Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (105)

4

Рубин, след провала си в провинцията и двора на дон Карлос бе намразил хората от абсолютисткия фронт, но пазеше наставническите идеи и мнението, че не може да се управлява добре, без да се раздават удари. Отхвърляше цялата религиозна част на карлистката програма, като приемаше само политиката, понеже бе видял, че в действителност свещениците проваляха всичко. Казваше, че идеалът му е жестокото правителство, което да прави законите и да ги прилага без много мислене и с един много голям прът в ръка, винаги вдигнат и винаги символизиращ справедливостта. Тази самодържавническа система съдържаше повече начина на управление, отколкото идеите и теоретическите решения, защото между тези идеи, които Рубин изповядваше, имаше напредничави, народни и дори социалистически. Една от темите му бе: „Трябва всички да ядат… защото гладът и мизерията са това, което най-много пречи на правителствата, това, което подготвя революциите, като кара нацията да бъде неспокойна и води до неразбории.“ Този социализъм без свобода, комбиниран с абсолютизма на религията, причиняваше в главата на добрия човек дяволско объркване.

Друга от темите му бе: „Стига вече мошеници. И смърт на крадеца.“ Или по-ясно: Жестоко и незабавно наказание за всички, които отиват в правителството единствено с цел да вършат мошеничества. Амбицията, която преминава през главата на всеки испанец, по-рядко или по-често карайки го да каже „ако аз имах властта“, се събуждаше по два-три пъти на ден у Рубин по-скоро като мечта, отколкото като надежда, но в часове на самота той заспиваше с тази идея. Обмислеше я и я раздуваше така, както белтъкът се разбива, за да бухне и да образува пяна. Изводът от тази умствена гимнастика бе, че е нужен много умен и властен човек.

Затварянето му поради заподозиране в конспирация увеличи гнева и меланхоличната му мечтателност, като разбърка в същото време същността на политико-социалната му програма на човек от Ла Манча. Излезе от затвора с още по-объркана глава и с по-разпален дух. Тогава у него се появи известен стремеж към четенето, защото признаваше необразоваността си и необходимостта да се разбират идеите на великите хора и важните събития, станали в света. В продължение на две седмици чете много, като поглъщаше най-разнообразни творби, и понеже възприемаше лесно и беше много словоохотлив, това, което прочиташе сутрин, разказваше вечер в превърнатото на кокошарник кафене. Схващанията му бяха глупави, но въпреки това пленяваха дон Басилио, Леополдо Монтес и самия Фейхо.

Един ден се събуди с мисълта, че трябва да измъти нещо по философия и история на религиите. Подбудата за това не бе любовта към знанието, а едно проклето желание да притежава аргументи, за да съкруши свещениците от съседната маса, които само заради това, че бяха свещеници, макар и свободни, му бяха антипатични. Мразеше цялото им съсловие след онзи неприятен случай, който хората в расо му инсценираха на север.

Малко по малко, като трупаше аргументи, Рубин се преместваше по дължината на пейката, докато най-сетне стигна до председателското място на масата на свещениците. Бяха трима, а когато идваше и Николас Рубин, ставаха четирима, всичките родени с късмет и с добро положение. Никой от тях не си глътваше езика независимо от темата. Най-подготвеният бе един винаги хремав старец андалусец, голям разказвач на вицове, който употребяваше непристойни думи, но в дъното на душата си бе добър човек. Тръгваше си в единадесет часа и казваше молитвичките си сутрин. Вторият беше военен свещеник, изхвърлен от служба кой знае поради какви безнравствени постъпки, а третият — бивш свещеник на пощенски параход, изгонен за контрабанда на тютюн. Двамата бяха големи лисици: пропътували много свят и останали без пенсии, виещи от глад, изхвърлени от всички църкви и без да намерят някъде подслон. Това положение изостряше характерите им и ги правеше да изглеждат по-зли, отколкото бяха. Никога не си слагаха расата, но бяха винаги с бръснати лица, готови в случай, че отново ги приемат на служба.

Не знам как се казваше хремавият старец, защото всички му казваха Патер, даже момчето, което сервираше, го наричаше с този прякор. Бившият военен се наричаше Кеведо и бе от самия Перчел^[1]; грозен като смъртта, с белези от шарка, с коварен поглед и лице на бандит, той би уплашил и нещастника, когото би срещнал по средата на безлюдна улица. Тоя свещеник пиеше ракия, като че ли беше вода, и говорът му бе едно съскане, примесено с гъргорене. Разказваше случки от казармата за оръжие и авантюри с дебелашки хумор и недодялана откровеност, което дразнеше. Другият се наричаше Педернеро и бе от самия Сеута, син на една офицерша от Фихо; млад и симпатичен, с много по-фини обноски от колегите си, с ум като бръснач и толкова сладкодумен, че бе удоволствие да го слушаш. За него нямаха тайни нито човешкият живот, нито младостта. Докато приятелят му Кеведо обикновено лицемерничеше, Педернеро — не. Представяше се без маска, такъв, какъвто е, като започваше с това, че всевишният е направил много добре, като му е отнел правата.

Така нареченият Патер упражняваше известно епископско наставничество към останалите двама: мъмреше ги, когато казваха някои цинизъм, и им даваше добри съвети, издигайки принципа, че всичко е позволено, когато е на шега. Той например слушаше и говореше, но предимно слушаше, и много по-лоши неща, ала неговият живот си оставаше чист. Имаше кръгло лице, бяло и усмихнато, и когато беше без шапка, приличаше на около петдесетгодишна жена, господарка на канона. Не обичаше да се завързват ожесточени спорове на масата, бе привърженик на сладките приказки и дори на мръсни, пикантни историйки. Именно в този кръг се вмъкна Пабло със своята свещеническофобия и досадни познания по теология и католическа философия.

Започна с жлъчни подмятания. Понеже в началото разговорът бе лекомислен и разнообразен, всички се смееха и Патер бе на седмото небе. Но лека-полека Рубин започна да изказва сериозни мисли. Временната власт на папата бе сравнена със земята, без никой от подстриганите да направи и опит за формална защита. Патер и Кеведо приемаха спокойно този въпрос, като противопоставяха на атаките на Рубин уклончиви, полусериозни и полушеговити аргументи. Педернеро вземаше всичко на шега, но една вечер, когато Рубин подхвана съвсем новата и несериозна тема за множеството отбивани светове, Педернеро започна да се раздвижва. Бе доктор по теология и макар да бе отрекъл от много време книгите, все още помнеше нещо, а имаше и големи способности на полемист. Рубин излезе малко наранен, но при отстъплението се защищаваше добре със своята гъвкавост и проницателност. По-късно излезе с цял куп аргументи срещу откровението „В това не вярва вече никой…“ Целият стар завет бе една измама, имитация на индийската и персийската теогония^[2]. Добре личеше възпроизвеждането на същите митове и символи. Първият грях, изгонването от рая, въплъщението, изкуплението са поредица от поетични и натуралистични предания, които се възпроизвеждаха с течение на вековете както по бреговете на Ефрат, така и по бреговете на Нил или на Йордан.

„Така ли? Тогава ще видиш“, каза си Педернеро, чието самолюбие на теолог-контрабандист бе изключително засегнато. За два-три дни си припомни прочетеното, възстанови ерудицията си, разпръсната по пътуванията и разпънатия живот, и добре подготвен, пристъпи към турнира, в който другият го предизвикваше с мъдрости от трета ръка, вероятно заучени от френски книжки за народно просвещение, по тридесет сантима едната. Така че, приятелю, една вечер бившият свещеник от пощенския параход си затегна колана и удари такъв пердах на Рубин, че той трябваше да изскочи с вдигнати ръце. Заслужаваше си да видите Педернеро променен, превърнал се в разгорещен оратор и изпълнен с арогантно многословие. Аудиторията се увеличаваше и от съседните централни маси идваха хора, които се трупаха около смелите противници. Рубин бе проницателен, умел войник на дискусията, а другият владееше проблема и бе точен и въздържан на думи, сигурен в диалектиката.

Нещата не спряха дотам. Рубин, изпълнен с мъст, разлистваше_ _книжлетата си от тридесет сантима, за да търси оръжие срещу църквата. Едва откриваше нещо, и Педернеро вече го оборваше, аргументацията му бе неоспорима. Патер не се побираше в кожата си от удоволствие и подскачаше на стола си; Кеведо удължаваше муцуната си и дори измучаваше от радост, повтаряйки възхитителните доказателства на приятеля си. Останалите присъствуващи придобиваха смелост, за да се присъединят, едни към групата на Педернеро, други на Рубин, не по убеждение, а за развлечение и да увеличат глъчката. Освен тримата свещеници посетители на тази маса бяха и следните лица: един изключително богат борсов агент, който заедно с Патер от десет години посещаваше това място всяка вечер, един пенсиониран бас от операта, един чиновник с ниска заплата и един съдържател на реномирана мелница за какао. Свещениците и четиримата господа образуваха най-побратимената група, която човек може да си представи. Всеки от тях допринасяше със сладки приказки за оживения разговор, като прекарваха като приятели тук приятни часове. Те оставаха далеч един от друг в търговията и ежедневието.

Рубин, когато се почувствува победен, тъй като и борсовият агент, който бе най-свободомислещият от всички, премина на страната на Педернеро, търсеше повод за кавга, използувайки преднамерени аргументи и придавайки личен характер на спора… Оперният бас се считаше за задължен да поддържа религиозната идея поради това, че изпълнявайки ролята на висш сановник, толкова пъти я бе изразявал на сцената, а съдържателят на мелницата за какао насъскваше двамата, за да види дали нещата ще стигнат до крайност. В тази част на кафенето се чуваха гневни изречения, предложения, които като че ли бяха изказани от амвона, и над тълпата се издигаше смелият глас на Педернеро, който викаше:

— Казвам ви, че никой свети отец не би могъл да поддържа тая глупост. Не дърдорете! Аз искам от вас да донесете текста и ако не го донесете, това е доказателство, че го измисляте.

Тази вечер нещата приключиха зле, което можеше да се съди по тона на спорещите и по царящата разгорещена атмосфера. Сблъсъкът стана на следващата вечер, тъй като Рубин си позволи някои неприятни подмятания за репутацията на дева Мария. Педернеро скочи треперещ и разстроен и в състояние на ужасна възбуда. Той хвърли към противника си такова проклятие, че приятелите трябваше да го задържат.

— Защото аз съм разпътен… Признавам — крещеше свещеникът, задъхвайки се, — лош служител, но пред мен нито един безсрамен евреин не може да говори зле за Девата. Или ще престанете с тия безобразия, или ще ви пребия… още сега.

Трудно може да се опише това, което стана там: гласове, крясъци, ритници, скъсани плащове, обърнати чаши, бучки захар на пода. Като счупи една бутилка, Рубин се прицели в свещеника, но така безуспешно, че бе ранен в главата… нещастният бас от операта. Разправията стана една от най-известните… Дон Басилио дръпна Рубин за плаща, който за малко не остана в ръцете му. Цялото кафене се раздвижи. Намеси се съдържателят…

Излязоха. От следващия ден Хуан Пабло се установи в друго кафене.