Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (59)

3

Едно от нещата, на които Максимилиано придаваше най-голямо значение, за да може да приведе в изпълнение своя изкупителен план, беше Фортуната да го заобича. Защото без това възвишено дело щеше да срещне трудности. Ако Фортуната се влюбеше в него дори само заради нравствеността му, което е възможно най-малката любов, за него нямаше да бъде толкова трудно да я върне към доброто с притегателната сила на своята душа. Тази необходимост от предварителна любов пораждаше настойчивост, с която Максимилиано питаше своя идол дали вече малко го обича, дали започва да го обиква. Понякога тя отговаряше „да“ с механичната лекота и рутина на прилежните деца, които си знаят урока; друг път, по-искрена и разсъдлива, отговаряше, че обичта не зависи от волята, а още по-малко от разума, и затова става тъй, че една жена, която не е глупава, залюбва някой нехранимайко и отхвърля предложения на почтени хора. Твърдеше, че е много благодарна на Максимилиано за доброто му отношение към нея и че от тая благодарност ще се роди в общуването обичта. Според Рубин естественият ред на нещата в духовния свят повелява любовта да се поражда от благодарността, макар че се ражда и от други „родители!“ Сърцето му подсказваше, както то си знаеше — тихичко, — че Фортуната ще го обикне твърдо; и чакаше търпеливо изпълнението на това сладко пророчество. При това той се безпокоеше, защото има и случаи, когато не се сбъдва онова, което подсказва сърцето. И бедното момче прекарваше часове на истинска тревога сам в къщи, правейки много тънки пресмятания, за да провери състоянието на чувствата у своята любима. Той бързо преминаваше от най-жестоко съмнение към решителна увереност. Еднакво бързо си помисляше, че тя изобщо не го обича, както и че го заобиква, и всичко беше едно разнищване и анализиране на нейни думи, жестове и постъпки, тълкувани по един или друг начин. „Защо ми каза това или онова? Какво искаше да каже с оная си недомлъвка?… А какво означаваше онзи смях?… Вчера, когато ми отвори вратата, не ми каза нищо. Но когато си тръгнах, ми каза да се загърна добре.“

Сградата беше на един от многото ъгли на бившата улица „Сан Антон“. На входната врата имаше часовникарско ателие в стъклена будка, което оставяше толкова малко пространство за влизане, че дебелите трябваше да влизат на една страна; на партера — сладкарница, която изпълваше сградата с ухания на канела и захар. На първия етаж се намираше заложна къща с фенер към улицата и в някои дни на балконите се проветряваха заложените наметала. По-нагоре етажите бяха разделени на тесни и евтини жилища. На всеки етаж имаше дясно, ляво и две вътрешни. Обитателите се деляха на две класи: самотни жени или семейства, които въртяха търговия на близкия пазар „Сан Антон“. Яйчарки и зарзаватчийки населяваха тия тесни помещения, като захвърляха децата си да играят на стълбите. В една от външните стаи живееше Фелисиана, а Фортуната — в една от вътрешните. Рубин я нае, защото я намери за много изгодна, с намерение да вземе по-добро жилище, когато се променят обстоятелствата.

Максимилиано прекарваше тук цялото си свободно време. Вечер стоеше до дванадесет, а понякога до един часа, като не отсъствуваше дори когато беше нападнат от ужасните си мигрени. Няма защо да говорим за изненадата и смущението, които това причиняваше на доня Лупе, защото, тя не се задоволяваше с обясненията на своя племенник. „Тук се крие нещо — си казваше хитрата сеньора, — или по-точно — някоя.“ Когато Максимилиано отиваше с мигрена у своята любовница, тя се грижеше за него почти тъй добре, колкото самата доня Лупе и правеше и невъзможното, за да накара децата на яйчарката да не вдигат шум. Болният й беше тъй благодарен за това, че любовта му се увеличаваше, ако може да се увеличи нещо, което вече си е преголямо. Забеляза със задоволство, че Фортуната излиза навън, колкото се може по-малко. Сутрин излизаше на покупки с кошница в ръка и след четвърт час се връщаше. Тя сама готвеше и чистеше жилището и в тези операции отиваше почти целият й ден. Не приемаше на гости жени с подозрително поведение, а нейното беше строго съобразено с практиката на един редовен живот. „Почтена е до мозъка на костите си — казваше Максимилиано, преливайки от радост. — Толкова обича да работи, че когато нещо вече е направила, разваля го и отново го прави, за да не стои свободна. Трудът е основа на добродетелта. Затова казвам: «Тази жена насила е станала лоша.»“

Посред тези тъй сладки блянове на очарованата си душа Максимилиано усещаше някакви пробождания, които го връщаха стреснат към действителността. Нещо като свирепо ужилване от комар, когато се унасяме в сладък сън… Колкото и да се разтягаха парите, извадени от касичката, най-сетне трябваше да свършат, защото всичко свършва на този свят, а тъкмо монетите са едно от нещата, които невъобразимо бързо свършват. Света Богородице!… Когато страшният момент дойде… когато последната песета от последното дуро бъде разменена… Ако комарът ухапеше Максимилиано, когато беше заспал в леглото си или се готвеше да спи, той ставаше тъй разсънен, сякаш беше дванадесет часа през деня, или пък започваше да се обръща в леглото си и да го загрява с жарта на трескавото си безпокойство. Понякога призоваваше небето със задушевно молитвено усърдие. Надяваше се, че великодушното дело, което беше предприел, ще придобие значимо място в скритите намерения на провидението и то ще измъкне любовниците от затруднението, в което щяха да изпаднат. Той не беше мошеник, а тя се държеше добре, и с поведението си хвърляше було след було върху миналото си. Ако провидението не взема пред вид тези обстоятелства, за какво му е на човек да се държи добре и да бъде образец на ред и добронамереност. Това е ясно като бял ден. Фортуната мислеше същото, когато той й доверяваше своите страхове. Така трябваше да бъде, инак всичко, което се говори за провидението, е приказки. Скоро ще ви разкажа как постигнаха своето, с което се потвърди, че имаха там, горе, в самите небеса, някакво същество с тежест, което ги закриляше. Добре бяха заслужили това покровителство, тъй като той, възвишен в своята обич, а тя, стремяща се да бъде порядъчна и опитваща се да прилага това на практика, бяха две същества, които заслужаваха някакви пари. Другояче казано, бяха достойни да им се предоставят средствата, с които да продължат своята добродетелна кампания.