
4
Това сравнение развълнува силно великата доня Лупе, която погледна за миг своя племенник по-скоро със съжаление, отколкото с гняв.
— Имала съм несполуки в живота си — каза тя, клатейки глава като навита кукла с пружина, — но такова нещо никога не ми се е случвало. Победи ме докрай, напълно, майсторски… Разбирам, че нямам никаква власт над тебе… искаш да се погубваш, погубвай се. Но след това няма да ми хленчиш. Отгледах те, изучих те, бях за тебе като майка. Не смяташ ли, че трябваше да ми кажеш: „Ето, лельо, случи се това и това.“
— Разбира се, че трябваше — живо отговори Максимилиано, — но се страхувах, лельо. Сега, когато всичко се изясни, това ми се струва най-лесното нещо на света. Простете ми, признавам, че зле се държах. Но езикът ми се схващаше, когато исках да кажа нещо, и целият се изпотявах. Свикнах да говоря с вас само за моето главоболие, за скъсаното ми копче, за това, дали вали, или не и за други такива дреболии. Слушайте, след като толкова съм мълчал, сега ми се струва, че ще се пръсна, ако не ви разкажа всичко. Запознах се с нея преди три месеца. Беше бедна, била е много нещастна.
— Да, да, казаха ми, че е много срамежливичка. Колко си лековерен — потвърди доня Лупе безмилостно.
— Не обръщайте внимание… мъжете са много лоши. Не сте ли съгласна с мене, че мъжете са много лоши? Кажете ми сега: не постъпвам ли добре, щом искам да вкарам в правия път една отклонила се добра душа?
— Ти, ти — извика съпругата на Хауреги със страх, като се кръстеше, — ти си станал пастор.
— Не, лельо, чакайте. Не съдете за нещата така прибързано — настоя Максимилиано притеснен, защото не умееше добре да се изразява. — Та тя се е покаяла. Не е била толкова лоша, както са ви казали. Тя е ангел.
— Ама на вид. Голяма полза.
— Повярвайте ми, когато се запознаете…
— Аз!… Да се запозная с нея! Само това липсваше. Още веднъж ти казвам, голяма полза от тази овца, или по-точно казано, от твоята заблудена коза!
— Но не е така… Аз не умея да се изразявам добре. Кажете ми едно: Ако желаеш да бъдеш почтен, не е ли вече все едно, че си такъв? Отричате ли? Аз не мисля така. Не мисля.
— Как ще е едно и също да желаеш да бъдеш нещо и вече да си?
— При морала може… Ако с мен е почтена, а без мен не би могла да бъде такава, как да й кажа „махни се“, „върви по дяволите“. Не е ли по-добре по човешки да я подслоня и да я спася? Излиза, че великите неща и, как да кажа… християнските, трябва да се тълкуват от гледна точка на егоизма, така ли?
Бедното момче повярва, че с този аргумент е попаднало в целта и погледна към леля си, за да види впечатлението, което й беше направило. Доня Лупе наистина се смути за миг и не знаеше какво да отговори. След това каза с презрение:
— Ти си луд. Тези неща не се случват на умните хора. Отивам си, махам се, защото ако остана тук, ще те ударя; нищо друго не ми остава, освен да строша дръжката на тази метла върху теб и наистина, ако не си мъж, достоен за толкова възвишена любов, още по-малко си достоен да те набия.
Максимилиано я дръпна за роклята и я принуди да седне отново.
— Чуйте ме, лельо. Аз ви обичам много, дължа ви живота си и въпреки че вие упорствувате и искате да се карате с мен, няма да успеете… Ще видим. Моята постъпка, която толкова ви гневи, е благороден жест, който разумът ми одобрява, и толкова съм доволен, сякаш бог е в мен и ми казва: „Добре, добре…“ Защото вие не можете да ме убедите, че живеем на този свят само за да ядем, да спим, да преживяваме и да се разхождаме. Не, родени сме и за нещо друго. И ако усещам в себе си огромна и безгранична сила, която ме подтиква към спасението на друга душа, то аз трябва да го направя, та дори и светът да потъне.
— Това, което притежаваш — потвърди доня Лупе, искайки да запази позициите си, — е глупост, която прелива от тялото ти… и нищо повече… С празни приказки няма да ме подмамиш. Ясно е, че за кратко време си научил няколко думи и дрънканици, които ме изумяват… Станал си същински поет в истинския смисъл на думата, но аз винаги съм смятала поетите за големи измамници… луди за връзване… Ти не си вече моят малък племенник, когото отгледах. Как ме измами!… Жена, любовница, неразбория… Следва женитбата и всичко е наред. Хайде, не те обичам вече и не съм твоята леличка Лупе… От съжаление не те гоня от къщата си и защото все още се надявам, че ще се разкаеш и ще ми се извиниш.
Максимилиано, вече съвсем спокоен, поклати глава в знак на съмнение.
— Вече се извиних за това, че мълчах, и няма повече за какво да се извинявам. Искам да ви кажа още нещо, което ви интересува. Как я поддържах през тези три месеца ли? Ах, лельо, счупих касичката, имах три хиляди реала и малко отгоре, сума достатъчна, за да живее тя скромно, тъй като е много пестелива, безкрайно пестелива, лельо, и харчи само за най-необходимото.
Това разкритие поукроти малко гнева на доня Лупе… Била пестелива! Момчето взе касичката, показа я на леля си и разказа за случая като за най-обикновеното нещо на света, описвайки го с големи подробности.
— Слушайте, след като донесох тази, която е напълно еднаква с другата, разбих старата касичка, взех златото и среброто, а тук сложих медните монети, като прибавих и две песети на дребно, за да тежи както преди… Искате ли да видите?
Преди доня Лупе да отговори, той удари касичката в земята и монетите се пръснаха из стаята.
— Виждам, виждам какъв си нехранимайко — забеляза доня Лупе, събирайки медните монети. — А когато парите ти свършат? Ще дойдеш да поискаш от мене, нали? Колко се лъжеш, ако мислиш, че ще ти дам!
— Когато се свършат, бог ще ми помогне по някакъв начин — каза Максимилиано уверено.
От прекомерната възбуда лицето му се беше зачервило. Доня Лупе никога не беше виждала такъв блясък в очите му, нито пък подобно въодушевление по лицето му. Когато събраха пръснатите пари от земята, лелята ги зави в един брой на „Ла Кореспонденсия“ и като хвърли пакета върху шкафа, каза с върховно презрение:
— Това тук ти е за сватбен подарък!
Максимилиано прибра в шкафа тежкото пакетче и наметна пелерината си. Доня Лупе не посмя да го задържи и въпреки че сърцето й се изпълни с високомерие и власт, нищо не пролича върху лицето й, защото в този момент някаква необяснима сила я беше възпряла. Разбираше, че властта й над влюбения младеж се бе стопила; срещу нейната историческа сила се изправяше нова революционна сила и макар че тя не се страхуваше от нея, безспорно тази неочаквана упоритост й внушаваше известно уважение.
Доня Лупе, която спеше като ангел, след като с Торкемада бяха смазали един нещастен длъжник, остана смутена от разбирането за дълг, което нейният племенник беше споделил толкова искрено с нея. Ако той обичаше силно тази жена, с какво право тя щеше да му забрани да се ожени за нея? А ако тая жена притежава благородни заложби, а добър признак за почтеност беше пестеливостта й, кой можеше да поеме отговорността да го отклони от възвишеното начинание? Доня Лупе бе обхваната от съмнение. Сърцето й беше покварено само в областта на заемите. Тя приличаше на хората, които притежават някакъв порок, но извън него и когато треската не е настъпила, са разумни, разсъдливи и дискретни.
На следващия ден, след друга препирня с нейния племенник в душата и се породи смътно желание за спогодба. Вече нямаше съмнение, че страстта на Максимилиано е упорита и дълбока и че му вдъхваше непреодолима сила. Да се опълчиш срещу нея беше все едно да застанеш срещу огромна вълна в момента, в който тя се разбива. През целия този ден доня Лупе размишляваше и тъй като притежаваше голям житейски опит, разбра, че е безсмислено да се противопоставя с думи на несломимата воля на фактите. Случилото се с Макси беше безсмислица, тя продължаваше да го смята за ужасна глупост, но това беше вече факт и нямаше друг избор, освен да го приеме така, както е. Тогава тя с възхитително благоразумие помисли, че когато в личния или обществения живот започва революционен подем, логичен, мотивиран, който се изтръгва от самото ядро на нещата и укрепва от обстоятелствата, да се бориш срещу него е лудост; най-разумното е да не му пречиш, а да го оставиш да се развива, като се стремиш да го ръководиш и насочваш. Трябва да не пречиш, а да ръководиш тази домашна революция; да я прекъснеш е невъзможно и ако някой се опита да застане на пътя й, ще бъде сразен безвъзвратно… Именно поради това тя прояви известна търпимост към племенника си втората вечер на откровен разговор. Изтръгваше сведения и подробности за неговата приятелка с хитрост, без да показва любопитство, осмелявайки се да му дава съвети, но много обмислено, без Макси да разбере играта, макар че от време на време изтърваваше по някоя глупост.
— Не разчитай на мен за нищо, всичко ще търсиш от нея… Казах ти, че не ме интересува дали приятелката ти е с черни или жълти очи. С ласкателства няма да ме победиш. Слушам те от уважение, но не ме интересува. За какво да я виждам. Колко си безочлив!
В любовта си Максимилиано беше станал като занесен. Понякога погледът му, бърз и сигурен, говореше за голяма проницателност, друг път беше като сляп и нищо не разбираше. Екзалтираните страсти пораждат тези удивителни контрасти със завидно умение и правят мъжете ту тъпи, ту проницателни, сякаш умът им се влияе от фазите на луната. Този ден младежът надникна в сърцето на доня Лупе и улови нейната благосклонност въпреки заучените фрази, с които тя искаше да я прикрие.
Освен това стигна до извода, че човек придобива гениална проницателност в моменти на истинско вдъхновение и отгатва тайните в душата на своите себеподобни. Умозаключението му беше следното: „Моята леля се размеква, моята леля се предава. И тъй като Фортуната не й дължи пари, нито пък някога ще й дължи, защото аз няма да позволя това, ще дойде ден, когато те ще станат приятелки.“