Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortunata y Jacinta, 1886–1887 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013 г.)
Издание:
Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта
Първо издание
Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев
Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева
Художник: Веселин Цаков
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева
Дадена за набор декември 1983 г.
Подписана за печат април 1984 г.
Излязла от печат юни 1984 г.
Печатни коли 45, Издателски коли 58,32
УИК 61,37 Формат 70/100/16
Поръчка 544
Цена 7,51 лв.
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново
История
- — Добавяне
VII. Гилермина-девица и основателка
1
От всички хора, които влизаха в този дом, най-сърдечно посрещана от цялата фамилия Санта Крус беше Гилермина Пачеко, която живееше в съседство, леля на Морено-Исла и братовчедка на Руис-Очоа, двамата главни съдружници на бившата банка „Морено“. Верандите на двете къщи бяха тъй близко, че през тях доня Барбара се свързваше с приятелката си — едно леко почукване по стъклата беше достатъчно, за да се установи връзката.
Гилермина влизаше в този дом като свой, без етикет, без всякакъв фасон. Вече си имаше постоянно място в будоара на Барбарита — един нисък стол, и още със сядането си започваше да плете чорап или да шие. Винаги носеше със себе си голям вързоп или кошче с ръкоделие; надяваше си очилата, хващаше инструментите и вече не спираше цялата вечер. И да имаше, и да нямаше хора в другите помещения, тя не мърдаше от мястото си, нито пък имаше нещо общо с някого. Постоянните домашни приятели като маркиз де Каса-Муньос, Апариси или Федерико Руис я гледаха вече както се гледа нещо, което е винаги на едно и също място и не може да бъде на друго. Приходящите и домашните се отнасяха с уважение, почти благоговейно към знатната дама, която беше като коледна фигурка, дребна и миловидна; с доста побеляла коса, макар и не толкова, колкото косата на Барбарита; с розови бузи, със засмяна уста, със спокойна и остроумна реч и с прескромно облекло.
В някои дни ходеше да обядва там, сиреч да сяда на масата. Хапваше малко супа, а от останалото само поклъвваше. Дон Балдомеро обикновено се сърдеше и й казваше: „Миличка моя, когато искаш да постиш, не идвай у дома. Забелязвам, че не опитваш онова, което най обичаш. Не ми разправяй приказки на мен. Аз имам добра памет. У баща ми съм те чувал да казваш неведнъж, че обичаш пъдпъдъци, сега тук има, а не ги опитваш. Нямаш апетит!… За това човек винаги има апетит. И виждам, че не докосваш хляба… Хайде, Гилермина, че ще си развалим приятелството…“
Барбарита, която познаваше своята приятелка, не й досаждаше като дон Балдомеро, оставяйки я да яде колкото иска или нищо да не яде. Ако случайно на масата биваше дебелият Арнайс, той си позволяваше някои доброжелателни закачки по отношение на онези прастари начини за святост, състоящи се в гладуване. „Туй, което влиза през устата, не вреди на душата. Казал го е самият свети Франциск Салски[1].“ Госпожа Пачеко, която си имаше готови отговори, не си замълчаваше, а отговаряше остроумно на всички шеги, без някога да се разсърди. Приключеше ли обедът, сътрапезниците се разпиляваха — едни да пият кафе в кабинета и да играят карти, други да образуват що-годе оживени и сплетнически групи, а Гилермина — на своето ниско столче и с премятащите се игли. Хасинта сядаше до нея и много често участвуваше в тези тъй приятни на сърцето й занимания. Гилермина правеше камизоли, панталони и пеньоари за своите сто и кусур деца от единия и другия пол.
Всичко, което се отнася до тази именита дама, най-добре от всеки го знае Саламеро, който е женен за една от щерките на Руис-Очоа. Той ни обеща да напише биографията на своята известна сродница, когато тя умре, а междувременно няма нищо против да дава всякакви данни, каквито му поискат, или да коригира достоверно версиите, които общоприетото мнение бе пуснало относно подбудите, предопределили у Гилермина преди двадесет и пет години страстта към благотворителност. Някой бе казал, че нещастна любов я тласнала първо към благочестие, а после към пропагандна и войнствуваща благотворителност. Ала Саламеро уверява, че това мнение е колкото глупаво, толкова и лъжливо. Гилермина, която била хубава и дори мъничко високомерна, никога не била имала любовни връзки и ако ги е имала, не се знае абсолютно нищо за тях. Това е тайна на сърцето и, пазена с гробно мълчание. Това, което фамилията допуска, е, че смъртта на майка й я е впечатлила толкова, че ще да е решила като онзи, който решил да не служи повече на господа, които могат да умрат. Тая несравнима жена не бе родена за съзерцателен живот. Беше мечтателен, действен и предприемчив темперамент; дух със свои собствени идеи и с мъжка инициативност. Дисциплината в материалната област не й тежеше; но в духовната — да, поради което никога не помисли да влезе в някой от повече или по-малко суровите религиозни ордени, които има в католическия свят. Не се признаваше за достатъчно търпелива, за да се затвори и да припява цял ден погребални песни, нито пък да бъде войник в доблестните ескадрони на ордена „Сестри на милосърдието“. Тъй живият пламък, който гореше в гърдите й, не й вдъхваше пасивно подчинение, а инициативна действеност, която трябва да се разгърне на свобода. Тя притежаваше непреклонен характер и една съкровищница от заложби да командува и от способности да организира, които биха искали да притежават някои мъже, ръководещи съдбините на света. Беше жена, която, като си науми нещо, върви право към целта си като стрела, с велико постоянство и без някога да свърне по пътя си, без да губи за миг дори сили, винаги непреклонна и спокойна. Ако по този прав път срещнеше трънаци, тя ги стъпкваше и — напред с окървавени крака.
Започна с това, че се присъедини към няколко благородни госпожи, нейни приятелки, които бяха основали дружества за домашни помощи, а малко след това Гилермина изпревари своите другарки. Те го правеха от суета, понякога без желание; тя работеше с пламенна енергия и в това отиде половината от наследството й. След две години такъв живот я видяха да се отказва напълно от обличане и труфене, както според модата се труфеха госпожите. Възприе семплия костюм от черен меринос, наметалото, тъмния шал, когато биваше студено, и едни хлабави и грозни сукнени обуща. Такъв щеше да е нейният вид през всичките й останали дни.
Благотворителното дружество, към което принадлежеше, не се нагаждаше към предприемчивия дух на Гилермина, тъй като тя искаше да отиде по-нагоре, като опита наистина трудни и невъзможни неща. Тогава нейните заложби на основателка се проявиха и изплашиха всички ония господа, които не можеха да излязат от ограничеността си. Някои нейни приятелки решиха, че е луда, защото било истинско безумие да се мисли за основаване на приют за сирачета и че още по-голяма лудост било да вярва, че ще се подсигури с постоянни средства. Ала неизтощимата инициаторка не губеше кураж и приютът бе създаден, като през първите три години на своето трудно съществуване се издържаше с част от рентата, която беше останала на Гилермина, и с даренията на богатите й роднини. Ала не щеш ли, институцията взе да расте; набъбваше и се разширяваше, като човешките страдания и нуждите й се повишаваха в потресаващи пропорции. Дамата заложи остатъка от наследството си; след това се наложи да го продаде. Благодарение на роднините си не се видя във фаталното положение да изкара на улицата питомците на приюта да просят милостиня за себе си и за самата му основателка. И в същото време тя продължаваше да раздава периодически значителна милостиня на бедните хора от районите на приюта и болницата; обличаше много деца, даваше дрехи на старите, лекарства на болните, храна и различни помощи на всички. За да не прекъсне тези помощи и да продължи да издържа приюта, бе принудена да търси нови средства. Къде и как? Приятелите и роднините бяха вече толкова експлоатирани, че ако се дръпнеше още малко струната, лесно можеше да се скъса. Най-щедрите започнаха да правят кисела физиономия, а скъперниците казваха, че ги няма в къщи, когато трябваше да дадат вноската си.
— Настъпи момент — каза Гилермина, прекъсвайки работата си, за да разкаже случая на няколко приятели на Барбарина — нещата съвсем да се объркат. Съмна се оня ден, а двайсет и трите божи дечица, които аз бях събрала като зайчета в една ниска и влажна къщица на улица „Сарсал“, нямаха какво да ядат. Този ден можеха да изкарат как да е, ама следващият? Аз нямах вече нито пари, нито пък имаше кой да ми ги даде. Дължах не знам колко си фанеги[2] боб, дванайсет дузини цървули, толкова си ароби масло; оставаше ми да заложа или да продам вече и броеницата. Братовчедите, които ме измъкваха от толкова затруднени положения, вече бяха сторили и невъзможното… Беше ме срам да ги моля отново. Племенникът ми Маноло, който обикновено е моят утешител, беше в Лондон. И да допуснем, че братовчед ми Валериано затъкнеше двайсет и трите ни гърла (с моето двайсет и четири) за няколко дни, как щях да се оправя след това? Не, не, налагаше се да обърна земята, но да намеря пари по друг начин и чрез други средства.
Този ден бе за мен изпитание. Беше Разпети петък и седемте меча, господа мои, бяха забити тука… През главата ми минаваха мълнии. Аз се нуждаех от една идея, и освен от нея — от кураж; да, от кураж, за да се впусна… Изведнъж усетих, че тоя тъй желан кураж прониква в мене, ама един страхотен кураж, като тоя на войниците, когато се хвърлят срещу вражеските оръдия. Грабнах мантилята и изтичах на улицата. Вече бях решена и, вярвайте, сияех от радост, защото знаех какво трябва да сторя. Дотогава бях искала от приятелите; от този момент щях да искам от всяка жива твар, щях да ходя от врата на врата с протегната ръка… Внезапно се появих в дома на една чуждестранна херцогиня, която не бях виждала през живота си. Тя ме прие с известно подозрение; взе ме за интригантка, но мене какво ме засягаше? Даде ми милостиня; и веднага, за да се престраша и изпия горчивата чаша наведнъж, два дни без спиране изкачвах стълби и дърпах звънци. Едни ме препращаха на други, а не искам да ви разказвам за униженията, затръшнатите врати и срамовете, които си спечелих. Ала блажената манна падаше капка по капка… Не след дълго видях, че работата върви по-добре, отколкото очаквах. Някои ме приемаха почти въодушевено, ала повечето си оставаха хладни, мънкаха извинения и търсеха причини, за да не ми дадат и един сантим. „Виждате ли, има толкова задължения… не пада пара… правителството взема всичко с данъците…“ Аз ги успокоявах: "_Пет сантима, само пет сантима_ ми трябват " И тук ми даваха петте сантима, там — едно дуро, другаде — банкнота от пет или десет песети… или пък нищо. Но аз бях толкова доволна от себе си. Ах, господа, този занаят е много рискован. Един ден се качих в стаята, която някой ми беше препоръчал. Тая препоръка бе една глупава шега. Та чукам, влизам и ми изскачат три-четири вещици… Ах, боже мой, бяха пропаднали жени!… Аз, като виждам това… първото, което ми хрумна, бе да хукна да бягам. „Ама не — си казах, — няма да си отида. Да видим дали ще измъкна нещо и от тях. Мила, обсипаха ме с оскърбления, а едната влезе вътре и се върна с метла, за да ме бие. Какво мислите, че сторих? Да се уплаша? Ами! Вмъкнах се по-навътре и им казах четири истини… ама добре казани… Хубавичък характер си имам аз!… Та, повярвайте, измъкнах им пари! Чудете се, чудете се… Най-безсрамната, тая, дето ми излезе с метлата, на втория ден дойде у дома да ми донесе един наполеон.“
„Ами… ще разберете. Навикът да прося ми изгради благословената наглост, която притежавам сега. На мене не ми минават оскърбления, нито пък мога вече да се изчервя. Изгубих срам. Кожата ми не знае какво е да поруменее, нито пък ушите ми се скандализират от някоя повече или по-малко «фина» дума. Вече можете да ми казвате еврейска кучка; все едно, че ми казвате Пеклата на Ориента, всичко ми звучи еднакво… Аз виждам само моята цел и вървя право към нея, без да обръщам внимание на нищо. Това толкова ме окуражава, че се осмелявам на всичко. Както искам от краля, тъй и от последния работник. Чуйте за този удар. Един ден си казах: «Ще видя дон Амадео.» Искам аудиенция, пристигам, влизам, той ме приема и му казах, че очаквам някаква помощ от неговата кралска щедрост. «Приют за старци ли?», попита ме той. «Не, господине, за деца.» «Много ли са?» И не каза нищо повече. Гледаше ме приветливо. Какъв човек! Ама че дърдорко, а! Нареди да ми дадат шест хиляди реала… После видях доня Мария-Виктория. Каква възхитителна дама! Настани ме до себе си; отнасяше се към мен като към равна; трябваше да й дам хиляди сведения за приюта, да й обясня всичко… Тя искаше да знае какво ядат малките, какви дрехи носят… С една дума, станахме приятелки. Настояваше да ходя там всеки ден… След една седмица ми прати купища дрехи, топове плат и записа и от името на децата си една месечна сума. Сега виждате как по най-глупавия начин насъщният дойде в моя приют. Постоянната подписка нарасна толкова много, че след година можах да взема къщата на улица «Албуркерке», която има голямо патио и много удобства. Обзаведох обущарница, за да работят в нея големичките ми момчета и две училища, за да учат. Миналата година те бяха шестдесет, а сега наближават сто и десет. Има затруднения, но си живуркаме. Един ден сме зле, на другия — валят провизии. Когато видя килера празен, излизам на улицата, както казват революционерите, и вечерта нося хляб за толкова гърла. А има дни, в които не им липсва и извънредното. Какво си мислите вие? Днес им дадох мляко с ориз, каквото не ядете и вие, дето ме слушате сега. Да видим дали най-сетне ще постигна своето, в същност една дреболия — поне да им издигна сграда по нов план — истински просторен палат и с подходящо разпределение, всичко много съобразено, с отделение за това, с отделение за онова, тъй че да се поберат там двеста-триста сираци, които да могат да живеят добре, да се възпитават и да бъдат добри християни.“
— Здание? — каза недоверчиво маркиз де Каса-Муньос, който беше един от присъствуващите.
— Ad… hoc[3]… да, господине — отвърна Гилермина, натъртвайки двете латински думи. — Та вие сте предварително осведомен. Аз имам и мястото, и плановете и вече се изливат основите. Знаете ли мястото? Под манастира „Микаелас“, който прибира и поправя падналите жени. Архитектът и чертожниците ми работят даром. Сега не прося само пари, а и препечени и недопечени тухли. Тъй че да видим…
— Имате ли вече списъка за кариерни материали? — попита с жив интерес Апариси, който беше вещ по гранитните въпроси.
— Да, господине. Искате да ми дадете нещо?
— Давам ви — каза Апариси, придружавайки щедростта си с императорски жест — една дреболия от шейсет кубически метра дялан камък, който имам в Гиндалера.
— За колко? — попита Гилермина, като го погледна с присвити очи и сочеше с куката за плетене.
— Безплатно… Камъкът е ваш.
— Благодаря, бог да ви плати. А маркизът какво ще ми даде?
— Ами аз… Искате ли две двойно теобразни железни греди, които ми останаха от къщата в Карера[4]?
— Та как да не ги искам! Аз вземам всичко, даже и стар ключ, който ще е нужен, когато бъде завършено зданието. Знаете ли какво занесох вчера в къщи? Четири фаянсови плочки за кухня, един кран и три пакетчета метални пръстени. Всичко върши работа, приятели. Ако в някоя тухларна ми дадат четири тухли, ще ги приема и веднага ще ги употребя. Знаете ли как птичките правят гнездата си? Така и аз ще построя моя палат за сирачета: оттук ще взема една сламчица, а оттам — друга. Вече казах на Барбара — да не хвърля нито един гвоздей, дори той да е изкривен; нито една дъска, дори да е и счупена. Пощенските марки се продават, кутиите кибрит — също… С какво, мислите, съм купила големия умивалник, който имаме в приюта? Като събирах угарки от свещи и ги продавах на тегло. Онзи ден ми предложиха една кожена кесия за тютюн от Русия. „За какво ви е това?“, ще кажете. Ами подарих я на един от чертожниците, които работят по проекта… Виждате ли тук маркиз де Каса-Муньос, който ме слуша и ми предложи две двойно теобразни греди? Добре, колко залагате, че ще му измъкна още нещо? Ама какво, да не мислите, че господин маркизът държи големите си фабрики за гипс във Валиекас[5], за да гледа тези мои затруднения и да не ми се притече на помощ?
— Гилермина — каза Каса-Муньос, леко възбуден, — разчитайте на двеста кинтала[6], и то от белия, който е по девет реала.
— Какво ви казах? Добре. А този господин Руис какво ще стори за мен?
— Мила моя, аз нямам нито един гвоздей, нито една тресчица, но ви се кълна заради спасението си, че една неделя ще изляза из околностите и ще открадна една керемида, за да ви я донеса… Ще открадна две, три, една дузина… Има и още. Вземете, ако желаете, моите две комедии, моите брошури за „Иберийският съюз“ и за „Организацията на пожарникарите в Швейцария“, моя труд „Замъците“, всичко е на ваше разположение. По десет екземпляра от всяка, за да ги разиграете като печалби в някоя томбола.
— Виждате ли? Пада манната, пада. Човек трябва само да се захване с тези неща… Моят приятел Балдомеро също ще ми даде нещо.
— Камбаните — каза бележитият търговец, — и ако ми дадете зор — гръмоотвода и ветропоказателите. Искам да завърша зданието, тъй както приятелят Апариси желае да го започне.
— Никой не може да ми отнеме първия камък — заяви Апариси с цялата надутост на самолюбието си.
— Още нещо ще дадем, нали, Балдомеро? — отбеляза Барбарита. — Например целия параклис с органа, олтарите, иконите му…
— Всичко, каквото кажеш, мила. Макар че манастирът „Микаелас“ не взе малко. Направихме им почти половината сграда. Но сега е ред на Гилермина. Тя знае какви сме.
Групата, която обграждаше основателката, взе да се разтуря. Някои, мислейки несъмнено, че това, което се говореше тук, е по-скоро шега, отколкото нещо друго, отидоха в гостната да говорят сериозно за политика и сделки. Дон Балдомеро, който тази вечер желаеше да хвърли една партия мус — класическата и традиционната игра на мадридските търговци, почака да влезе Пепе Саманиего, съвършеният й майстор. Доста дълго в гостната се чуваше само „залагам на малката… залагам на чифтовете… всичко“.
Трите госпожи, останали за момент сами, продължиха да говорят за проекта на Гилермина, която все шиеше ли, шиеше, подпомагана от Хасинта. От известно време у нея се беше събудил жив интерес към начинанията на госпожа Пачеко и тя, освен че й отделяше всичките пари, които можеше, си бодеше пръстите да шие в течение на дълги часове. Истината бе, че изпитваше известна утеха да изработва детски дрехи и да си представя, че ръкавите им щяха да прикрият нечии голи ръчици. Вече беше посетила два пъти приюта на улица „Албуркерке“, придружила бе Гилермина в нейните посещения в мизерните бордеи, където живееха бедните от приюта, и до болницата за подхвърлени деца.
Трябваше да я чуете, когато се върна от своето първо посещение в южните квартали. „Какво неравенство! — казваше тя, засягайки, без да иска, социалния проблем. — Едни имат толкова много, а други — толкова малко. Няма равенство и светът сякаш пропада. Всичко би се уредило, ако тези, които имат много, дадат излишното на ония, които не притежават нищо. Но кое е излишното?… Иди го разбери!“ Гилермина уверяваше, че е нужна много вяра, за да не се уплаши човек от зрелищата, които поднася мизерията. „Срещат се добри души, да — казваше тя, — но и много неблагодарност. Липсата на възпитание у бедния е по-голямо нещастие от бедността. После самата мизерия напада сърцата на мнозина и ги покварява. Мене са ме оскърбявали, хвърляли са ми шепи тор и зелеви кочани, наричали са ме стрина, вещица…“
Тази вечер Барбарита не изпускаше случая да говори за архитектура. В това време влезе Морено-Исла и те го посрещнаха с радостни възклицания. Госпожата го повика и му каза:
— Имате ли чакъл?
Трите се смееха, виждайки изненадата и смущението на Морено: един прекрасен човек, около четиридесет и пет годишен, неженен и много богат, с толкова силна привързаност към Англия, че прекарваше в Лондон по-голямата част от годината; висок, тънък и с твърде лош цвят на лицето поради деликатното му здраве.
— Дали имам чакъл ли?… За вас ли е?
— Вие отговорете, а не като галисийците, които, зададеш ли им въпрос, ти отговарят с друг въпрос. Тъй като събаряте сгради, имате ли чакъл или не?
— Разбира се, че имам… и великолепен кремък. По шейсет реала каруцата, колкото поискате. Чакълът е по осем реала… Ей, че съм глупав! Вече знам за какво става дума. Фарисейката ви залъгва с фантасмагориите си за приюта, който ще изгради… Внимавайте, много внимавайте с измамите. Преди да положи първия камък, тя ще ни изиграе всички.
— Замълчи, всички знаят какъв си скъперник. Та аз не ти искам нищо, вариклечко, скръндза. Запази си своите каруци с камък, защото все ще ти ги сложат на кантара в деня на голямата последна сметка; вече знаеш — когато засвирят онези тръби и видиш, че кантарът ти се накланя към скъперничеството, ще речеш: „Господи, махни тези каруци с камък и чакъл, че ме потапят в ада.“ А всички ще отговорим: „Не, не, не… натоварете го, че е много лош.“
— Като сложа на другото блюдо едрите и дребните монети, които ми измъкна, ще се спася — каза й Морено, като се смееше, и я помилва по лицето.
— Не ми се подмилквай, племенниче. Или мислиш, че това ще те спаси, велики мизернико, лихварино, дето си пълен с пари — повтори Гилермина с тон и усмивка на доброжелателна шега. — Какви мъже сте! Все повече ламтиш, събаряш един квадрат стари къщи, за да направиш къщи за показ и да изкараш душите на бедните.
— Не обръщайте внимание на тази църковна мишка — отбеляза Морено и седна между Барбарита и Хасинта. — Тя ме разорява. Ще трябва да замина за някое село, защото не ме оставя да живея. Не мога да бъда небрежен. Обличам се аз в къщи… усещам някакво шумолене, нещо като стъпки на крадци: поглеждам, виждам една неясна фигура, надавам вик… Това е тя, мишката, която е влязла и се промъква между мебелите. Колкото и бързо да притичах, моята скъпа леля вече ми бе претърсила дрехите на закачалката и бе отнесла всичко, което имаше в джоба на жилетката ми.
Основателката, обхваната от неудържима веселост, се смееше от цялата си душа.
— Слушай, негоднико — каза тя, подсушавайки сълзите, които бяха бликнали в очите й от смях, — пред тебе с добро не върви. Ама който те надвие, синко… нали знаеш поговорката: „Който те надвие, отива право в рая.“
— А ти ще отидеш в затвора…
— Затваряй си устата, глупако, и не ме издавай, че ще бъде по-лошо за тебе…
Този диалог, който обещаваше да бъде много разгорещен, не продължи, защото от гостната повикаха Морено с решителна настойчивост. От кабинета се чуваше глъчката на оживен говор — смесица на няколко възбудени гласа, между които ясно се различаваха гласовете на току-що влезлите Хуан, Вилялонга и Саламеро.
Морено отиде там, а Гилермина, която още се смееше, казваше на приятелките си:
— Той е един голям ангел… Нямате представа от какво божествено тесто е замесено сърцето на този човек.
Барбарита не миряса, докато не се осведоми за причината на суматохата, настанала в гостната. Отиде да види и се върна с клюката:
— Мили, кралят се маха.
— Какво говориш!
— Дон Амадео, уморен от разправии, хвърля короната си през прозореца и казва: „Вървете да досаждате на друг.“
— Всичко е от бога! — възкликна Гилермина, като изпусна една въздишка, и невъзмутима се върна към работата си.
Хасинта мина в гостната повече за да види съпруга си, който този ден не беше обядвал в къщи, отколкото да научи новините.
— Слушай — каза й скришом Гилермина, като я задържаше, и двете се гледаха хитро, — и двайсет дуро да му измъкнеш, е достатъчно.