Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (67)

2

Доня Лупе оцени по достойнство красноречивия му жест.

— Вижте, госпожо, тези разпуснати господинчовци са великолепни редовни клиенти, защото не обръщат внимание на лихвата и срока, но накрая плащат, и то хубаво. Трябва много да се внимава с тях. В началото си плащат дълговете, но като му отпуснат веднъж края, им става все едно. Дори и в „Гасета“ да ги опишете, те си остават такива. Та вижте маркизчето де Каса-Бохио! Притиснах го миналия месец, продадох и последната му гравюра, върху която беше изобразено родословното дърво. Впрочем по-късно, след три дни, го видях, сякаш нищо не е било, в един файтон да минава точно покрай мен и колелата ме опръскаха с уличната кал… Това нещо, калта де, не ме интересува. Казвам ви го само за да видите какви са. Смятате ли, че би се намерил след това някой, който да му даде пари назаем? Вземах му четири процента месечно, но дори и пет да бяха, както се казва, пак е нищо. Истина е, че не са досадни, и в случай че поискат отсрочка, за да бъде човек доволен, му дават бакшишче, за почерпка де, както направи момчето на Пес с мен… но това за бакшиша не е важно, понякога неочаквано те ритват, и то майсторски, така е, вярвайте ми. Та може пак да почука на вратата ми, макар че трябва да го пратя по дяволите.

Като каза това, Торкемада извади мазната си кесия. Смяташе се вътрешен човек в семейството и можеше да изпуши една цигара. Предложи и на Максимилиано, но доня Лупе веднага отговори заради него презрително:

— Той не пуши.

Предварителната подготовка за пушенето се удължи, защото Торкемада не можеше да си свие цигарата. След това запали кибритената клечка, като я драсна в панталона си.

— Смятам за сигурно — продължи той, — въпреки че още доста трябва да се обработва, момчето от магазина за конфекция Хосе Мария Валиехо. През първите дни на месеца ме преследва като ловно куче… Дал съм му вече хиляда дуро, а му прихващам само по двадесет и шест на месец. „Какво се бавиш, драги, викам му, аз имам голяма поръчка и не мога да чакам!“ Хващам половин дузина пелерини и си ги отнасям най-нахално. И не го правя… заради самите пелерини, а заради спазването на срока. Друго спасение няма, госпожо. Така трябва да се отнасям с тях, защото не ни уважават. Въобразяват си, че някои печелят пари, за да се развличат те. Спомняте ли си онези студенти, които толкова ни досаждаха? Това бяха първите пари, които вие вложихте. Онзи Сиенфуегос, онзи Ариас Ортис? Остави се, какви досадници. Ако ставаше дума за мен, нямаше да им ги искам… И как хитруваха! След като идваха в къщи да молят за отсрочка, по-късно ги намирах в кафенето да си поръчват бифтеци… и да пият ром и черешова ракия. Същото се случи и с търговеца Рубио от улица „Майор“, който имаше кожарски магазин, спомняте ли си? Един ден най-после ми донесе часовника си, бижутата на жена си, дузина кутии с кожи и маншони и същия този следобед, същото това следобедче, госпожо, го виждам на „Пуерта дел Сол“ да се качва в един файтон, за да отиде на коридата… Да, такива са… искат пари, както се казва, само за да ги пилеят. Затова всеки божи ден наблюдавам Хосе Мария Валиехо, който е добър човек, на мравката прави път. Ходя в магазина и гледам дали има купувачи, има ли движение, хвърлям едно око и към касата, осведомявам се дали момчето, което урежда покупката, ще донесе парички, наставлявам собственика, съветвам го, препоръчвам му да попритисне този, който плаща. Така е, няма друг изход… В края на краищата, който е мек, всички го лъжат. И пак не са благодарни, не, госпожо, не са благодарни за парите, които им давам. Представете си какви физиономии правят само като ме видят. Не могат да разберат, че работят с мои пари. И най-сетне, кои са те? Бедни нехранимайковци. Смятат, че като ми дават по двадесет и шест дуро на месец, кой знае какво са направили. Много им се струва, а аз им казвам, че трябва да са ми благодарни, защото времената са лоши, много лоши.

През целия този период, обхванал значителна част от деветнадесетия век, когато продължи дългото лихварско съществуване на дон Франсиско Торкемада, нито веднъж не го чуха да казва, че времената са добри. Винаги бяха лоши, много лоши. А през 68-а Торкемада имаше вече две къщи в Мадрид, след като беше започнал търговията си с дванадесет хиляди реала, наследени от жена му през 51-ва. За десетина години той беше умножил стократно оскъдните някога капитали на доня Лупе, тъй като тя беше единствената личност, която му сътрудничеше в тъмните дела. Вземаше и незначителна комисионна и към нейните работи се отнасяше с такова внимание, както към своите, заради приятелството си с покойния Хауреги.

— И след всичко речено-сторено си тръгвам — каза той, като стана и намести пелерината, свлякла се от лявото му рамо.

— Толкова бързо?

— Госпожо, не съм ходил на литургия. Нали ви казах преди малко, че точно се обличах, за да отида, когато дойде Хоакинито да ми донесе добрата вест.

— Да, наистина е добра — възкликна доня Лупе и притисна към гърдите си ръката, в която стискаше банкнотите, така смачкани, че хартията не се виждаше от пръстите й.

— Остани си с бога — каза Торкемада на Максимилиано, който му отговори само с нещо като ръмжене.

Лихварят излезе в преддверието, придружен от доня Лупе. Максимилиано ги чу да си шушукат до вратата. След това ботушите на бившия алебардист заскърцаха надолу по стълбите и доня Лупе влезе в салона. Радостта от получаването на тези пари, които тя смяташе за загубени, беше толкова голяма, че тъмните й очи блестяха като разпалени въглени, а на устата й беше изписана усмивка. Още щом я видя, Максимилиано разбра, че гневът й се е стопил. Само паричките, както казваше Торкемада, можеха да я разнежат. Като се приближи до виновника, който не беше мръднал от канапето, тя сложи ръка на рамото му, стискайки здраво в другата си ръка банкнотите, и каза:

— Не, не се вълнувай, не го вземай толкова навътре. Казвам ти тези неща за твое добро…

— Аз наистина — отвърна бодро Максимилиано, което изненада по-скоро него, отколкото доня Лупе — не се вълнувам… Аз съм спокоен, защото моята съвест…

Тук отново се обърка. Доня Лупе не му даде време да се съвземе, защото отиде в спалнята си и затвори стъклената врата. От салона Максимилиано чу познатия шум. Тя прибираше парите.

След това отвори вратата и без да излиза от спалнята, продължи да разговаря с племенника си:

— Вече чу какво ти казах. Днес няма да излизаш навън… И от утре започваш да пиеш рибено масло, защото всичко това, което ти се случва, е от слабоумие… След това ще продължиш с фосфати, още веднъж с фосфати. Не трябва да ги прекъсваш.

Максимилиано подигравателно се усмихна, тъй като леля му не беше пред него. Гледаше към портрета на чичо си, господин Хауреги, който, разбира се, също го гледаше. Успя само да забележи, че достойният съпруг на леля му беше ужасен. Не можеше да проумее как доня Лупе не умираше от страх, когато оставаше през нощта сама в компанията на това плашило.

— Значи, разбрахме се — каза тя от вратата, загръщайки се с черното мериносово манто, тъй като се готвеше да излиза. — Можеш да си свалиш ботушите. Вече си затворник. — Младежът влезе в стаята си, без да каже нито дума, и доня Лупе си помисли колко е покорен. Суровият й характер, на който момчето се подчиняваше с дълбоко благоговение, щеше да се окаже бързо и отлично лекарство за хаоса в тази глава. Добре го беше казала: „Щом му викна няколко пъти, той става истински заек. Ще им отворя работа на тези вълчици, дето искат да ми го оплетат.“

— Папитос! — извика госпожата и веднага се чу как момичето изтопурка в коридора като кон.

В едната си ръка държеше картоф, а в другата — ножче.

— Слушай — й каза господарката с кротък глас, — внимавай какво върши господин Макси, докато аз съм навън. Гледай дали например пише писмо и въобще какво прави.

Хитрушата каза, че разбира, и подскачайки, се върна в кухнята.

„Да видим — каза госпожата на себе си — да не съм забравила нещо? Аха! Портмонето. Какво трябва да купя?… Фиде, захар… и нищо повече. Ах, рибеното масло, виж, това няма да му се размине. Този път ще го гълта със супени лъжици. И няма да има сребърна паричка за всяка лъжичка. Вече е мъж, искам да кажа, че вече не е дете.“

Нека читателят сам си представи каква беше изненадата на доня Лупе де лос Павос, когато видя племенника си да влиза в хола не по домашни пантофи и с домашни дрехи, а готов за излизане — с пелерината си с червена подплата, синьото сако и шапката с цвят на кафе. Беше толкова смаяна и разгневена от непослушанието на момчето, че едва успя недоволно да измърмори: „Но… но…“

— Лельо — каза Максимилиано с висок и треперещ глас. — Не… не мога да ви се подчиня… Голям съм вече… Навърших двадесет и пет години… Аз ви уважавам, уважавайте ме и вие.

И без да дочака отговор, се обърна и бързо излезе от къщи, страхувайки се навярно, че леля му ще го хване отзад за яката.

В себе си той тълкуваше по неоспорим начин поведението си: „Аз не мога да се боря с думи, не умея да говоря, обърквам се и се вцепенявам още щом леля ми ме погледне, но ще се боря с действия. Нервите ми ме предават, но волята ми е по-силна от тях, а аз решително притежавам воля. Нека всички ме нападат, нека целият човешки род да дойде да ми иска обяснение, аз няма да споря, няма да кажа нито една дума, но каквото съм започнал, ще го довърша и който застане пред мен, независимо кой е той, ще го стъпча и ще продължа пътя си.“