Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (131)

4

Разделиха се на входната врата; доня Лупе се качи в къщи, а Фортуната се отби в аптеката, където завари Макси сам да приготовлява пластир. Разказа му какво бе видяла през деня, като изреди подробностите. Дискретно прескочи посещението на Хасинта. На аптекаря му бе приятно неговата скъпа половинка да участвува в благотворителните дела, да вижда поучителни неща и да опознава дълбоко човешките картини на мизерията и смъртта, тъй като те щяха да бъдат много по-полезни за духа й, отколкото вечеринките, шумните празненства и развлеченията.

На вечеря разговаряха на същата тема и доня Лупе оцени покъртителната тържественост на събитието. Поведе се спор дали да се върнат на улица „Мира ел Рио“, или да отидат във „Вариедадес“ да видят някоя пиеса, но тъй като Фортуната изрази голямото си отвращение към театралните представления, надделя първото предложение и Макси, останал доволен от тая ревност към милосърдните дела, обеща да ги изпрати и да ги вземе в единадесет часа.

— Понеже тая нощ няма кой да дежури, ще остана аз — рече вдовицата, която нямаше да намери покой, докато не даде на Гилермина безспорно доказателство за своето човеколюбив и себеотрицание.

Племенникът и жена му се възпротивиха, а Макси каза, че доброто си е добро, но не и когато е прекалено. Вдовицата на Хауреги отвърна с възхитителна скромност:

— Не го правя, за да получа похвали, изобщо нямам намерение да се самоизтъквам! Мога спокойно да издържа една безсънна нощ, дори две нощи, три. Тъй че…

Към девет часа минаха през портала на многолюдната сграда и доста се учудиха, като видяха в двора голям огън и множество факли, чиито трепкащи и червени пламъци придаваха на сцената тревожен и фантастичен вид. Какво бе това? Хайманите от квартала бяха запалили купчината слама, струпана в средата на двора, а после бяха задигнали на майстор Куртис всичкия папур, който бяха успели да докопат, и сега си играеха на последно причастие. Играта се състоеше в следното: наредени двама по двама, хванали запалените папури вместо свещи, малчуганите вървяха бавно и бъбреха латински думи, съпровождани от звъна на камбанката, която един от тях имитираше с уста, и от кралския марш, който изпълняваха всички, все едно че свиреха с корнети. Връх на забавлението бе, когато внезапно разтуряха редиците и почваха да прескачат огъня. Този, който носеше потира, пременен във вълнена фуста, вързана около врата му, тропаше по най-дързък начин с крака и дори се претъркулваше през глава върху земята, стремейки се да заеме достопочтена поза в мига, в който се изправяше. Сцената даваше представа за онзи кът от ада, където се веселят рожбите на сатаната. Максимилиано и жена му се спряха да ги погледат, а доня Лупе хвърли презрителен поглед към детската войска и каза, че виновни са родителите, загдето търпят подобно светотатство.

Качиха се и когато Фортуната тръгна към спалнята на Маурисия, която бе сама, Макси се оттегли, като обеща да се върне в единадесет. Тая нощ болната бе много неспокойна и малкото думи, които произнасяше, не бяха образец за яснота. Страхът да не казва грозни думи, изглежда, се бе разсеял, тъй като изплю няколко, които пареха на устните й. Паметта й не бе твърде в ред, защото когато приятелката й каза: „Успокой се и мисли за онова от сутринта“, тя запита: „Онова от сутринта? Какво беше?“ След това се загледа с блуждаещ поглед в тавана, като се мъчеше да си го спомни, ловейки мислите си като мухи. По-пресен от светия акт бе споменът за срещата и с детето; ах, каква среща!

— Видя ли Хасинта? — запита тя Фортуната, като се обърна на хълбок и сложи ръка на рамото й. — Говорихте ли? Ти си една смотанячка и нямаш хъс… Ако на мен ми се случи това, дето на теб ти се случи с тая лицемерка, ако някоя алчна кукла ми отнеме моя човек и я срещна, ах, ненапразно ми викат Маурисия Мъжкараната… Ако застане отпреде ми и ми излезе със засукани думи, пипвам я за косата и ей тъй, ей тъй, ще я въртя, докато пукне…

Съчетавайки думите с действие, Маурисия се гърчеше, отхвърляше завивките, скърцаше със зъби… Като видя, че не може да я удържи, Фортуната извика Севериана:

— Елате! Изрече куп глупости. За бога, укротете я. Дайте й нещо да се успокои, ракия…

— Никой не може да си играе с мен — крещеше в изстъпление нещастниците с изскочили от орбитите очи, като се бореше с двата чифта ръце, които искаха да я задържат. — Аз съм Маурисия Мъжкараната, тая, дето проби дупка като прозорец в главата на крадлата, която ми задигаше кърпите, тая, дето оскуба перушината на Пепа и издра лицето на доня Малвина, протестантката… Пусни ме, лигло, или ще ти отхапя половината лице. Ти и почтена жена… Ти, дето заразяваш един войник, за да пипнеш друг… Ти, с твоето сърце, дето е станало като портал от народа, минал през него… Ха-ха-ха! Вълчица, по-лоша от вълчица, гад такава, чифутка, по-лигава от краставо куче… Плювалник, цирей, кофа за боклук!… Ще видиш какъв тупаник ще ти ударя! Ей тъй, ей тъй, откъсвам ти носа, изплювам ти очите и ти измъквам карантията…

Накрая от устата й, покрита с пяна, вече не излизаха човешки звуци, а ръмжене на уловен звяр. Тъй като не можеше да се изтръгне от здравите ръце, които я държаха, пръстите й сграбчваха с епилептичен бяс всичко, до което се докоснеха, мъчеха се да разкъсат завивките и чаршафа. Лека-полека мъчителното мучене отслабна, конвулсиите намаляха, докато изпадна в несвяст. Покоят настъпи мигновено и приличаше на самата смърт.

Съпругата на Рубин бе ужасена. Севериана каза:

— Тая нощ три пъти й става така, а по-миналата — шест пъти. Ако лекарят беше тук, щеше да я успокои, като й направи ония боцвания, дето им викат ижекции, нали? Една капчица морфин.

Нямаше съмнение, че Севериана се държеше доста спокойно поради честотата на пристъпите, също като хората от клиниките, които свикват с човешката мъка. Малко след като Маурисия се успокои, тя се зае да приготви лампата, която трябваше да гори през цялата нощ: чаша с вода, зехтин и кандило.

Половин час нещастницата бе като заспала, произнасяйки насън откъслечни думи и груби изрази, които отекваха като ехо от преминалата буря. Когато се събуди, каза със спокоен глас на приятелката си:

— Тук ли си? Колко се радвам, че те виждам? От всички, които идват тук, ти ми харесваш най-много. Обичам те повече от сестра си. Щом се озова на небето, първата ми работа ще бъде да помоля господ да те направи щастлива и да ти върне онова, което ти отнеха и което си е само твое… Стига да поиска, небесният създател ще го уреди…

Фортуната не знаеше какво да отвърне на тия глупости.

— Защото ти се настрада, бедничката ми! Хубава шега си изигра животът с теб. Беднячката винаги е отдолу, а богатите й стъпват по лицето. Но нищо, бог всичко ще поправи. Ще въздаде справедливост и ти ще получиш това, което ти отнеха. Зная какво говоря, току-що го сънувах. Мислех си, че съм умряла и съм на небето сред цяло море от ангелчета… Толкова красиви! Вярвай ми, защото аз ти го казвам… Ще помоля лично Богородица и Исус да те направят щастлива, ще им кажа да си спомнят за горчивините, които си преживяла.

За миг болната замълча и след въздишките, които се изтръгнаха от гърдите на Фортуната, отново заговори:

— Видя ли Хасинта? Тя доведе моето момиченце. Тая жена е ангел… Докато сънувах, че съм на небето, я видях с бял воал върху един облак… Беше заобиколена от ония големи ангелски хорове. Дали няма да умре? Ще ми е мъчно за моето момиченце. Но господ знае повече от нас, нали, и добре знае какво прави… Кажи, говорихте ли? Да не си издрънкала някоя глупост? Лошо би било, защото тя не е виновна. Прости й, момиче, прости й, за да се спасиш, трябва най-напред на всички да простиш. Гледай от мен, дето не правя нищо друго освен това, което ми нарежда отец Нонес. Простих на Пепа, на Матилде, която искаше да ме отрови, на доня Малвина, протестантката, на целия човешки род, дяв… Затвори се, уста, без малко да се изпуснеш! Това е то, да простиш, вярвай ми, защото аз ти го казвам. Виждаш ли колко съм спокойна? И ти ще бъдеш същата, а господ ще ти даде твоето, хич не се съмнявай… Това е закон. С цялото си благочестие ти казвам, че ако мъжът на младата госпожа пожелае да се върне при теб и го приемеш, не вършиш грях, не вършиш…

Фортуната сметна за благоразумно да я накара да млъкне, тъй като тази мисъл не беше в съзвучие с благочестието, което приятелката й изкарваше на показ.

— Струва ми се — рече тя, — че ако отец Нонес те чуеше, щеше да те укори… Понеже, нали знаеш, тоя, дето ни заповядва, не е съгласен нещата да бъдат такива.

— Ей че си смешна! Какво знаеш ти? Аз се разкаях за всичките лошотии, дето съм направила, и простих на всичко живо. Какво искат повече? Това, дето ти го разправям, е едно разсъждение, както се казва. Не може ли човек да разсъждава? Повярвай ми, че щом умра… Бог ще ми рече, че имам право…

Млъкна, уморена, мълчеше и Фортуната. Неочаквано нещо разтърси душата й, тя сграбчи ръката на скъпата си приятелка и като я стисна с все сила, запита, обзета от ужас:

— Вярваш ли, че ще се спася?

— Как можеш да се съмняваш? — успокои я Фортуната. — Казват, че дори ако греховете на човек са колкото песъчинките в морето… Представи си само колко песъчинки има в цялото море!

— О, сума ти пясък има в морето! — повтори Маурисия с тържествен глас.

— Може греховете на човек да са повече от пясъка, но бог ще му прости, ако истински се покае.

— Смяташ ли, че мисълта също е грях?

— Зависи от случая. Но на теб лоши мисли не ти минават през ума. Лежи си спокойно.

— Чул те господ… Сърцето ми се къса, като те гледам как страдаш с мъж, когото не обичаш. Какъв ужас! Скъпо момиче, умри и ела с мен. Ще видиш колко добре ще си бъдем двете там. Толкова те обичам! Прегърни ме и умри с мен.

— Истината казваш — промълви Фортуната, дълбоко развълнувана, и помилва приятелката си. — Хубаво щеше да бъде скоро да умра. Какво ли правя на тоя свят? Не знам… По-добре щеше да е… Ах, колко съм нещастна!

— Дяв… Бог да те благослови! Заклевам се в кръста, че най-напред ще помоля бог да умреш.

Двете се разплакаха.

В същото време доня Лупе водеше сериозен спор със Севериана.

— Казах вече и няма защо да говорим повече. Тая нощ ще остана аз, за да си починете малко.

— Не съм съгласна, госпожо. Има съседки, които са готови да дежурят.

— Съседки! Притрябвали са й съседки на болната. Толкова са несръчни и немарливи! Като нищо ще объркат лекарствата и ще й дадат едно вместо друго.

— Не, госпожо, не искам да се безпокоите.

— Повтарям, че ще остана и толкоз! Това не е нито геройство, нито саможертва. Нищо не ми струва да бдя цяла нощ. Освен това, длъжни сме да сторим нещо за ближния. Оставам и не искам никакви благодарности, смешно е да говорим толкова за такива дребни неща.

Вдовицата не правеше голяма жертва, тъй като решението й бе хитро пресметнато — една от съседките й бе казала, че Гилермина има намерение да пусне подписка на следващия ден, за да се посрещнат най-насъщните нужди на някои обитатели на къщата. И доня Лупе направи следното умозаключение: „С дежурството през нощта си отбивам задължението, а тая работа с подписката ще мине без мен, понеже през целия ден няма да ме видят нито тук, нито на половин левга околовръст.“

Севериана й обясни с подробности какво трябва да прави, като я предупреди, че трябва да я извика, ако се случи някое произшествие. Като помощница остана една от съседките. В полунощ Фортуната си тръгна, придружена от мъжа си, който бе дошъл да я вземе. Изминаха пътя до дома, който бе повече криволичещ, отколкото дълъг, хванати подръка и увлечени в разговор за алхолизма и благотворителността, като изказаха съмнение, че доня Лупе ще издържи цяла нощ, без да заспи, понеже бе човек, който се оттегляше още в десет часа, дори когато бе на гости.

На следното утро съпругата реши да отиде и разбере как е изкарала безсънната нощ доня Лупе, на което Максимилиано не възрази. Излязоха с Папитос, която бе изпълнила мъдрите разпореждания на господарката на дома; след като я отпрати за покупки, като й каза какво да вземе, Фортуната се раздели с нея на площад „Лавапиес“, за да поеме към улица „Мира ел Рио“. Леля й седеше в стаята на комендантшата в наистина окаяно състояние, с тъмни кръгове под очите, натежала глава и настроение, съвсем неподходящо за шеги.

— Поздрав на смелите! — рече Фортуната. — Как се държа болната?

— Не ми говори, дъще. През живота си не съм прекарвала по-кучешка нощ. Не ме остави да дремна нито за миг. Имам чувството, че тая проклетница го правеше нарочно, за да си отмъсти за времето, когато ми пласираше шалове и я карах да се държи прилично… Можеш да си представиш — чист делириум до зората божия. Бас държа, че тая нощ в главата й се бе качила всичката ракия, която е изпила през живота си. Ту ставаше, ту се въртеше в леглото и размахваше ръце и крака като крила на вятърна мелница… И едни викове, едно мучене! Знаеш какви думи употребява… И внезапно заставаше нащрек като котка, с очи като въглени, почваше да говори тихо, тихо и сочеше масата, върху която са олтарът и кандилото: „Вижте го, вижте го, там е.“ А мен ме хващаше един страх!… Предпочитах да крещи… Повярвай ми, настръхвах, щом почнеше да сочи светлината и олтарчето.

Доня Лупе се зае с шоколада, който й сервира доня Фуенсанта, и продължи разказа си, като имитираше гласа и жестовете на болната.

Ей така правеше: „Там е, вижте го, господинът на сестра Нативидад… Мошеничката го държи в плен… Мошеничка, по-лоша от вълчица…“ Знаеш ли кой е господинът на сестра Нативидад? Светото причастие, дъще, непорочният… И продължаваше: „Ей сега ще дойда, ще те пипна, ще те измъкна и ще те хвърля в кладенеца…“ В кладенеца! Видя ли? Да хвърли потира със светото причастие в кладенеца! Виж я ти какви долни мисли… А после иска да се спаси. Хубаво ще се спаси тя! Севериана ми каза, че почне ли да бълнува, винаги заплашва, че ще извади потира от олтара и ще го скрие в раклата си и знам ли още какво. И тъй се смееше, че косата ми се изправяше, а после казваше съвсем тихо: „Колко си красив с това бяло лице, с това лице като нафора сред тоя кръг от огладени камъни! О, колко си прекрасен! Недей да мислиш, че ще ти открадна камъните… Не ги искам… Ти ми харесваш… Ще те изям! Не казвай, че няма да те хвана, ще те уловя дори да умра и да ме хвърлиш в ада… Сестра Нативидад ти липсва, да го знаеш, липсва ти и отец Пинтадо…“ С една дума, дъще, преживях истински ужас. Пропускам думичките, които вмъкваше, страх ме е, че ще ми пламне устата.

Доня Лупе се мъчеше да оближе остатъка от дъното на чашата и след като успя, завърши с думите:

— Сред такива кощунствени глупости прекарах нощта, ужасена и с разстроен стомах. Чаках само да се развидели.

— Така си и мислех — каза Фортуната, после даде отчет какво бе разпоредила на Папитос и какво й бе заръчала да купи.

— Ах, имам чувството, че цяла година не съм си била у дома! Мислех, че няма да се справиш и прислужницата ще си даде свободен ден и ще върши каквото й скимне. Да си вървим в къщи. Изпълнихме дълга си. Не е кой знае какво богоугодно дело или пък героизъм, това е ясно, но все е нещо.

В това време се появи Гилермина, тръгнала към стаята на Севериана, и доня Лупе изтича, за да получи от августейшата й уста похвалите, които бе заслужила.

— О, колко сте добра! — каза светицата, като й стисна ръцете. — Да останете тук и да се грижите за клетата жена! Не, не казвайте, че е нищо. Много е. Да оставите домашния уют, за да бдите до възглавето на една нещастница! Далеч не всички го правят. Бог ще ви възнагради. Това е много по-похвално от даренията, които правят някои хора, без да мърдат от леглото си… Е, виждам, че засягам скромността ви, приятелко моя, не желая да се изчервявате. Благодаря, благодаря.

Доня Лупе изпита истинско задоволство, но тъй като се боеше, че основателката може да започне подписката, побърза да се сбогува.

— Скъпа приятелко, дългът ме зове в моята къщурка.

— Да, да — кимна Гилермина. — Дългът преди всичко. Довиждане.

Лелята отведе Фортуната в коридора и каза:

— Ще останеш тук още малко. Може да има подписка и не бива да се изложим. Ще й кажеш да запише едно дуро за теб и едно за мен. Достатъчно е. Сигурно знае, че не сме богаташи. Тия подписки не ми харесват, но умея да изпълнявам дълга си при всички обстоятелства и както си му е редът. Не забравяй — едно дуро за теб и едно дуро за мен. Не е нужно да обясняваш дали можем да дадем повече, или не. Ще се изразиш кратко, без да се срамуваш или перчиш. И грош да й дадат, винаги е благодарна и е готова да те разцелува. Върви… Още не мога да повярвам, че ще се прибера между четирите стени на моя дом…