Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (160)

5

Гилермина се сбогува на вратата пред дома им и отиде в приюта, а той се качи. Странно нещо! Не му костваше почти никакво усилие да изкачи стълбата. Чувствуваше се много добре тази сутрин; духът му бе укрепнал, сърцебиенето отслабнало, апетитът му пораснал. Като влезе в къщи, поиска още чай и докато Том сервираше, му каза на испански:

— Утре си отиваме. Приготви багажа. Обади се на Еступиня. Нека благоволи да дойде, за да ми купи някои неща от магазините. Човек не може да тръгне от Испания за Англия, без да занесе на приятелите някоя местна дрънкулка.

След това продължи да си говори сам: „Свят да ти се завие. Ако не им занесеш дайрета с изрисувани по тях бикове, тореадори и други подобни свинщини, жив ще те изядат. Да видим дали ще намеря няколко акварела. Нужни са ми също шалове, панделки за бикове, ще се помъча да открия и някой оригинален глинен съд. Няма по-голямо злочестие от това да си приятел на колекционери.“ Еступиня, който по това време често се виждаше с Морено, тъй като той му бе поверил администрацията на къщата си на „Кава“, се яви, готов да донесе всичката стока от магазините в Мадрид, за да си избере. През целия ден пристигаха едно след друго най-пъстри дайрета, ветрила и картинки, дон Мануел избираше и плащаше. Това го развличаше и той се смееше, като мислеше за щастието, което щеше да разпредели между лондонските си приятели. „Тая находка с пиките и коня, дето си е настъпил вътрешностите, е тъкмо за дамите Симпсън, които са такива мъжкарани. Дайрето с хубавицата, свиреща на китара, за miss Нютън. Какво разочарование, ако можеше да зърне оригиналите. Двойката андалусец на кон и красавицата зад прозореца с решетка, които си разменят любовни слова, става за сантименталната и романтична mistress Мичел, очите й се облещват, щом стане дума за Испания, страната на любовта, на портокалите и невероятните приключения… Ах! Тоя дон Кихот, изтърбушващ меховете с вино, е за приятеля Дейвидсън, който нарича дон Кихот дон Куисте и си пада испанофил… Така, така. С грънците сме горе-долу добре. Тия стомни са ужасни. Цялата съвременна испанска керамика не струва пукната пара.“

— Слушай, Пласидо, би ли могъл да ми намериш пълен комплект тореадорско облекло? Трябва ми за един приятел, който мечтае да го облече на някой маскарад… Ще прилича на чучело. Но нас това не ни интересува. Ще ми намериш ли?

— Надявам се — отвърна Пласидо, който, що се отнася до покупките, никога не бе имал трудности. — Носен или нов?

— Нов, човече… Е, какъвто намериш…

Еступиня излезе, сякаш на краката си имаше бързоходни ботуши, и след малко се появи прислужникът, също тъй натоварен от господаря си с разни поръчки. Том се беше пристрастил към боя с бикове, не изпускаше корида и сред приятелите му фигурираха доста светила на бикоборското изкуство. Затова Морено му беше заръчал да намери някоя панделка за бикове, от тия, които запалянковците пазят като скъпоценни реликви, по възможност с петна от кръв и следи от копита, като доказателство за трагична схватка. Англичанинът влезе дълбоко отчаян и каза, че не може да открие панделки, дори и с цената на едното си око.

— Слушай, момче — рече му господарят, — не се кахъри. Щом няма панделки, ще вземем нещо друго. Да си срещал из Прадо и „Реколетос“ един много грозен чичо с кошница, в която също като голямо дърво са сложени на пръчки множество вятърни мелници от варакосана, посребрена и с всички други цветове хартия? Сещаш ли се? Мелници, които се въртят от вятъра и децата ги купуват за два-три пенса? Донеси ми една дузина; ще ги занесем и ще кажем, че тъкмо това са амулетите, които слагат на биковете, преди да излязат на арената, бъррр… и с тия остри рога изтърбушват сума ти свят… Ще ни повярват. Познавам си хората.

Том се смееше, но вътре в себе си отхвърляше това мошеничество поради две причини: английската коректност и лоялността си на запалянко. С предложената от господаря му измама се вършеха два тежки гряха: мамеше се една нация и се оскверняваше достойното бикоборско изкуство, истинския трагичен sport. Не знам какво решение се взе. Междувременно Росини пълнеше къщата с ветрила и дайрета и Морено избираше и плащаше, после ги опаковаше в хартия и им слагаше етикети с името на получателя.

Бе решил да направи само няколко посещения за сбогуване, като се оправдае с лошото си здравословно състояние. Щом се наобядва, слезе в кантората и се зае да уреди сметките си. Не участвуваше в никаква търговия и борсовите операции, които по-рано му харесваха толкова, сега го изпълваха с досада. Но като че ли този ден страстите му се пробудиха, защото говори надълго и нашироко с Руис Очоа за печалби, препоръчвайки му да прояви интерес към разпродажбата на злато за банката.

Струва ми се, че тая година ще купя известно количество злато… Трябва да внимавате със среброто, защото тоя метал върви на долу и ще падне още повече. При цената, която има тук либра сребро, е по-изгодно да се експедира злато и що се отнася до мен, ще взема, колкото мога.

В това време влезе Рамон Вилюендас и запита по колко върви либрата и разговорът отново се върна на същата тема. Той поръчваше злато и само злато…

— Горницата дай на Гилермина — каза Морено, като видя, че в сметката от наема за къщите му се е получил излишък, на който не бе разчитал.

Дойдоха още хора и разговаряха за най-различни неща. През това време Морено мислеше дали да се сбогува или не със семейство Санта Крус. Ако не отидеше, кръстникът му може би щеше да се обиди, а ако отидеше, можеше да се получат по-големи усложнения, включително и да се откаже от пътуването и да го отложи… Нямаше как да не отиде. Но кога? За вечеря? Колебаеше се, на път към къщи дълго размишляваше върху тоя належащ проблем. „По принцип — рече си — е най-добре да не я виждам никаква, тъй като в мислите си непрекъснато го правя. Как се вдетиних! В края на краищата имам време да премисля до утре, явно днес няма да тръгна.“

Към пет часа мизантропът влезе в един магазин на площад „Майор“, за да разгледа шаловете от Гранада, които възнамеряваше да подари на английските си приятели. Стоя там четвърт час и продавачът предложи да му изпрати по Пласидо най-доброто, с което разполагаше, за да си избере. Свечеряваше се, тъй че бе по-разумно господинът да обмисли въпроса през деня. Като стигнаха до това заключение, той пое обратно към къщи. На входната врата усети леко потупване по рамото. Беше Хасинта, потупваше го с чадъра си. Добрият господин замръзна, все едно че го бяха застреляли. Поиска да каже нещо и не можа. Хасинта го улови подръка и като изкачиха няколко стъпала, разговорът започна.

— Значи, най-сетне тръгвате?

— Потеглям най-накрая. Време беше…

— Но какво, много ли се изморявате днес? Да вървим тогава бавно, по-бавно, ако искате… Ах! Гилермина ми разказа, че днес сте били много благочестив… Такива хора ми харесват.

— Защо не дойдохте да ме видите? Бях толкова прилежен…

— Не знаех. Ще ходите ли и утре?

— Наистина ли ще дойдете да ме видите? Как само ще ми се смеете!

— Да се смея? Откъде ви хрумна! Ще дойда да взема пример.

— Наистина?

— А защо не?

— Е, тогава ще видите как си съпернича с Еступиня… Ще видите, ще видите… Всеки ден все повече.

— Всеки ден! Но нали тръгвате утре?

— Вярно, бях забравил… Добре, няма да заминавам.

— Не казвам това, трябва да заминете и там да продължите.

— Там няма смисъл.

— Как тъй да няма?

— Там ще ме пипнат едни мои приятелки-протестантки и ща не ща, ще отстъпя от вярата… Вината ще бъде ваша, върху вашата съвест ще тежи. Да оставам ли или да си вървя?

— Толкова голяма отговорност не смея да поема. Сторете, което намерите за най-добре… Ето, най-сетне стигнахме. Много ли се изморихте?

— Мъничко… Но с вас винаги се чувствувам добре. Искате ли да слезем?

— Отново?

— Да, за да се качим пак… Все едно че сте искали да стигнете до четвъртия етаж.

— Не бих си простила да ви изморя толкова.

Влязоха и Хасинта се запъти към стаята на светицата. Морено отиде в своята и се отпусна на канапето, като килна назад шапката си. Мислеше да си почине малко и след това да влезе при Гилермина. „Не, няма да отида, не искам да я виждам повече. Защо да се измъчвам? Свърши се. Да му сипем пепел.“ Малко по-късно, като усети, че Хасинта си тръгва, приближи до вратата с надеждата да я види. Но не успя да види нищо. Тъй като още не бяха запалили осветлението в антрето, можа да различи само един неясен силует, една сянка и чу две-три думи, които си размениха на раздяла Хасинта и църковната мишка. Тя влезе в стаята на племенника си и го завари да се разхожда.

— Как се чувствуваш, послушнико? — запита с много нежност.

— Горе-долу, почти добре… Надявам се тая нощ да поспя.

— Легни си рано.

— Това мисля да сторя. А утре… Слушай, Хасинта не ти ли каза, че утре смятам да дойда пак в „Сан Хинес“?

— Не, не ми каза.

— Каза ли ти, че ще дойде да ме види как се моля?

— Не… За теб не е ставало дума.

— А това, че се качи с мен по стълбите и?…

— Не… Нищо.

Морено усети ужасното туптене в гърдите му да потъва в ледена вълна. Трябваше да седне, защото краката му се разтрепераха и му се виеше свят.

— Ако утре искаш пак да дойдеш, ще те повикам. Естествено при положение, че прекараш добре нощта.

— Ще постоим там — рече мрачно Морено, — ще подхвърлим на отчаянието ми един час развлечения, както се хвърля месо на някой звяр, за да не хапе.

— Ако бе помолил бог, ама хубаво го бе помолил, да ти излекува тия сплинове, щеше да го стори… Помоли го, синко, знам какво говоря!

— Откъде ще знаеш? Как можеш да знаеш какво има от другата страна на черната врата?

— С това ли ми излизаш сега? Може да си изгубил част от вярата си, но цялата не се губи никога. Тия неща се казват ей тъй, от глупост. При всичките ти шеги само да те почешат и вярващият ще се покаже…

— Не, глупачко, в нищо не вярвам, в нищо, в нищо — каза Морено превзето, изпитвайки удоволствие да я подразни.

— Нека бог съди… Защо тогава идваш с мен в църквата?

— Ами да се поразвлека малко, да те погледам, да погледам и Еступиня, странни представители на човешкия род, чудатости, образци, като всички тия неща, които нося в Лондон на запалените по местното и типичното.

Гилермина въздишаше. Не искаше да се разстройва.

— Ако става дума за странности — рече тя накрая със смях, — теб наистина би трябвало да те показват по панаирите… Вход два реала, за деца и войници по един. Вярвай ми, тоя, който би се захванал да те показва, щеше да спечели пари.

— Заедно с една табелка, на която да пише: „Това е най-нещастният човек на света.“

— По твоя вина, по твоя вина, това трябва да се добави. Да си нещастен и да не обърнеш очи към бога, това е последното, което ми оставаше да видя. Тъй, глупако, още повече се овъргаляй в калта, стани още по-голям материалист и сладострастник, да видим дали щастието ще те споходи… Ти си един високомерен човек, глупак… Слушай, племеннико, отивам си, защото ако не си тръгна, ще те напердаша със собствения ти бастун.

Той бе така погълнат от мислите си, че дори не я чу, когато излезе.