Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (107)

6

В желанието си да бъде колкото се може по-далеч от „Сигло“, при новото изселване Рубин отиде в „Сан Хоакин“ на улица „Фуенкарал“ и не продължи по на север, защото по високите места на Мадрид нямаше кафенета. Но този път не го придружиха нито дон Басилио Андрес де ла Каня, нито Монтес. Монтес — защото „Сан Хоакин“ се намирал на края на света, а дон Басилио — защото вече се отегчаваше от упоритостта, с която Рубин се подиграваше на пророчествата за промяна. Самият дон Еваристо Фейхо го последва зле настроен, като с недоволство му каза, че не му харесвали кафенета с пиано и че посетителите и обществото в ония „възвишения“ едва ли ще да са от най-добрите. Бяха сами само няколко дни. Не виждаха там приятелски лица, докато една вечер в заведението се появиха двама познати. Бяха Фелисиана и Олмедо студентът по фармация, приятел на Макси. Вече не живееха заедно, защото Олмедо бе променил навиците си и на пръв поглед изглеждаше прилежен. Вече не се боеше да учи и публично се хвалеше по най-безсрамен начин с решителното си намерение да завърши курса още същата година, осмелявайки се дори да напише много добър труд за декстрина и с намерение да опонира на една катедра. Но беше срещнал старата си любов, превърната в дрипа, и я беше поканил да пият кафе в това отдалечено заведение. Повече от два часа разговаряха бившите любовници; тя нито за миг не престана да му разказва за лошите обноски на мъжа, който сега бе неин господар. Две вечери по-късно дойдоха отново на същата маса и Рубин завърза разговор с тях. Говориха за сватбата на Максимилиано и за невероятните събития, които последваха, а Хуан Пабло казваше, че снахичката му била добро парче.

— Но, човече — каза Фейхо на приятеля си, — защо разрешихте на брат си да се ожени?

— На брат ми му липсва една бурма…

— А че е хубавица, хубавица е — добави дон Еваристо с известен ентусиазъм. — Видях я вчера… По-скоро виждал съм я много пъти.

— Къде?

— У дома й. Дълго е за разправяне… Да оставим за друга вечер…

Без съмнение това бе деликатен въпрос, за да се споделя с толкова хора — Олмедо и Фелисиана, слепия пианист, който през почивките се присламчваше обикновено към тази приятна компания, и една дебела дама, постоянна посетителка на кафенето от девет до дванадесет. Наричаше се доня Мария де лас Ниевес и бе една от най-значителните фигури сред разнообразието на кафенета в Мадрид. Понякога ходеше сама, понякога придружена от жена с наметало от астраган, която приличаше на богата зарзаватчийка. Носеше оранжев шал; който сваляше при сядане, и веднага на масата и се струпваше следната мъжка компания: портиер от колежа за глухонеми, чиновник от нотариата, възрастен лейтенант от войската, пенсиониран за прослужени години, и двама души, които имаха сергия за месо и зеленчуци на площад „Сан Илдефонсо“. В това общество доня Ниевес се разпореждаше като в салон и тя произнасяше злободневни и остроумни фрази за случките през деня, а останалите се смееха. Понякога се преместваше на съседната маса, най-вече в късните часове, когато нейните приятели, хора, които трябваше да стават рано, започваха да напускат заведението. Тогава се образуваше нова компания. Доня Ниевес, след изпитото с наслада кафе, пиеше течен шоколад, при което й правеха компания Хуан Пабло, Фейхо, слепият пианист, Фелисиана, Олмедо и някои други. Самият келнер, който се бе сприятелил с това общество, също се присламчваше, сядаше в края на групичката, за да слуша и ръкопляска. Доня Ниевес бе собственичка на няколко сергии на пазара, които даваше под наем. Благодарение на многобройните си връзки и на отношенията с продавачките, които предварително й заплащаха, тя упражняваше известна власт над площадчето. Бе уважавана от полицаите и защищаваше от общинското самовластие по-слабите, както и нарушителите на градските разпоредби.

Съдържателят на кафенето даваше на слепия пианист седем реала и вечеря. През деня той си подрънкваше на пианото. Бе женен, с осемчленно семейство. Свиреше като автомат, макар и неточно и безчувствено, откъси от безвкусни опери и френски оперети, които му се удаваха лесно. Въпреки това при изпълнението на някои натуралистични пасажи, при които имитираше буря или биене на камбаните при пожар, което прави всяка енорийска църква, присъствуващите го аплодираха възторжено и накрая винаги го молеха да свири хабанера.

Но цялото това общество доня Ниевес и нейните приятелки-продавачки, жените с неизвестен произход, които ходеха придружавани от мними майки, сервитьорът и неговото интимничене, както и пианистът и неговите хабанери, наистина отегчаваха изключително много Хуан Пабло. Връх на досадата бе и непостоянството на Фейхо, който се губеше вечери наред. Но пък Филисиана и Олмедо ходеха по-често и тя водеше една приятелка, току-що излязла от манастира „Сан Хуан де Диос“.

През последните седмици на 74-та Рубин отново бе обхванат от жажда за четене. Искаше да се подготви решително, с цената на огромен и тежък труд, защото нямаше основа. Някога баща му поради схващанията си, че на търговеца му пречи латинският, не му разреши да научи повече от няколко основни правила и малко френски. Нямаше библиотека и един приятел му заемаше книги. Избра онези, които най-много възбудиха любопитството му със заглавията си и посвети на четенето цялото си свободно време, извън кафенето и съня. Толкова идеи натрупа, че почувствува силно желание да ги проповядва. Или ще проповядва, или ще умре… Съжаляваше много, че не можеше да се върне в компанията на Педернеро, за да го накара да позеленее, защото вече знаеше достатъчно и можеше да обори всички теолози.

Четенето бе за Рубин като откритие. Той го подозираше, но не се осмеляваше да го изрази. Откритието бе отрицателно, тоест бе разбрал, че най-добрата организация на държавите е дезорганизацията, че най-добрият закон е онзи, който анулира останалите, и единственото сериозно правителство е онова, което има мисията не да управлява, а да остави обществените сили да действуват, както им е угодно. Абсолютната анархия води до истински ред: разумен и съвсем човешки. Обществата, разбира се, имат възраст като хората: има общества, които сучат, общества, които пълзят, общества — детски, и младежки, и накрая — зрели общества, господари на самите себе си; с една дума, брадати, а също и прошарени общества. Що се отнася до религиите и социалния опит, който произтича от тях, Хуан Пабло стигаше много, много далече, тъй като билетът за такова дълго пътуване не му струваше нищо. Само в детската възраст, естествено, когато на обществото му текат лигите и живее под палката на възпитателя, ще живее институцията, наречена брак, вечната връзка на половете като нарушение на закона на природата… а защо? Да видим… Да, над всичко стои природата. Като се изучава добре цялостният живот, съзнанието се освобождава от изплетените през вековете паяжини. Природата е истинската светлина за душите, словото — истинският месия, не този, който трябва да дойде, а този, който винаги идва. Природата се е самообвързала и при своята непрестанна еволюция, непрекъснато забременяваща и раждаща, винаги е и дъщеря, и майка. Как ти се струва?

Моят герой се чувствуваше диалектически силен и достатъчно ентусиазиран, за да проповядва и разпространява навсякъде тези истини. Но нямаше друга публика освен компанията от кафенето и пред тази наивна аудитория трябваше да се въздържа. А колко по-добре би било да сее новото учение в съвсем обикновено и напълно необработено съзнание. Та дори самият Исус Христос не бе ли избрал за ученици нещастни рибари, прости хора, които не са познавали писмото, и жени с лоша слава? Идете там, където доня Ниевес и нейните приятелки, зарзаватчийките, Фелисиана и момичето от „Сан Хуан дел Диос“, сервитьорът и пианистът бяха избрани, за да посее у тях Хуан Пабло първото зрънце на това евангелие по съвсем естествен начин. В продължение на много вечери той разгорещено проповядваше. Понякога се ядосваше, защото му правеха глупави или лукави забележки. Тъй като се изразяваше много добре; всички го слушаха с голямо внимание, а момичетата от групата го гледаха с добри очи. Най-ентусиазиран беше сервитьорът, който казваше:

— Каква уста има тоя господин Рубин!

Минаваше през анархията и дори през брака, но когато стигнеше до това, че всичко е природа, между аудиторията се получаваше голямо объркване и доня Ниевес, вземайки случката на шега, молеше за по-голяма яснота.

— Но да видим, дон Хуан Пабло, обяснете се по-добре… защото това за превръщането на човек във всичко, не го разбирам добре.

— Първо, дъщери мои — казваше миропомазано тълкувателят, — трябва да се изчисти интелектът от натрупани в детството грешки, от предразсъдъци и паразитни фрази, първото е да желаеш да разбираш. Не приемам аргументи, които не са рационални.

— А когато умрем — попита една от самарянките, — какво става?

— Дъще, когато умрем, се сливаме с огромната универсална маса…

— Милата… Ами ти какво искаш, да се наслаждаваш и развличаш и тук, и там ли?

— А бог?

— Бог!… Честно казано, не вярвам в него, но от уважение, дължимо на цялата историческа представа, не обичам, да де, да говоря зле за него… По-точно да го отричам… Моите уважения…

— Сега пък това!? Какви неща ви хрумват! Излиза, че и службата е едно нищо тогава…

— Пресвета Дево, какви ги приказвате сега! Службата… е един ритуал, един от многото ритуали.

— И е все едно да я слушаш или да не я слушаш, нали? А за какво служат погребенията?

— Друг ритуал… Тази, която не може или не знае да даде на природата това, което е нейно, и на историята това, което е на историята, да млъкне… Няма смърт… дъщери мои. Тази, която има уши, да слуша… Това е истината: да умреш, това означава да изпълниш закона на хармонията.

— Както да се смесиш с материята на земята — уточни доня Ниевес.

— Ти го каза… Тоест вие го казахте.

— И така, заключението е, че с нашата смърт ние храним растенията, тоест много зеленчуци са само хора, хора, които са се превърнали например в зелка.

— Стига, за бога! — възкликна една от зарзаватчийките, като се кръстеше. — Какви сте смешни!

— Но душата започва да лети и отива нагоре, кой знае накъде. Лети си там, защото ад няма. За това наистина съм съгласна с господин Рубин.

— Истина ви казвам, няма ад, нито небе, нито душа — потвърди Рубин с абсолютен тон, — нито нещо повече от заобикалящата ни природа — огромна, вечна, оживена от силата.

— От силата… Да… — потвърди сервитьорът от кафенето — от силата… Разбира се…

И правеше жестове като човек, който се готви да вдигне голяма тежест или да нагърби каменна плоча.

— Наречете я „X“ — оживи се доня Ниевес. — Силата, душата… както казват, идеята.

— Доня Ниевес, за бога… — каза Рубин с отчаянието на учител. — Ставате много голяма хегелианка.

— Не разбирам — забеляза съвсем наивно едно момиче от групата, — ако там няма нищо, къде отиват душите?

— Какви души?

— Ето пак! Благословените души!

Хуан Пабло се разсмя.

— Доникъде няма да стигнем, ако не разберете, че човекът не може да признае за действително нещо, което не е в осезаемата природа. Този, който има очи, да гледа…

— Така, така… Едното не премахва другото — забеляза доня Ниевес самоуверено, като започна да пие шоколада си. — Има и природа — колкото искате, но това не изключва и съществуването на Светата Троица.

— Ето пак! Полето — забеляза бързо жената от „Сан Хуан де Диос“.

— А животните? — промърмори слепецът, който най-малко говореше.

— Не говорете глупости — каза доня Ниевес. — Природата сме ние, грешните, всички уязвими. Нали, дон Хуан Пабло?

— Греховете са природа — отбеляза друга, — затова на децата на греха казват натурални… ами да!

— Гледай какви бъркотии ми създавате!

Една от присъствуващите продавачки имаше много голям бюст. Веднъж, когато се изповядваше, свещеникът и каза: „Бъдете скромна в облеклото си и не се перчете много с тия природни неща…“ „Какво, господине?“ „Това, отпред.“ Затова, като чу да се говори за природа и грях, помисли, че става въпрос за онези части, които трябваше да прикрива внимателно и каза засрамена:

— Гледай какви непристойни разговори водите вие!

— Не са непристойни, дъще!

— Това, което казвам и поддържам — каза една от блудниците насред улицата, когато излизаше, — е, че дон Хуан Пабло е чалнат.

Луд може би не беше, но уморен — да, от безполезните си усилия. Дори ако направеше отвор с чук в тия каменни глави, нямаше да успее да вкара в тях светлината на истината. Като се примъкна към съседната маса, където вечеряше слепият, Хуан Пабло поръча на сервитьора да му донесе шоколада. Слепият обърна към него празни и мъртви очи, лицето си, което приличаше на незапалена газена лампа, и му каза с дълбока тъга:

— Но вярно ли е това, което ни разказвате, дон Хуан Пабло? Така ли смятате или искате да се забавлявате и развличате с нас, глупаците? Изпълнихте ме със съмнения. Дали е истина това, че когато човек умре, се превръща в цикория?

Хуан Пабло погледна слепия и на устата му замръзнаха думите на жестоката му философия, с които отново се канеше да го жегне. Рубин бе човек с добро сърце и му се струваше нечовешко да сгъстява облаците над този тъжен и мизерен живот. В същото време обаче съвестта му не позволяваше да опровергае това, което току-що бе поддържал. Един миг се мята между милостта и дълга, а слепият отново, попита с настойчиво желание:

— Но вярно ли е, че като умрем, ще се превърнем в зеле?

Апостолът му отговори:

— Ще ви кажа… има различни мнения… Не обръщайте внимание. Ако не бяха тия шеги, как бихме прекарали времето?

Тия философски разговори не продължиха дълго, тъй като случилото се в Сагунто^[1] погълна вниманието на всички в кафенето — от най-малкия до най-големия. Рубин бе разгневен и считаше, че правителството ще бъде едно безсрамно, предателско правителство, ако не разстреля веднага… ама веднага… Мартинес Кампос, Ховелер и другите, които се бяха забъркали в тая история. Когато приятелите му не искаха да го слушат да говори по този въпрос, говореше си сам. Категорично отричаше всички новини, пристигащи в кафенето, обявявайки ги за лъжа. Преди да дойде принцът, твърдеше той, щеше да има общо въстание и карлистите ще направят последното си усилие. Отричаше упорито идеята, че дон Алфонсо би дошъл в Марсилия и би се качил в Нава де Толоса за Барселона. Дори да го видеше да влиза в Мадрид, пак щеше да отрече, че е пристигнал. Но една вечер след дълго отсъствие в кафенето се появи Фейхо и когато двамата седнаха заедно, той му каза:

— Човече, видях Хасинто Вилялонго, говореше дълго с него. Знаете вече, че той е от сегашните и е много добър мой приятел. Разбира се, не приема управлението, което са му предложили, защото предпочита да бъде свободен. Той е съвсем приближен на Ромеро Робледо. И това, заради което го казвам, е… Говорих му за вас…

— За мен?

— Необходимо е да започнете работа. Не можете да продължавате така.

— Вижте, приятелю Фейхо — каза Рубин, като предъвкваше думите си, за да излезе от това затруднение. — Не мога да приема… Ами човешкото достойнство? Аз цял живот съм проповядвал…

— Празни приказки!

— Не съм от тези, дето говорят нещо лошо, а след това извличат полза от него.

— Дрън-дрън.

— Аз благодаря… но не може да стане… Бих се обидил, да, господине, бих се обидил.

— Така че — възкликна високо Фейхо, като разтвори ръце, и с тон, който не можеше да се определи дали изразяваше възмущение или подигравка, — това значи, че вече няма патриотизъм.

— Ето пак!… Патриотизъм има, но…

— Ще правите каквото ви заповядвам, и ще си вярваме.

Цялата вечер Рубин бе в лошо настроение, мрачен и сериозен, в положението на човек, на когото са опрели ножа до гърлото, за да извърши акт, противен на убежденията му. Когато си тръгна за в къщи, си говореше: „Как ли ще я карам… Трябва да стана алфонсист… насила. Какво обвързване… Пресвети боже, какъв компромис!“