Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (150)

7

Горещината се усилваше и сцените, които описах, се повтаряха с онази еднообразна последователност, която в известни периоди придобива човешкият живот, също като при уморен художник, който не се грижи за обновлението на изразните средства. Разходките вечер с кварталния трамвай, излетите до някой летен театър, вечеринките в дома на Саманиего или у Рубин; умилкванията на критика от улицата, романтичната фигура на Олимпия, сякаш окачена на балкона като отличителен знак или надпис, който гласи: „Тук се обича изтънчено“: екстравагантностите на Балестер; кризите на Макси, всичко се повтаряше ден след ден с точността на програма.

През август се случи нещо непредвидено и то бе следното: Една сутрин при доня Лупе дойде Торкемада да разискват търговски дела. С летните си дрехи славният дон Франсиско приличаше на военен от Куба, тъй като освен синьото костюмче бе наложил на главата си сламено сомбреро с широка периферия. Ризата му на яркочервени райета напомняше знамето на Съединените щати и за да подчертае още повече американския си вид, носеше вратовръзка с карфица и дълга верижка за часовник, която непрекъснато се люлееше насам-натам върху гърдите му. Панталоните му биха тъй къси, че като седнеше, краката му се виждаха до половината. Тук му е мястото да кажем, че покойникът е бил по-дребен. Всички тия неща внушаваха чувството, че са наследени или придобити чрез съдебен запор, или пък взети от някой флибустиер^[1]. Когато бе на посещение някъде, сомбрерото му служеше за ветрило с преимуществото, че присъствуващите се възползуваха от вентилацията, която създаваше тая тъй умело размахвана тропическа шапка.

Известно време водиха интересен разговор, после камбанката звънна и в стаята, където се намираха лелята и дон Франсиско, влезе Макси. Фортуната бе заета с гладене. Още щом видя съпруга си да влиза, тя отиде да разбере какво има, тъй като сигурно бе станало нещо извънредно. В тоя час, десет сутринта, бедното момче никога не се връщаше у дома. Като си наметна една кърпа на раменете, защото топлината на ютията я принуждаваше да бъде леко облечена мина във всекидневната. Също като леля си остана силно изненадана от необичайната радост, която се излъчваше от лицето на младия човек. Очите му блестяха и дори начинът, по който поздрави дон Франсиско, загатваше за нещо странно и това ги изпълни с тревога.

— Здрасти, дон Пако, аз съм добре, а вие? Доня Силвия и Руфинита още ли ходят на бани в Мансанарес?

Тоя тъй фамилиарен език беше съвсем необичаен за темперамента и плахостта на Макси.

— Какво те носи тук по това време? — запита леля му, прикривайки изненадата си.

Фортуната го изучаваше внимателно, седнала далеч от основната група на един стол до вратата за спалнята на доня Лупе. Той остана прав и след като поздрави толкова непринудено лихваря, се обърна гърбом към балкона с ръце в джобовете и ги загледа, сякаш очакваше да получи поздравления.

— Ама нищо — рече, — чакам да ми честитите.

— Какво, от лотарията ли си спечелил?

— Не, не е това… Защо ми е на мен лотария? Нямам никаква нужда… Много повече е, намерих онова, което търсех. Вече ви казах, че ми липсваше само една формула, за да завърша…

— Комбинацията!… Да не би да си открил панацеята? — произнесе леля му с недоверие.

— Името, което й давате, не е лошо — каза бедното момче, екзалтирайки се все повече и повече. — Идва от рап, което означава „всичко“, и от akos, което е същото, като да речеш лекувам. Изцерява и пречиства всичко.

— Слава богу, че вършиш нещо полезно! — заяви доня Лупе с подозрение, ловейки погледите на Макси, чийто възторжен блясък беше съвършено трескав.

— Цяла нощ мислих неспокойно, мозъкът ми беше като жарава, защото на плана, по-точно на системата й липсваше само една формула, за да бъде завършена… Проклетата формула! Накрая, ей сега, преди мъничко, ми хрумна. Подскочих от радост. Балестер, който не разбира тия неща и никога няма да ги разбере, се разсърди и не пожела да ми даде лист и мастило, за да запиша формулата и да я съхраня… Боя се, че ще я забравя, че ще ми изскочи от главата… Паметта ми е като отворена клетка и птичките… ф-ъ-ъ-р!…

Доня Лупе и Фортуната се спогледаха с тъга.

— Добре — каза лелята, като видя, че над него се спуска облак. — Успокой се, ще напишеш формулата да приготвиш панацеята, ще има голям успех и ще спечелим много пари.

— А! — възкликна той с израз на човек, който след изнурителен труд е стигнал до идеята. — Не го вярвайте, за да се изложи цялата система достатъчно ясно, че да я разберат всички, трябва да си извадиш очите… Ще се наложи да бодърствувам до зори. Няма значение, потръгне ли, ще видите: ще спечеля голяма слава и репутация, толкова голяма, че…

— Хич не е добре — промърмори доня Лупе, а и Фортуната си рече нещо подобно.

— Въпросът, който оставаше да бъде разрешен — каза Макси, като се приближи към леля си, щракайки с пръсти, — се отнася до еманацията на душите. Откъде произхожда душата? Дали е част от божествената субстанция, която прониква при раждането в тялото и се разделя с него при смъртта, за да се върне при своя първоизточник? Или е случайно творение на бога, оставащо винаги безлично? Тук беше загадката.

Доня Лупе въздъхна дълбоко, загледана в дон Франсиско, който присвиваше очи полуподигравателно, полузагрижено.

— За бога, момче — каза Фортуната, като се приближи, — не мисли за тия неща, че от тях боли глава… Да, много добре, но всичко, което е трябвало да се изследва по този въпрос, вече е изследвано. Не си пали главата.

— Скъпа моя — той я отстрани с нежност и гласът му прозвуча превзето, — ако по тоя трънлив път на труд и преследвания, който ме очаква, ако по тоя мъчителен и славен апостолски път не пожелаеш да ме придружиш, ще съжалявам повече теб, отколкото себе си; но накрая ти пак ще дойдеш. Как не, щом си грешница, а нали за грешниците, за тяхното изкупление и спасение мисля, каквото мисля, и предлагам, каквото предлагам?

Фортуната се върна на отдалечения стол, където преди малко седеше, а доня Лупе, след като се хвана за главата, направи жест на християнско примирение. Малко оставаше да се разплаче. В тоя миг Торкемада сметна за удачно да се намеси, надявайки се, че тактичните му съждения ще оправят объркания intellectus на нещастния младеж.

— Вижте какво, приятелю Максимилиано, аз мисля, че всичко, което трябва да знаем по тоя въпрос, вече ни е казано. А това, което не са ни казали, е по-добре да не го знаем… защото прекомерното задълбочаване в нещата убива вярата. Тоя живот не е нищо друго освен преход: такъв го намираме, такъв го и напускаме; колкото и да гледаме към небето, манната няма да падне… „Ще си изкарваш хляба с пот на челото“ — е казано и това е всичко. Каква полза имате от разсъжденията дали душата е това или онова? Нали накрая всички ще умрем… Съвестта ни да е спокойна, да не правим злини и топката да се търкаля, да не се боим от материализма на смъртта, защото в края на краищата сме прах и…

— Достатъчно, не продължавайте — прекъсна го Макси начумерено. — Ако сте материалист, никога няма да се разберем.

— Не, аз казвам, че душата получава това, което е заслужила и понеже тялото е като черупка на яйце, разпада се, мен не ме е страх от материализма, според който човек се превръща в прах.

— Стига!… Ясно ми е — каза другият още по-възбудено, показвайки обзелата го досада. — Вие сте от школата на брат ми Хуан Пабло: сила и материя. Ще има да говорим за това. Аз ще изложа учението си, нека и Хуан Пабло изложи своето и да видим кой ще поведе след себе си човечеството.

След тия думи се завъртя на пети и бързо излезе, като се отправи към стаята си. Жена му го последва дълбоко натъжена. Макси седна до масичката, на която имаше няколко книги и неща за писане. Като сложи ръка на рамото му, тя се вгледа в драсканиците, които трескаво изписваше върху хартията.

— Виж тук най-важните точки — бърбореше той. — „Солидарност с духовната субстанция. Въплъщението е състояние на изпитание или наказание. Смъртта е освобождение, опрощение, сиреч истинският живот. Нека се постараем да я постигнем по-скоро.“

— Хайде, сега си почини мъничко — каза тя, като направи опит да измъкне писалката от ръката му. — Достатъчно поработи днес с тия толкова трудни изчисления… Утре ще продължиш… Не, недей да мислиш, че съм против; аз ще ти помогна в мисленето… Ще говорим за това. Аз също размишлявам.

Противно на очакванията й, Макси не се ядоса. Лицето му бе добило ангелско изражение, движенията му бяха меки и приличаше повече на древен апостол, чиято лудост е плод на манастирска самота, отколкото на съвременен безумец, подготвян за лудницата от трескавите стремежи на днешното общество.

— Ти също размишляваш — каза й той с нежност. — Зная, мислиш, защото чувствуваш; ти ме разбираш, защото обичаш. Грешила си и си страдала; да грешиш и да страдаш са двете страни на едно и също нещо — следователно имаш чувството за освобождение или, алегорично казано, оковите на живота тегнат на ръцете ти.

Фортуната не разбра нищо от това бръщолевене, но за да не му противоречи, се съгласяваше.

— Няма къде повече да страдам, целият ми живот е бил едно мъчение… Но сега не мисля за това.

Доня Лупе гледаше през открехнатата врата.

— Ти ще ми помогнеш — продължи Макси с проблясъци на религиозно вдъхновение в горящите очи, — ще ми помогнеш да разпространя това велико учение, плод на толкова размисъл, което нямаше да добие завършен вид без помощта на небето. Великото тайнство на откровението се върна в мен. Това, което зная, го зная, защото ми го каза онзи, който знае всичко.

Като забеляза, че леля му го гледа, той я повика с ръка и рече:

— Лельо, влезте… Не говорим за тайни неща. Вие също сте с мен в неизмеримото… в неизмеримото и мъчително разпространение на учението… Наистина не мога да си обясня, не разбирам как позволявате да влиза тук тоя материалист…

— Дон Франсиско? Синко, но какво зло може да ти причини?

— Голямо, лельо, голямо, защото всички от тая долна секта не могат да ме понасят и ако тоя човек продължава да идва у дома свободно, би могъл да направи опит да погуби доброто име на моята система, като преди това ми отнеме честта.

И погледна Фортуната, сякаш искаше да открие върху лицето й потвърждение на думите си. Тя разбра това.

— Има право, лельо. Тоя материалист да не влиза повече тук.

— Добре, няма да влиза, синко, няма да влиза… Ами да. Ще му кажа да върви по дяволите със своя материализъм.

— Добре ли се чувствуваш? Искаш ли да хапнеш нещо? — запита го ласкаво жена му.

— Никога не съм се чувствувал по-добре, повярвайте — лицето и тонът му показваха спокойствието, владеещо душата му — След като открих тази толкова търсена формула, се усещам друг. Преди животът ми беше едно мъчение, сега не бих се сменил с никого. Нищо не ме боли, чувствувам се добре и като връх на щастието — нито ми се яде, нито ми се спи…

— Все нещо трябва да хапнеш.

— Не изпитвам нужда… Вярвайте ми. Ще видите, че не ми е необходимо. Наистина съм друг, наистина вече съм без плът и тя хич не ми трябва. Нямам нищо друго освен скелет, а той е достатъчен да носи душата.

Очите на Фортуната се навлажниха. Малко по-късно, когато излезе, завари доня Лупе да хлипа.

— Загубен е — каза госпожа Хауреги, — съвсем загубен… От това вече няма оправяне.