Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (24)

4

И копнежът по майчинството завладяваше по такъв начин душата й, че скоро в нея започна да се притъпява способността да оценява облагите, от които се ползуваше. Те останаха незабелязани от нея, както е незабележимо за всички същества основното условие за живот — атмосферата. Ама какво правеше господ, че не пратеше поне едно от дечицата, които имаше безброй там някъде? За какво мислеше негово божие величество? А на Канделария, която едва намираше с какво да живее — по едно всяка година!… И нека дойде някой да каже, че има равенство на небето… Да, бива си я справедливостта там, горе… да… вече го виждаме… От толкова мислене Хасинта понякога приличаше на мономанка и трябваше да прибягва до здравия си разум, за да не издаде безумството на духа си, което кажи-речи стигаше до смехория. И какви странни неща й хрумваха!… Мъката й се прекъсваше по най-странен начин и след дълги промеждутъци на спокойствие се появяваше поривиста и остра като хронична болест, която постоянно дебне, за да нападне, когато най-малко се очаква. Понякога една незначителна дума, която чуваше на улицата или у дома си, или погледът върху някой предмет тутакси запалваха в главата й пламъка на натрапчивата мисъл, причиняваха й болка в гърдите и един необясним страх.

Тя се развличаше, когато гледаше и глезеше децата на сестрите си, които най-нежно обичаше, ала между нея и нейните племенничета винаги имаше някаква празнота, която не можеше да се запълни. Те не бяха нейни, не ги беше раждала тя, не ги чувствуваше свързани със себе си посредством някаква тайнствена нишка. Действително свързаните с нея съществуваха само в мисълта й и тя трябваше да я разпали като ковачница, за да изкове истинските радости на майчинството. Една вечер излезе от дома на Канделария, за да се върне в къщи малко преди часа за вечеря. Бяха се скарали със сестра си за глупости — че Хасинта прекалено глези Пепито, дете на три годинки, първородното на Саманиего. Купуваше му скъпи играчки, даваше му в ръцете китайските фигурки от гостната и му позволяваше да яде всякакви лакомства.

— А, ако беше майка наистина, нямаше да правиш това…

— Е, като не съм, голяма работа… Тебе какво те засяга?

— Мен — нищо; извинявай, мила. Брей, че характер!

— Та аз не се сърдя…

— Просто си глезеничка!

Тези и други глупости оставаха без последици и след четвърт час сестрите прихваха да се смеят и — пак мир и покой. Ала същата вечер, като се прибираше, на Хасинта й се плачеше. Никога в душата й не се беше проявявало толкова властно желанието да има деца. Сестра й я беше унижила; сестра й се сърдеше, че тя обича толкова много племенничето си. А какво беше това ако не ревност?… Когато тя си роди дете, няма да позволи на никого да го погледне дори… Премина разстоянието от улица „Илерас“ до улица „Понтехос“ извънредно възбудена, без да вижда никого. Ръмеше дъжд, а тя дори не се сети да отвори чадъра си. Газовото осветление на витрините беше вече запалено, ала Хасинта, която имаше навика да се спира да гледа новите стоки, не направи това нито веднъж. Като стигна до ъгъла на площадчето „Понтехос“ и вече щеше да прекоси улицата, за да си влезе в техния портал, който беше отсреща, чу нещо, което я задържа. По цялото й тяло пробяга пронизващ студ; остана на мястото си, вслушана в някакъв шум, който сякаш идваше изпод земята, измежду самите камъни на улицата. Беше някакво стенание, някакъв глас на животинската природа, молещ се за помощ и защита срещу захвърляне и смърт. И стонът беше тъй пронизващ, тъй тънък и писклив, че наподобяваше звука на първата струна на цигулка, докосната нежно на най-високата октава. Погледът на Хасинта шареше по земята, защото без съмнение жалният стон идваше от нейните глъбини. Тя го чувствуваше да прониква в безутешната й утроба, да пробожда сърцето й като игла. Потърси тук, потърси там и видя най-сетне близо до тротоара, откъм площада, една от ония пролуки, направени в бордюра, които на общински език се наричат гърловини и служат за вливане в шахтата на водата от улиците. Оттам, да, оттам идваха тези стонове, които преобръщаха душата й, причинявайки й такава болка, предизвиквайки у нея такова излияние на състрадателност, които с нищо не могат да се сравнят. Цялото майчинско чувство, което съществуваше у нея, цялата нежност, която поривите и към мечтаното майчинство бяха натрупали в душата й, се превърнаха в действеност — да отговори на подземния пронизващ писък.

Кого да помоли за помощ?

— Деограсиас! — повика тя портиера.

За щастие портиерът беше на ъгъла на улица „Пас“ и говореше с водача на пощенската кола, та веднага чу гласа на своята господарка. С четири скока той застана до нея.

— Деограсиас… Туй… дето се чува там… иди да видиш… — каза госпожата, трепереща и бледа.

Портиерът се заинтересува, после застана на четири крака, гледайки господарката си с дяволито и весело изражение на лицето.

— Ами… такова… А! Това са котенца, някой ги е хвърлил в шахтата.

— Котенца!… Сигурен ли си… ама сигурен ли си, че са котенца?

— Да, господарке; и трябва да са на котката от отсрещната книжарница. Роди снощи и понеже не може да ги откърми всичките…

Хасинта се наведе, за да чуе по-добре. Онуй „ми-и-и-и“ звучеше тъй дълбоко, че едва се долавяше.

— Измъкни ги! — каза дамата с глас, който не търпи възражение.

Деограсиас наново застана на четири крака, запретна ръкав и пъхна ръката си в дупката. Хасинта не можеше да забележи лицето му с недоверчив, почти подигравателен израз. Валеше вече силно и през гърловината нахлуваше вода, шуртейки, сякаш вътре нещо се пържеше, там и изтънялото „ми-и-и-и“ едва се чуваше. При все това Хасинта го долавяше още съвсем ясно. Портиерът извърна нагоре глуповатото си лице и сякаш призоваваше небето, каза усмихнато:

— Господарке, не може. Много надълбоко са… ама много надълбоко.

— А не може ли да се вдигне тази плоча? — предложи тя, стъпвайки здраво на нея.

— Тази плоча ли? — повтори Деограсиас, като се изправи и погледна господарката си, така както се поглежда човек, в чийто разум се съмняваме. — За можене… като се уведоми кметството… Заместник-кметът господин Апариси е наш съсед… Ама…

И двамата наостриха отново уши.

— Вече не се чува нищо — забеляза Деограсиас, оглупявайки още повече. — Удавили са се.

Дръвникът му с дръвник, не знаеше какъв удар с кама нанесе на господарката си с тези думи. Хасинта обаче вярваше, че чува стенанието. Но това все пак не можеше да продължи така. Тя започна да осъзнава огромното несъответствие, което съществуваше между величието на нейното състрадание и нищожността на предмета, на който го посвещаваше. Дъждът се засили и в гърловината се вливаше вече един набъбнал поток, който сякаш правеше гаргара, като се блъскаше в стените. Хасинта хукна към къщи. Нервите й бяха тъй опънати, а сърцето й — тъй угнетено, че свекър й, свекърва й и съпругът й я помислиха за болна; тя страда цялата нощ от неизразимо неприятното усещане, че постоянно чува онова „ми-и-и-и“ от гърловината. Наистина това беше глупост, може би нервна изопнатост; ала тя не можеше да се уталожи. Ах! Ако свекърва й узнаеше от Деограсиас за случилото се на улицата, колко щеше да се подиграва! Хасинта се засрамваше предварително и почервеняваше, щом само си представеше как ще влезе Барбарита и в своя ехиден стил ще каже: „Но, дъще, значи е вярно, че си накарала Деограсиас да се завира в каналите, за да спаси някакви подхвърлени деца?…“

Тя разказа случката с котенцата само на съпруга си, при условие, че ще пази тайна. Хасинта не можеше да крие нищо от него и изпитваше особено удоволствие да му доверява дори и най-лекомислените глупости, които минаваха през главата й относно оная натрапчива мисъл за майчинство. А Хуан, който беше много разбран, се отнасяше снизходително към тези бълнувания на вакантната обич или на бездетното майчинство. Тя се осмеляваше да му разказва всичко, което й се случваше. Много неща, които посред бял ден не се решаваше да каже, ги казваше в съпружеската интимност и самота; защото там те попадаха като в калъп; защото така се казваха без усилие, сякаш от само себе си; защото, най-сетне, коментарите за потомството имаха за нещо като основа подновяването на вероятностите за него.