Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (174)

3

Рубин вечеря кротко с леля си, като й разказа някои неща от видяното и чутото в кафенето, на което знаменитата дама отвърна, че не желае той да посещава повече това заведение, защото е далеч и защото в него се събира просто и некултурно общество. Младият човек като че се съгласи и я увери, че няма да ходи повече. След това отиде с леля си в дома на доня Каста и докато траеше посещението, седеше настрана, обработвайки и шлифовайки мисълта си. „Това е сградата с каменното стълбище… След като вдигна онази глупава наздравица, Искиердо каза, че едва успял да допълзи до жилището на сестра си и се изтъркалял надолу по каменните стъпала… Вече знам къде е. Сега трябва да се действува предпазливо и решително. Часът за наказание настъпи. Честта ми го изисква. Не съм убиец, съдия съм. Онзи нещастен мъж го рече: «Ние сме част от машината и съседното колело ни кара да се движим. Неговите зъбци тласкат моите и аз вървя.»“

— Защо въздишаш, синко? — запита леля му, като го видя тъй угрижен и замислен.

Той отвърна уклончиво и не след дълго си тръгнаха, а преди това доня Дездемона покани младия човек да намине при нея на следната утрин. Щяла да му покаже птичките и да обядват заедно. Макси прие учтивата покана и се яви в дома на Кеведо в девет часа, време в което дейността на госпожата бе в своя разгар — чистеше кафези, проверяваше гнезда, преглеждаше яйца и водеше с пернатите си питомци безкрайно нежни разговори. Пълнотата не й пречеше да действува бързо и чевръсто. Беше облечена с пеньоар с цвят на червена охра и тъй като фигурата й бе почти сферична, имаше вид не на човек, който върви, а на огромна топка, която се търкаля из стаите и коридорите. Не закъсня да запознае младежа с работата, като му показа как се раздава храната на пернатото семейство. С някои птички доня Дездемона водеше майчински разговори. „Какво викаш, мъничкото ми, радост моя? Я да видим много ли е гладно детето? Ай, каква човка отваря това момче!“ Чуруликането огласяше къщата. Максимилиано продължаваше да прехвърля наум мислите си от предишната нощ с истинско усърдие. „Ще я убия, после ще убия и себе си, защото в тия случаи трябва да оставим всичко в божите ръце. Човешкото правосъдие не произнася справедливи присъди.“

— Колко е лоша тая птичка! — рече доня Дездемона. — Представа си нямате колко е лоша. Досега умори трима съпрузи, а на малките не обръща внимание. Ако бащата, ей онзи там, не беше почтена личност, да са умрели от глад, горкичките.

— Трябва да й простите — отвърна шеговито Макси, — защото не знае какво върши… Ако я осъдехме, кой щеше да хвърли пръв камък върху нея?

— Да вървим сега при папагалчетата, че са се разлудували.

„Логиката изисква смъртта й — мислеше си Рубин, докато окачваше внимателно един кафез, пълен с гнезда. — Няма да се изпълни законът на разума, ако остане жива.“

Раздаването на храната и подменянето на водата радваше неописуемо тия клети и нежни пленници, които писукаха и чуруликаха в надпревара, и бе невъзможно човек да си чуе приказката. Доня Дездемона говореше със знаци. Макси изглеждаше доволен и би подновил с радост всички операции. На обед яде с голям апетит и акушерът и съпругата му се държаха много любезно с него, като казаха, че биха били благодарни, ако може да се отбива всеки ден, стига това да му доставя удоволствие. Кеведо вече не ревнуваше и откакто съпругата му се закръгли до такава степен, че можеше да съперничи на фламандска пита сирене, мрачното му настроение се разсея и повече не се върна към ролята на Отело. При все това не би позволил на никой друг освен на Рубин да влиза свободно в дома му, понеже, в името на истината, не го смяташе за способен да отнеме честта на който и да било почтен дом.

Доня Лупе се появи в много добро настроение:

— Как се държа кавалерът?

— Възхитително, госпожо. Толкова е мил! — отвърна доня Дездемона и като я отведе настрана, добави. — Наистина е оздравял и е добре. Да бяхте видели само колко спокоен и доволен беше! Съвсем като човек с най-здрав разум.

— Мисля — рече вдовицата на Хауреги, — че ако още не се е излекувал, малко му остава. А с оная работа има ли нещо ново?

— Кеведо беше там днес сутринта. Все още нищо… Всеки момент може да настъпи… Изпитвала голям страх.

Побъбриха си още малко за това-онова. Доня Лупе отведе племенника си в заложната къща и тъй като тоя ден разпродажбите не бяха интересни, скоро се върнаха у дома, след като купиха ягоди и аспержи от една сергия на улица „Аточа“. Следобед госпожата възложи на племенника си да й направи няколко сложни сметки и той свърши работата бързо и точно, без да сгреши ни на йота; понеже леля му се възхити от аритметичната му ловкост, младежът се разсмя и рече:

— Но какво си мислехте? Сега главата ми е такава, каквато не е била никога. Имам толкова ум, че даже ми остава и мога да дам на мнозина, които минават за умни.

Много отдавна доня Лупе не бе виждала момчето в такова добро настроение, с тъй ведър дух и толкова радостен, а това бяха признаци за явно подобрение.

— Не се съмнявам, че си добре. Мнозина могат да ти завидят. Безкрайно се радвам, че си такъв и моля бог да те запази все същия.

— Вярвайте, състоянието ми няма да се промени. В главата си усещам мощ, каквато никога не съм притежавал. Разсъждавам възхитително и ще ви го докажа още сега. Ще се удивите, като разберете, че ако изиграхте добре комедията с мен, аз изиграх своята с вас още по-добре. Измамени са измамниците.

Доня Лупе се обезпокои.

— Слушайте — той все още седеше на масата и държеше в ръце листа със сметките, — семейството ми, Балестер и всички други, които познавам, избродираха блестящо ролите си, а аз си мълчах, правех се на глупак и разкрих истината единствено с помощта на логиката.

Доня Лупе бе тъй смаяна, че не знаеше какво да каже.

— Ще ви докажа, че главата ми днес струва далеч повече от най-организираните умове, включително и от вашия. Открих истината, без да разменя дума с никого, без да задавам въпроси на когото и да било, като се основавах единствено на указания, които улавях тук и там, анализирах фактите и си вадех заключения… Всичко с чиста логика, лельо, само с логика. Слушайте и се чудете.

Наистина именитата вдовица бе тъй удивена, сякаш бе видяла да лети вол.

— Ето, в този порядък открих следните факти: Фортуната не е мъртва и е в Мадрид, живее близо до „Пласа Майор“, на улица „Кава де Сан Мигел“, в сградата с каменното стълбище, от един месец очаква да роди и ще я акушира дон Франсиско де Кеведо.

Доня Лупе не посмя да отрече, толкова зашеметяващи бяха истините, които племенникът й изложи.

— Нищо… Не ти е работа да се занимаваш с това… Признавам, че е жива, но не зная къде се намира. Колкото до бременността, това е грешка на проклетата ти логика. Ама че го рече! По дяволите логиката ти!

— Ако продължавате да разигравате комедии, скъпа лельо, ще помисля, че вие сте си загубили ума, не аз. Повтарям това, което казах, и не се съмнявам ни най-малко, че е истина. Моята логика не ме лъже, нито може да ме излъже. Откровено казано, забелязвате ли нещо в мен, което да напомня и в най-малка степен липса на разум?

Доня Лупе не можа да отвърне нищо.

— Казах ли някоя глупост? Смеете ли да твърдите, че съм казал? Да вземем тогава кола и да вървим на улица „Кава“… Ах, не искате! Следователно казах истината и този, който сега отстъпва от нея, без съмнение с определена цел, е госпожа леля ми. Кой е тук разумният и кой не е?

— Повтарям, че това с бременността е лъжа — рече вдовицата, съвсем объркана. — Някой е решил да се пошегува зле с теб шегата му показва много лош вкус.

— Заклевам ви се, че не съм говорил с никого по тоя въпрос, с абсолютно никого. Разбрах всичко по чисто логичен път. И ако все още някой се съмнява, че главата ми е в ред, ще ви дам на всички последното доказателство за противното. Как? Като престана да говоря повече за това. Край. Да продължим да живеем както обикновено… Все едно, че тук не се е случило нищо, лельо, и нищо не сме говорили. Нали ми казахте, че има още една сметка за изчисление? Хайде, готов съм, главата ми е едно чудо за числата, защото именно те са същината на логиката.

И се вглъби в аритметичните операции с такова спокойствие и уравновесеност, че доня Лупе излезе от стаята, като се кръстеше и си викаше, че нямаше да повярва, дори ако й го кажеха четиримата евангелисти. Но понеже това, което й довери племенникът, бе едно чудо на интелектуалната мощ, госпожата се усъмни, че главата му е напълно в ред. Обзе я безпокойство както в най-лошите дни и настроението й се развали, тъй като не можеше да отредели дали тая работа с логиката беше благоприятна криза, или, обратното, щеше да доведе до нови усложнения.

Тъй че изборът на Хуан Пабло да направи предложението за заема на доня Лупе тъкмо този ден, не бе удачен, понеже свари капиталистката в най-лошо настроение. Нямаше човек с по-лош късмет от него, винаги се разминаваше с добрия случай; много жалко, защото речта, която си бе приготвил, за да убеди госпожата, щеше да трогне и скала, ако я чуеше. Леля му не го остави да мине от увода към изложението и му отказа какъвто и да било заем, нито дори при най-изгодни лихварски условия. С една дума, Хуан Пабло излезе от дома й, проклинайки лошата си звезда, леля си и целия човешки род, а в главата му се въртяха мисли за мъст и планове за самоубийство, тъй като се бе озовал в положението на корабокрушенец, който рита отчаяно сред вълните, и не издържаше вече, не издържаше вече. Бе почнал да се дави.