Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (14)

1

След като минаха няколко дни и Еступиня се шляеше вече възстановен, макар и леко накуцващ, Барбарита започна да забелязва у сина си нови наклонности и някои навици, които не й харесваха. Забеляза, че Дофина, който наближаваше двадесет и пет годишна възраст, имаше часове на детинска радост и дни на мрачна тъга и съсредоточеност. И изненадите не спряха дотук. Майчината проницателност реши, че открива значителна промяна в привичките и в компаниите на младежа вън от къщи. Откриваше и известни много странни извивки в гласа и речта му. Той придаваше на мекото „л“ провлаченост, която простолюдието придава на тласната „игрек“, беше усвоил цветисти думи и просташки изрази, които никак не се харесваха на майка му. Тя би дала каквото и да е, да можеше да го последва нощем и да види с какъв род хора се събира. Че те не бяха изискани, се познаваше веднага.

И това, което Барбарита не се колебаеше да окачестви като покваряване, започна да се проявява в облеклото. Дофина облече наметало с къса пелерина, поръбено с много ширити и галони. Вечер си слагаше широкополата шапка, която безспорно му стоеше много добре, и разресваше кичурите на слепоочията си, за да бухнат. Един ден в къщата се появи шивач с вид на клисар, от ония, дето шият тесни дрехи за бикоборци, сводници и побойници. Ала доня Барбара не го остави да извади сантиметъра и малко остана горкият човек да бъде изхвърлен по стълбите. „Възможно ли е — каза тя на детето си, без да крие яростта си — да ти хрумне да обуеш тия тесни панталони, в които мъжете приличат на щъркели?“ И щом веднъж огънят бе открит, госпожата избухна в обвинения срещу сина си заради новите начини на говорене и обличане. Той се смееше, търсейки пролуки да заобиколи въпроса, ала неумолимата майка отрязваше отстъплението му със смразяващи въпроси. Къде ходи вечер? Кои са приятелите му? Той отговаряше, че са все същите, което не беше вярно, защото освен Вилялонга, който идваше при него също много наконтен, с късо наметалце и широкопола шапка, бившите му състуденти не се вестяваха вече в къщи. И Барбарита споменаваше Саламеро Пес, момчето на Тейериа. Как да не ги сравнява човек? Саламеро, на двадесет и седем годишна възраст, беше вече депутат и заместник-министър на вътрешните работи и се говореше, че Риверо искал да даде на Хоакинито Пес губернаторство на провинция. Густавито току пишеше критични статии и изследвания върху произхода на това или онова, което беше перспективно, а по това време той и Вилялонга как прекарваха времето? Как? В придобиване на посредствени навици и в общуване с безделници-бикоборци. На всичко отгоре по онова време, през седемдесета година, влечението на Дофина към бикоборството се разрази по такъв начин, че той не пропускаше да наблюдава бой с бикове, нито пък да отиде в обора, а понякога излизаше и на ливадата. Доня Барбара живееше в най-голяма тревога и когато някой й кажеше, че е видял нейния идол в компания на някакъв тип от „рогатото изкуство“, излизаше от търпение и… „Слушай, Хуан, мисля, че ще си развалим приятелството. Доведеш ли ми в къщи някой от тези дангалаци с тесни гащи, къс жакет и ботушче със светъл кончов, ще те набия, да, ще направя туй, което не съм правила никога — ще взема една метла и двамата ще изхвръкнете оттук…“ Тези пристъпи приключваха обикновено със смехове, целувки, обещания за поправяне и гальовни сдобрявания, защото Хуанито много умееше да укротява майка си.

Щом един ден дамата разбра, че синът й често се навърта из кварталите на Пуерта Серада, към улица „Кучилиерос“ и „Кава де Сан Мигел“, възложи на Еступиня да го следи и той го стори с най-голяма охота, като й носеше клюки, изречени шепнешком и мелодраматично:

— Снощи вечеря в сладкарницата на племенника на Ботин, на улица „Кучилиерос“… Знае ли госпожата? Беше и господин Вилялонга и някакъв друг, когото не познавам, един такъв тип… как да кажа, от тези с кръгло сомбреро и наметало с обшита пелерина. Може да мине и за шарлатанин, и за преоблечено господарско синче.

— Жени?… — попита неспокойно Барбарита.

— Две, госпожо, две — каза Пласидо, подкрепяйки със същия брой силно изопнати пръсти туй, което гласът съобщаваше. — Не можах да видя физиономиите. Бяха от тези със сив шал, синя престилка, хубав ботуш и забрадка на главата… с една дума… Госпожо, госпожо…

— Какво?

— Вчера и завчера детето влезе в един дюкян на улица „Консепсион Херонима“, където продават филигран и корали от ония, които носят кърмачките…

— И какво?

— Ами прекарва там дълги часове следобед и вечерта. Знам го от Пепе Валиехо, оня от въжарницата насреща, когото съм натоварил да си отваря очите.

— Магазин за филигран и корали ли?

— Да, госпожо, една от тези евтини златарници, в които всичко налично не прави и шест дуро. Не я познавам; отворена е наскоро, ама аз ще проуча. Има вид на бедняшка. Влиза се през една стъклена врата, която е и вход на портала, а на джама са поставили табела: „Специални подаръци за дойки“… Преди там имаше един часовникар на име Браво, който умря от преплитане на червата.

Изведнъж клюките на Еступиня секнаха. Барбарита всичко обръщаше на въпроси и само на въпроси, а пустият дърдорко не знаеше нищо. И забележете, че дискретността на тоя човек беше достойна за уважение, защото тя беше най-голямата негова саможертва — ако трябваше да каже: „Не знам нищо, абсолютно нищо“, беше все едно да си отреже езика. Понякога сякаш неговите, незначителни и неуверени разкрития по-скоро можеха да скрият истината, отколкото да я изяснят: „Ами нищо, госпожо — видях Хуанито сам в един файтон към площад «Пуерта дел Сол»… искам да кажа… към площад «Анхел»… Беше с Вилялонга… Много се смееха двамата… на нещо, което ги разсмиваше…“ и всички доноси бяха като тези — глупости, извъртания, уклончивости… Едно от двете. — Еступиня или не знаеше нищо, или ако знаеше, не искаше да го каже, за да не тревожи госпожата.

Така изминаха десет месеца. Барбарита разпитваше Еступиня, а той не искаше или нямаше какво да отговори, докато някъде през май на седемдесета година Хуанито започна да изоставя онези просташки навици, които толкова дразнеха майка му. Тя, която го наблюдаваше най-внимателно, забеляза признаците на бавната и щастлива промяна в живота на младежа. Няма защо да споменаваме колко много се радваше госпожата. И макар че всичко това беше обяснимо, дойде един момент, в който Барбарита престана да любопитствува, и никак не се тревожеше, че не знае всичко за лудориите на сина си, само дано да се поправеше. Бавно Дофина възвръщаше своята нормална индивидуалност. След една нощ, когагато той се бе върнал късно едва дишащ и после го боля главата и повръща, промяната бе сякаш по-подчертана. Майката съзираше в тази неизвестна страница на съществуването на наследника си разпътни донякъде любовни връзки, непристойни оргии, закачки и разпри може би; ала тя прощаваше всичко, всичко, всичко, само да минеше това разстройство, както минават присъщите на различните възрасти кризи. „Това е дребна шарка, от която не може да се отърве никое момче в тези времена — казваше тя. — Моето вече се измъква от нея и, дай боже, да излезе на добре.“

Забеляза също, че Дофина се тревожеше много за някои записки или бележки, които носеха за него в къщи, проявяваше по-скоро страх, отколкото желание от получаването им. Често нареждаше на прислужниците да ги отказват и да не се приема писмо, нито бележка. Беше нещо неспокоен и майка му си каза доволна: „Преследват го, ама той, изглежда, иска да скъса всякакви връзки. Това е добре.“ Тя сподели това със съпруга си и дон Балдомеро, у когото напредничавото не отменяше авторитарното (белег на времето), предложи защитен план, заслужаващ нейното одобрение: „Слушай, мила, най-добре е още днес да говоря с губернатора, който е наш приятел. Той ще ни изпрати тука двама полицаи и щом дойдат подозрителен мъж или жена с хартия или бележчица, ще ги пипнат и — в дранголника с главата напред.“

По-добър обаче беше планът, който бе хрумнал на госпожата. Бяха наели къща в Пленсия^[1], за да прекарат летния сезон, като определиха датата за тръгване на осми или десети юли. Ала Барбарита с известна сигурност в големия си талант, който начаса взема и изпълнява спасителните решения, се изпъчи пред Хуанито и ни в клин, ни в ръкав му каза:

— Още сутринта заминаваме за Пленсия.

И като го казваше, тя хубаво се вгледа във физиономията, която той направи. Първото, което изрази Дофина, бе радост. След това се замисли.

— Ама ми дайте два-три дни. Трябва да уредя някои работи…

— Какви работи имаш пък ти, сине? Празни приказки. А в случай че имаш някоя, повярвай ми, по-добре е да я оставиш, както си е.

Речено-сторено. Родители и син тръгнаха на север на Петровден. Барбарита беше много доволна, смятайки се вече за победителка, и си казваше по пътя: „Сега ще вържа моя хлапак, та да не ми се измъква повече.“ Настаниха се в лятната си резиденция, която беше като палат, и няма думи, с които да се опише колко доволни и колко свежи бяха всички. Дофина, който замина неразположен, не след дълго се възстанови, като възвърна хубавия си тен, веселата си реч и свежестта на плътта си. Майката чакаше удобен случай и щом той се яви, тя, като човек умен и познаващ навиците на птицата, която трябва да се улови, съумя да предприеме онова начинание с „връзването“. Не ще и дума, бог й помагаше, защото хлапакът не изглеждаше много склонен да се съпротивява.

— Ами да — каза тя след един остроумно изработен разговор. — Трябва да се ожениш. Вече имам търсената за теб жена. Ти си едно детенце и трябва всичко да ти се дава наготово. Какво ще стане с теб в деня, когато вече няма да ме има. Затуй искам да те оставя в добри ръце… Не се смей, недей; това е истината, аз трябва да се грижа за всичко — от това да зашия падналото ти копче до това да ти избера жена, която да ти бъде другарка за цял живот, оная, която ще те гледа, когато аз умра. На теб минава ли ти през ума, че аз мога да ти предложа нещо, което да не ти изнася?… Не. Тогава мълчи и остави бъдещето си в моите ръце. Не зная, но ние, майките, имаме някакъв инстинкт, ех, някои от нас, искам да кажа. В известни случаи не се заблуждаваме — непогрешими сме като папата…

Съпругата, която Барбарита предлагаше на сина си, беше Хасинта, неговата братовчедка, третата от дъщерите на Гумерсиндо Арнайс.

И каква случайност! На следния ден след споменатия разговор в Пленсия пристигнаха и се настаниха в една скромна къщица Гумерсиндо и Исабел Кордеро с цялата си ситна дружина. Канделария не излизаше от Мадрид, а Бенигна беше отишла в Ларедо.

Хуан не каза „да“, нито „не“. Задоволи се да отговори, че ще си помисли; ала един глас в душата му заявяваше, че тази велика жена и майка има връзки със светия дух и че нейното намерение е истински пример на непогрешимост.

Защото Хасинта беше момиче с чудесни качества, скромничко, деликатно, ласкаво и освен туй много хубавичко. Нейните хубави очи вече възвестяваха зрелостта на душата й или момента, в който им е ред да се влюбят и да вдъхнат любов. Барбарита обичаше много всички свои племенници, но Хасинта обожаваше; държеше я почти винаги при себе си и щедро я обсипваше с хиляди любезности и грижи, без някой, дори майката на Хасинта да заподозре, че тя я гледа за снаха. Целият род смяташе, че семейство Санта Крус е хвърлило око на някое от момичетата от дом Муньос, от дом Трухильо или от друга богата и титулувана фамилия. Но Барбарита не мислеше за такова нещо. Когато разкри плановете си на дон Балдомеро, той се зарадва, понеже и на него му беше хрумнало същото.

Вече казах, че Дофина обеща да си помисли, но това означаваше, без съмнение, необходимостта, която всички изпитваме, да не се покажем без собствена воля в най-важните случаи; с други думи, неговото самолюбие, което го ръководеше повече от съзнанието му, изискваше от него ако не свободен избор, то подобие на такъв избор. Затова Хуанито не само говореше, а се и правеше, че уж мисли, излизайки да се разхожда сам из камънаците, и се самозалъгваше, като си казваше: „Колко съм замислен!“ Защото тези неща са много сериозни, нали, и трябва доста да се прехвърлят в главата. Големият хитрец всъщност предвкусваше туй, което го очакваше, и мислеше как да каже на майка си с най-сериозния и философски вид на света: „Мамо, размишлявах най-задълбочено върху тоя проблем, като съвестно претеглям изгодите и неудобствата, и наистина, макар че случаят си има и своите плюсове, и своите минуси, ето ме готов да ви угодя.“

Всичко това беше една комедия и желание да мине за разсъждаващ човек. Майка му беше си възвърнала онова пълно влияние над него, което имаше преди споменатите вече караници, и като блудния син, на когото премеждията показват колко му пакости това да действува и мисли на своя глава, той си почиваше от злочестите си авантюри, като мислеше и действуваше с главата и волята на майка си.

Най-лошото в случая бе, че никога не беше му минавало през ума да се жени за Хасинта, на която винаги гледаше повече като на сестра, отколкото като на братовчедка. Когато бяха много малки (тя беше с година и няколко месеца по-малка от него), играеха заедно и плачеха, обвинявайки се взаимно, че той й е откраднал куклите, а тя е хвърлила войничетата му в огъня, за да се разтопят. Хуан я дразнеше, като разваляше къщичката й за кукли: „Така значи?“, а Хасинта си отмъщаваше, като хвърляше във ведрото с вода кончетата на Хуан, за да се удавят… „Така значи!“ Заради един черен цар-влъхва се разрази драма, която завърши с двоен „дървен господ“, сиреч, Барбарита тупаше поред ту едното, ту другото задниче, сякаш бие тимпани; и всичко това, защото Хасинта беше отрязала опашката на камилата на черния цар-влъхва; опашка от четина, да не помислите кой знае каква… „Завистница…“, „Доносник…“ И двамата бяха вече на години, когато някакъв тайнствен респект им забраняваше да се целуват и те се отнасяха един към друг с игрива братска нежност. Хасинта ходеше всеки вторник и петък да прекара целия ден у Барбарита, а тя нямаше нищо против да оставя задълго сами сина си и племенницата си; защото, ако всеки един поотделно бе развит до степен, отговаряща на неговите двадесет години, един за друг те си оставаха в невинната възраст, много далеч от подозренията, че съдбата им щеше да ги сближи, когато най-малко очакват това.

На младия Санта Крус не му се струваше лесен този преход от братски към любовни отношения. Той, който беше дързък далеч от бащиното огнище, се чувствуваше обезкуражен пред това цвете, отгледано в собствения му дом, и считаше за невъзможно люлчиците на двамата, събрани на едно място, да се превърнат в брачно ложе. Ала за всичко си има цяр освен за смъртта и Хуанито видя с учудване, малко след като подхвана преобразяването си, че мъчнотиите се стапяха като сол във вода; че това, което на него му се струваше планина, беше като човешка длан, и че преходът от братските чувства към влюбеността ставаше като по вода. Братовчедчицата, правейки се като него на изненадана в първия момент и дори на срамежлива, каза също, че това трябвало да се допусне. Има основания да се вярва, че Барбарита я беше накарала вече да го допусне. Както и да е, ала на четвъртия ден след разтапянето на ледовете вече нямаше какво да им се обяснява за годеничеството. Би повярвал човек, че през досегашния си живот те всеки ден само са си бъбрили. Местността и обстановката предразполагаха към този нов живот. Огромни скали, вълни, плаж с черупчици, зелени морави, плетища, пълни с шубраци улички, папрати и лишеи; пътеки, чийто край не се знаеше; селски къщурки, които при падането на вечерта изпущаха от хлътналите си покриви сини стълбове дим; сиви облачета; слънчеви лъчи, позлатяващи пясъка; рибарски лодки, кръстосващи необятната водна шир, ту синя, ту зеленикава, един ден равна, друг ден накъдрена; някой параход на хоризонта, стелещ саждивия си пушек по небето — някой проливен дъжд в планината и други случки от оня възхитителен поетичен фон облагодетелствуваха влюбените, давайки им всяка минута нов пример за великия закон на природата, на който те се подчиняваха.

Хасинта беше средна на ръст, повече изящна, отколкото красива, тоест онова, което на обикновен език се нарича гиздава жена. Нежният тен и очите й, които излъчваха веселост и чувствителност, оформяха едно изключително приятно лице. А заговореше ли, прелестите й се увеличаваха поради живостта на лицето й и всевъзможните изражения, които тя умееше да му придава. Относителните ограничения, в които живееше многобройното семейство Арнайс, не й позволяваха да разнообразява тоалетите си, но тя умееше да тържествува над изкуството и да използува и най-дребното украшение така, че да проличава у нея жената, която, ако поиска, може да бъде най-елегантната, както по-късно ще видим. По ръста й и по изящната, сякаш порцеланова фигура и лице се разбираше, че е една от тия красавици, на които природата отпуска малко време за блясък и те повяхват скоро, още при първата житейска мъка или от майчинството.

Барбарита, която я беше отгледала, познаваше добре забележителните й морални качества, съкровищата на любящото й сърце, винаги щедро отплащащо се за обичта, която му се засвидетелствуваше, затова бе горда с избора си. Дори упоритостта в характера й, която в детска възраст беше недостатък, сега, когато Хасинта стана жена, й харесваше, защото не е хубаво жените да са само мед и е уместно да крият известен запас от енергия за някои тежки случаи.

Новината за венчавката на Хуанито падна в семейство Арнайс като бомба, която избухва и пръска не беди и смърт, а надежди и щастие. Защото трябва да се има предвид, че заради богатството си, заради качествата си, заради интелигентността си Дофина беше считан за същество, слязло от небето. Гумерсиндо Арнайс не знаеше какво става с него, виждаше всичко с очите си и все пак му се струваше измама; и тъй като вглъбеността на годениците бе доста сладникава, на него му се струваше, че все още си остават стеснителни и че трябва да се влюбят много повече. Исабел, завърнала се вече в Мадрид, беше толкова щастлива, казваше, че нещо сигурно ще й се случи и че горката й натура не ще може да издържи такова щастие. Този брак беше мечтата на живота й през последните години, мечта, която поради прекалената си красота не се вместваше в действителността. Не беше се осмелила никога да говори за това на зълва си от страх да не се покаже прекалено амбициозна и дръзка.

На добрата сеньора не й стигаше времето, за да съобщи на приятелите си за щастливото събитие, за друго тя вече не знаеше да говори. И макар изнемощяла доста и без сили поради работата и ражданията, събираше нова енергия, за да се отдаде с безразсъдна действеност на приготовленията за сватбата, зестрата и останалите неща. Какви проекти правеше, какви неща измисляше, колко предвидлива беше тя! Но в разгара на необхватната си работа не преставаше да има песимистични предчувствия и възкликваше натъжена: „Ами не ми се вярва!… Аз не ще го доживея…“ И лошото предчувствие се сбъдна накрая, защото неспокойната радост бе като скрито горене, което погълна и малкото живот, който й оставаше. Една сутрин през последните дни на декември Исабел Кордеро, намирайки се в трапезарията на дома си, се строполи на пода като поразена от гръм. Сполетяна от много силен мозъчен удар, тя почина вечерта на същия този ден, заобиколена от своя съпруг и от покрусените си и любящи деца. Не дойде в съзнание след удара, от устата й не излезе ни вопъл, ни стон. Смъртта й бе от тези, които обикновено окачествяват като леки. Съседи и приятели казваха, че беше умряла от удоволствие. Тая велика жена, героиня и мъченица на дълга, създателка на седемнадесет испанци, се напи само от мириса на щастието и не устоя още на първото опиване. В смъртта й я преследваха историческите дати, тъй както я бяха преследвали при ражданията й, сякаш историята я задиряше в желанието си да има нещо общо с нея. Исабел Кордеро и дон Хуан Прим издъхнаха с няколко часа разлика.