Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (68)

3

Доня Лупе се спря в недоумение.

— Папитос, Папитос… Не те викам, иди си. Виждала ли си такъв нахалник? Да, това не е той. Променили са ми го, омагьосали са ми го. Мами ли ме? Трябва да го проследя и да предупредя стражарите да го заловят… А вечерта ще си оправяме сметките. Защото ти ще се върнеш, ти трябва да се върнеш, лицемерно седмаче… Папитос, или, иди, слез да купиш фиде и захар. Аз няма да излизам, не мога да изляза. Мисля, че ще ми се случи нещо. Слушай, ще минеш покрай аптеката и ще поискаш едно шишенце с рибено масло, от тези, които аз купувах. Те знаят какво. Кажи, че аз ще ида да го платя… Слушай, слушай, я не го вземай… че може да не иска да го пие!… Я донеси една пръчка. Не, не донасяй пръчка. Ще минеш покрай аптеката и ще искаш сто милиграма сангинария^[1]. Ще ми се случи нещо…

Кръвното й налягане значително се бе покачило и имаше защо. Племенникът й досега не бе показал и най-малко неподчинение. Дори никога не беше притежавал собствена воля. Винаги е бил нищожество, което върши всичко, каквото му кажат, никога не й се налагало да посяга с ръка, защото само с едно свиване на веждите го е карала да слуша. Какво се е случило, та това агне да се превърне в такова лъвче? Разумът на доня Лупе не можеше да проникне в тази дълбока тайна. След гнева и вълнението я обхвана безсилие и такава физическа отпадналост, сякаш цяла сутрин убийствено се бе трудила. Бавно свали неделните труфила, които беше започнала да облича, и отново извика Папитос, за да й нареди:

— Сготви само една чеснова супа. Господинчото няма да дойде да обядва, а ако дойде, ще му кажа истината в очите.

Взе малкото столче, на което сядаше, когато шиеше, и го сложи на балкона. Болеше я кръстът и докато сядаше, охкаше. Шиеше винаги с очила. Сложи ги и започна да преглежда някакви чаршафи в панера за дрехи. Доня Лупе не се боеше да работи в неделя, защото след толкова години свободомислеща съпружеска пропаганда Хауреги беше избил от главата й религиозните предразсъдъци. После отиде на обичайното си място до стъклената врата и се зае с кърпенето. На балкона имаше две-три саксии и тя гледаше в пространството, което се откриваше между сухите им клонки. Стаята беше откъм улицата и много добре се виждаха хората, които минаваха, стига, разбира се, те да пожелаеха да минат. Но улиците „Раймундо Лулио“ и „Дон Хуан де Нустрия“, които се пресичаха тук, бяха безлюдни като в село. Единственото развлечение на доня Лупе в самотните й часове беше да гледа кой влиза в близката работилница за файтони или в печатницата отсреща и дали доня Гилермина Пачеко отива към приюта Албуркерке. Това място беше прекрасно. То й даваше повод да размишлява — с парцали в полата си, с игла в ръката, с очила, с панера за дрехи до себе си и със свитото на кълбо коте в краката си. Този ден, както никога досега, доня Лупе имаше богат материал за размисъл.

„През целия си живот съм била разпъната на кръст, затова… Той нищо не знае, как да знае, като е глупак? Слагат чинията пред него и какво знае той за мъките, докато тя стигне до масата?… Ако му бях казала, че всяко зърно нахут преди време струваше колкото перла!… А докато стигне до в къщи!… Не зная какво щеше да стане с мен без господин Торкемада, нито с Макси без мен. Хубав щеше да му се види животът, ако не бях се грижила за него повече, отколкото за братята му! Кажи ми, глупако, ако аз не бях работила като роб, за да изкарвам хляба и да изправя тази къща на крака; ако не разсъждавах така, както разсъждавам, напрягайки ежечасно всички гънки на мозъка си, и не влагах в хилядите дреболии тези дарби, които бог ми е дал, какво би станало с теб, неблагодарнико? Ох! Ако беше жив моят Хауреги!“

Споменът за покойния, който оживяваше винаги, когато доня Лупе изпадаше в беда, я натъжи. Тя намираше утеха от огорченията си в сладкия спомен за щастливия си брак: Хауреги беше най-добрият от всички мъже и великолепен съпруг. „Ах, моят Хауреги“, възкликваше тя, влагайки цялата си душа в тази въздишка.

Дон Педро Мануел де Хауреги беше служил в кралския корпус като алебардист. След това се зае с търговия и беше толкова честен, ама толкова честен, че като умря, остави само пет хиляди, реала. Беше родом от провинция Леон и получаваше партиди яйца и други артикули за птичия пазар. Всички търговци на пуйки от Леон^[2], Самора и Сеговия поверяваха в ръцете му спечелените пари, за да ги върти между производителите от бранша; оттук му излезе прякорът^[3] в Пуерта Серада^[4], който после доня Лупе наследи. За Коледа Хауреги получаваше масло от Асторга и в неговата къща идваха да получават и оставят суми всички куриери от Ла Марагатерия. В политическия живот дон Педро участвуваше активно, тъй като беше един от корифеите на националната милиция, но беше толкова сдържан, че само един-единствен път се развълнува, надавайки възторжен вик: „Да живее Исабел II.“ Този благословен човек умря и ако мъката можеше да убива, доня Лупе също щеше да умре. И не мислете, че на вдовичката й липсваха кандидати; сред тях имаше един дон Еваристо Фейхо — полковник от армията, който я ухажваше и не я оставяше на мира. Но предаността към паметта на нейния грозен и честен Хауреги превъзмогваше всички земни интереси на доня Лупе. След това дойде възпитанието и грижата на нейния племенник, които подействуваха много целебно на безпокойството в душата й. Торкемада, и работата също, й помагаха да живее и да понася болката… Годините минаваха, спечели пари и постепенно дойде времето, в което я описвам. Доня Лупе наближаваше вече петдесетте, но беше толкова запазена, че не изглеждаше на повече от четиридесет години. В младостта си е имала хубаво тяло и слабо лице, в което проличаваше далечна прилика с Хуан Пабло. Нейните тъмни очи бяха запазили жив младежки блясък, но се улавяше известна властност в суровото й безцветно лице. Върху горната устна, фина и виолетова, като ръб на прясна рана се забелязваше много нежен мъх — сякаш наболи мустачки на преждевременно развито момче. Нежните косъмчета не я загрозяваха, напротив, бяха може би единственият красив щрих върху това лице, наподобяващо средновековна рисунка. По някакъв каприз на природата върху десния край на устата този мъх прерастваше в много красива брадавичка, от която излизаха две или три яркочервени косъмчета, блестящи на светлината като усукани медни жички. Бюстът й беше хубав, но както ще видим по-нататък, в него имаше известна подправеност, и то не малка.

Доня Лупе беше надарена с ум и обичаше да изтъква винаги това свое качество. Самолюбието, което внушава на някои хора високомерие, вдъхваше на вдовицата на Хауреги убеждението, че тя притежава интелектуално превъзходство и пораждаше стремежа й да ръководи чуждото поведение с практични съвети и напътствия. Тя беше от онзи тип необразовани хора, които с маниера си на изразяване, с твърдия си и постоянен характер, с умението си да прикриват жестокостта на човешкия егоизъм с красиви фрази изглеждат високо начетени.

След спомена за Хауреги мисълта й се върна към нейния племенник. Обичаше само тях двамата. Като повдигна смъкналите се на носа й очила, тя продължи да мисли: „С мен шега не бива. Ще го изхвърля на улицата като нищо. Трудно ще ми бъде, защото го обичам като мое дете… А аз мислех да го оженя за Руфина или поне за Олимпия… Не, Руфина Торкемада ми харесва повече. Трябва да внимавам, че напоследък май съм оглупяла. Като го гледах какъв стеснителен е и как се криеше, когато дойдеше доня Силвия с дъщеря си, мислех, че да говоря на това момче за жени е все едно да показвам на дявола кръст. Иди, че вярвай на очите си. А сега излиза, че месеци наред поддържа някаква жена и по цял ден е с нея… Но трябва първо да го видя, за да повярвам… И още нещо. С какво я поддържа?… Касичката, както винаги, си е пълна.“

След това мислите на доня Лупе станаха толкова неприятни, че беше невъзможно да се следват. Разумът й приличаше на дъска сред яростни вълни, която ту потъва, ту изплува на повърхността. През целия този следобед тъгата не напусна добрата госпожа. Когато се стъмни, тя копнееше племенникът й да се прибере, за да стовари върху него горещата лава на вулкана, който бушуваше в гърдите й. Седмачето се прибра много късно, когато леля му се хранеше вече и косидото беше сервирано. Максимилиано, сериозен и малко смутен, седна мълчаливо на масата. Започна да яде с апетит студената супа, като хвърляше изпитателни и неспокойни погледи към леля си, която избягваше да го гледа… за да не избухне… „Трябва да се сдържам — мислеше тя, — докато се нахрани… А както виждам, е гладен…“ От време на време младежът тежко въздишаше, поглеждайки леля си, сякаш искаше да й обясни нещо. Доня Лупе бе готова много пъти да започне караницата, но мълчанието и сдържаността на племенника й я спираха, страхуваше се, че мъжката упоритост, изявена сутринта, ще се покаже отново. Накрая младежът взе няколко стафиди, които бяха сложени за десерт, и тръгна към стаята си. Доня Лупе заби поглед в гърба му и разгневена, едва сдържайки думите, които напираха в устата й, изтича след него. Бедното момче палеше газената лампа в стаята си, когато госпожата се появи на вратата, крещейки колкото й глас държи:

— Измамник!

Максимилиано не се разтревожи дори когато доня Лупе произнесе за четвърти или пети път същата дума. И тази дума сякаш отприщи гнева й, защото след нея като порой рукнаха жалбите от сутрешната постъпка на момчето.

— Не искам сега да говоря за причината — добави тя, — за тази девойка, за която си се лепнал… и която без съмнение е за почнала лошо да ти влияе. Връщам се към поведението ти от тази сутрин. Да не би да смяташ леля си за отрепка?

Момчето седна на стола до леглото и зачака схватката, без да гледа към своя съдия. Между зъбите си държеше клечка, която с нервна припряност местеше ту на едната, ту на другата страна. Големият страх, който му вдъхваше лелята, беше преминал. Както някои страхливци стават храбри след първия изстрел, така и Максимилиано, веднъж доблестно избухнал тази сутрин, усещаше волята си освободена от наложената му от скромността юзда. Срамежливостта му беше само израз на нервност, в която немалка част заемаха навиците му на внушено подчинение и малодушие. Тъй като не притежаваше силен дух, тези навици и нервното му предразположение образуваха обвивката на оформения му характер, но енергията, насъбрана в тялото му, която дълго време се бореше да излезе, се надигна, за да разчупи кората. Свенливостта, фалшивата покорност втвърдяваха кората и тъй като вътрешната енергия не намираше опора в словото, защото обичайното подчинение и плахостта не бяха го научили да спори, времето течеше, без обвивката да се разчупи. Най-после онова, което думите не можаха да преодолеят, бе направено от една смела постъпка. Счупил черупката, Максимилиано стана по-смел и бе готов да унищожи звяра. Ако преди му се струваше, че трябва да се пребори с планина, сега всичко му изглеждаше леко като перце.

Изслуша спокойно излиянията на леля си. Колко много от нейните аргументи, толкова пламенни, но неразумни, можеха да се опровергаят. Но по дяволите, той трябваше да доказва всичко с думи, а още не умееше и затова доказваше с дела. Тук наистина беше много силен. Когато леля му си пое дъх и запъхтяна се свлече на един стол, Максимилиано проговори. Но това не бяха никакви разсъждения. Той сякаш откъсна сърцето си и го хвърли върху леглото така, както бе захвърлил разбитата касичка.

— Толкова я обичам — каза той, без да гледа леля си, като търсеше лесни думи, за да изрази чувствата си, — обичам я толкова, че в нея е целият ми живот, и нито закон, нито семейство, нито пък целият свят могат да ме откъснат… Ако сложат в едната ръка смъртта, а в другата — заповедта да престана да я обичам, и ме накарат да избирам, ще предпочета хиляди пъти да умра, да се самоубия или да ме убият… Обикнах я в момента, в който я видях, и не мога да престана да я обичам, докато съм жив. Така че безсмислено е да се противопоставяте на желанието ми, защото стоя над всичко това и ще преодолея каквото и да ми се изпречи. Виждали ли сте как ездачите от цирка на Прайс преодоляват препятствията, когато се качват на конете? Така и аз ще съборя преградата между мене и нея.