Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (171)

2

Една сутрин, като стана от сън, видя, че през нощта бе паднал дълбок сняг. Площадът сега изглеждаше прекрасен: покривите бяха изцяло побелели, всички хоризонтални линии на сградите и перилата на балконите бяха очертани с открояващи се снежни ивици, дърветата сякаш бяха накичени с валма памук, а крал Филип III с хермелинова наметка и нощна шапчица. Като направи тоалета си, отново се загледа към площада. Беше и интересно да наблюдава как изчезва очарователната магия на снега, как в белотата на покривите се отварят бразди и боровете се отърсват от необичайната си премяна, а снежната покривка върху бронзовите фигури на краля и коня се топи и се стича надолу. Земята, тъй чиста и светла сутринта, към обед се превърна в кална локва, в която общинските метачи и миячи шляпаха и отнасяха снега с водни струи, смесваха го с калта и го отправяха към каналите. Гледката бе най-забавна в мига, в който от маркучите бликваха свежите водни струи и хората се втурваха напред с невероятните си метли. Неочаквано, ах, боже мой, видя мъжа си… Той беше, Максимилиано, появи се на площада откъм улица „Седми юли“ и трябваше да отскочи бързо назад, защото водната струя му препречи пътя. Младата жена инстинктивно се отдръпна, но после отново се приближи до прозореца и си рече: „Не може да ме забележи… Изобщо не предполага, че е толкова близо до мен… Заобикаля… Тръгва между колоните. Сигурно се е запътил към кафене «Гайо» при брат си, другия луд. Но как го пускат да излиза сам? Да не би да е оздравял? Оправил ли се е? Бедното момче!“

Спомни си отново за него една привечер, когато си легна; беше самичка, тъй като леля й още не се беше върнала.

„Ужасно е, че го пускат да излиза на улицата. Като нищо ще направи някоя щуротия и ще ни създаде неприятности… След като го видях да скита сам, непрекъснато ще ме е страх и ще си мисля дали някой ден няма да дойде тук. Хубаво, че не знае къде се намирам; трябва да внимавам много да не разбере. Но кой може да бъде сигурен за тайните си в тия времена? Някой умник може да му издрънка и белята е готова. Току-виж решил да ме убие! Да видим дали ще успее. Трябва да ме свари съвсем ненадейно, иначе с няколко удара ще го направя на нищо… Ами ако влезе и се скрие, ако ме издебне и бум!, ми тегли куршума? Да, трябва да внимавам много. Няма да отварям на никого. Ще кажа на леля, че имам нужда от прислужница. Добре ще е да намеря някое скромно и сръчно момиченце като Папитос. Самичка по цял ден в тая клетка!… Слава богу, ключът се превърта и леля идва. Тя ли е или е някой, който й е откраднал ключа и идва да ме убие?“

— Лельо, лельо, вие ли сте?

— Аз съм. Какво ти става?

— Нищо, успокоих се. Страх ме е сама и все ми се струва, че влизат крадци, убийци и знам ли още какви…

Нито една нощ не можа да заспи преди часовника на „Каса Панадерия“ да удари дванадесет. Ясно чуваше ударите, после звуците се отдалечаваха и заглъхваха, сякаш се люлееха във въздуха, за да се върнат отново и се разбият в стъклата на прозореца. Неспокойното съзнание на Фортуната раждаше представата, че вятърът идва на площада да си играе с часовете. Когато часовникът започваше да ги отброява, вятърът улавяше някой от тях и го отнасяше далеч, много далеч… След това се връщаше, описвайки огромен кръг, и ударът отекваше тъй силно, сякаш звънтящият метал се намираше в къщата. Вятърът прелиташе над площад „Майор“ с часа в прегръдките си и се понасяше към двореца и още по-нататък, все едно, че искаше да покаже рожбата си на целия град: „Ето ви дванадесетия час, толкова е красив.“ После свръщаше насам и „даан!“… Ах, това бе последният удар! Сега вятърът се отдалечаваше с мърморене. Друг път младата жена си представяше, че часовниците на „Пуерта дел Сол“ и „Каса Панадерия“ се карат. Почваше единият, другият му отвръщаше. Ударите така се смесваха, че дори самата нощ, която бе родила часа, не можеше да го познае. Дванадесет отсам, дванадесет оттам, надпревара и олелия от камбанни удари. „Сега се чува и часовникът на «Мерсед»… Толкова много часовници, толкова много, а не може да се разбере дали е дванайсет или не…“

За компания и за да има кой да й прислужва, Фортуната нае едно момиченце, дъщеря на приятелка от пазара на леля й Сегунда. Казваше се Енкарнасион и изглеждаше доста възпитана. Господарката й даде наставленията си още първия ден:

— Слушай сега, ако някой непознат, например един слаб господин с нездрав цвят на лицето и малко нещо смахнат, те запита на улицата, дали живея тук, ще му кажеш, че не живея. На никой външен човек няма да отваряш вратата. Щом се позвъни, поглеждаш кой е и идваш да ми съобщиш: „Госпожо, звъни такъв и такъв мъж или такава и такава жена.“ Хубаво си отваряй ушите какво ти казвам. Леля сигурно ти е наредила същото. Знаеш ли какво ще сторим, ако не слушаш? Ще те пратим в затвора. И недей да си мислиш, че ще те пуснат. Ще стоиш там най-малко три години и половина.

Девойчето изпълняваше заповедите от начало до край. Една неделя на вратата се позвъни:

— Госпожо, дошъл е един човек с дълга брада и вид на господин, а гласът му е един такъв, важен.

Фортуната надникна през дупчиците на шпионката. Беше Балестер.

— Кажи му да влезе.

Зарадва се, че е дошъл, искаше й се да узнае какво става в семейството и за какъв дявол Макси се разхожда свободно из улиците.

На добрия фармацевт му бе толкова драго да я види, че чак се смущаваше. Беше с одеждите от сватбата на сестра си, бръснарят го бе сресал на път и черните му къдрици лъщяха от благоуханен брилянтин, обувките му бяха нови, цилиндърът много изискан.

— Как само исках да ви видя! Не смеех да дойда… Но доня Лупе тъй много настояваше, че накрая… Не, не се бойте, Максимилиано няма да открие къде се намирате. Взети са всички мерки да не научи. И да видите, разумът му се възвърна, сега изглежда много разсъдлив, говори смислено и не върши никакви глупости.

Фортуната бе малко объркана, защото въпреки убеждението си, че в състоянието й има известна законност, изпитваше срам, че не може да го скрие пред един приятел на семейство Рубин. Думите на Сехисмундо я накараха да се изчерви:

— Доня Лупе ми заръча да ви кажа, че ако искате, можем да уведомим дон Франсиско де Кеведо… Той е човек, който познава занаята си, внимателен е и много похватен…

— Не зная, ще видим… Ще си помисля… Все още… — замънка тя смутено и сведе очи.

— Как тъй все още? Доня Лупе ми каза, че ще е през март. Сега сме двадесети февруари. Не се отнасяйте лекомислено, току-виж ви изненада… Тия неща трябва да се подготвят своевременно.

След това добави с любезен тон:

— Проявявам жив интерес към вас при всички обстоятелства, при абсолютно всички. Все същият съм си и ако ви потрябва верен и безкористен приятел, спомнете си за мен…

И като повиши глас, рече с патос:

— Не съм се отметнал от нищо, което ви бях казал по-рано.

Но понеже тя не прояви интерес към промяната на разговора, Балестер отново се върна към братския тон:

— Ще си позволя да поговоря с Кеведо. Трябва да се подготвим. Ще му кажа да дойде да ви види. Той е човек, на когото може да се има доверие и, разбира се, че не бива да продумва нищо пред приятеля Рубин.

Фортуната се чудеше на интереса, който според думите на управителя на аптеката проявява към нея вдовицата на Хауреги…

— Не зная причините, приятелко моя, но през последните дни министърката ме пита най-малко шест пъти дали съм ви виждал… „Аз самата няма да отида, каза, но трябва да я наглеждаме, не е редно да я изоставим като куче.“ Затова се реших да дойда и сега се радвам, тъй като виждам, че ме приехте и ще продължим да бъдем добри приятели. Разбрахме се Кеведо да дойде. Да, нека се подготвим, защото понякога тия неща минават добре, друг път — зле. Нищо няма да ви липсва. Изключено е. Трябва да предвидим всички случайности… Ей че памет имам, забравих най-хубавото! — бръкна в джоба си. — Министърката ви изпраща това пликче. Отвън е написана сумата: хиляда двеста петдесет и два реала. Сигурно е рентата, която ви се полага от някакви пари. С една дума, изпитате ли някакво затруднение, независимо какво е то, помислете малко и си кажете: „Към кого да се обърна? Ами към тоя смахнат Сехисмундо.“ Достатъчно е да ми пратите бележчица… Ще гледам да прескачам тук през неделите и всеки път, когато остана свободен, защото сега сме самички с Падиля и разполагам с много малко време. Ако мога, ще идвам всяка сутрин и вечер, разбира се, стига да ми позволите. Но в този недостоен свят човек стига до границата на възможното, а онзи, който я премине, воден от любовта си, пада и се разбива на парчета.

Повтори още веднъж предложенията си и си тръгна, като остави Фортуната с чувството, че не е толкова сама, колкото си мислеше, и че въпреки глупостите и странностите си тоя Сехисмундо има щедро и вярно сърце. Бедната жена много се чудеше защо Аурора не идва да я види и съжали, че не попита управителя за семейство Саманиего. Но нищо, щеше да го стори следващия път.

С промяната на жилището и начина си на живот госпожа Рубин поднови някои напълно прекъснати връзки с роднините и сред тях бе тая с Хосе Искиердо, който в началото вечеряше от време на време със сестра си и племенницата, а накрая, съобразно гениалните си качества на паразит, прекарваше там цялото си свободно време. Фортуната намери чичо си преобразен в нравствено отношение и с ведър дух, какъвто никога не бе виждала у него, уравновесен в думите и излекуван от лудешките си амбиции и от черния песимизъм, който някога го караше непрекъснато да проклина съдбата си. Намерил най-сетне почивка от скиталческия живот, добрият Платон се бе настанил на един камък сред пътя, под сянката на кичесто дърво, отрупано с плодове (достойна картина), и никой не му оспорваше правото да си похапва до насита. По това време в Мадрид нямаше по-добър модел от него и художниците си го оспорваха. Искиердо бе преследван, търсен, непрекъснато получаваше писъмца и бележчици и страдаше, че не притежава няколко тела, за да служи с тях на изкуството. Нямаше на света по-подходяща служба за него, защото, дявол да го вземе, това не бе работа, това бе да ти правят портрет. Работеше художникът, вперил в него очи и душа, също както се гледа годеница. През февруари на 1876 не спираше да разказва на сестра си и племенницата си колко много творби държи в свои ръце. В еди-кое си студио изобразява дядо Господ в момента, в който твори светлината; в друго — крал Хайме на кон, влизащ във Валенсия. На едно място — Навуходоносор на четири крака, на друго — един гол чичо, когото наричат Еней, и баща му в същите одежди. „Най-доброто обаче, което сега рисуваме и изпилваме, както си му е редът, е оная постъпка на Ернан Кортес^[1], когато дава заповед да се изгорят проклетите кораби…“ Нашият човек печелеше добри пари, бе щастлив и компенсираше принудата да стои през деня на едно място, без да мърда, с продължителни разговори вечер в някое кафене, черпейки приятелите. Правеше услуги на племенницата си, като изпълняваше всичките й поръчки, съвместими с артистичните му задължения. Фортуната го пращаше при шивачката си с някакво известие, използуваше го за покупки и други послания. На няколко пъти го изпрати и до големия магазин на Саманиего да й купи плат и дантели за пелените, които шиеше, с изричната заръка да не влиза, когато Аурора е там, защото не искаше да търси приятелството й, след като тя още не бе дошла да я види, а това бе чисто и просто липса на възпитание, иначе казано, свинщина. Щом като дъщерята на Саманиего си имаше причини да се отдръпне, Фортуната също имаше своите да не се унижава. „По-изтънчена е от мен, ама по гордост не може да ме бие.“