Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (157)

2

Следобед Морено се качи в колата си и до седем часа бе на посещения. Вечеря у Санта Крус и им се видя мрачен, необикновено разсеян и толкова безразличен към всичко, че дори не защищаваше с жар чуждестранните си принципи и вкусове, когато Барбарита, за да разсее меланхолията му, повдигаше някой интересен спорен въпрос по тая тема. Все пак каза това-онова, което оживи вялия разговор тази вечер.

— Знаете ли кое е едно от нещата, които най-много ми тежат в Испания? Навикът на слугините да пеят, докато работят. Би било естествено да бъда избавен от това мъчение у дома си. Но не, бога ми. Леля ми Гилермина има едно слугинче, чиято уста струва колкото две трупи улични музиканти. Няма смисъл да я караш да млъкне. В продължение на десет минути се подчинява и изведнъж пак почва с Господин кмете. Казва, че забравила. Вярвайте ми, бих й строшил главата.

— Искаш да ти повярвам, че в чужбина… Но, Маноло…

— А, не, госпожо. Бъдете сигурна, че ако в Лондон една слугиня си позволи да пее, веднага ще я изритат на улицата. И през ум не им минава такава глупост.

— Вярвам го. Толкова са скучни.

— Работата е там, че тая безделническа раса, която не знае цената на времето, не знае цената и на тишината. Не ще успеете да набиете в главата на тия хора, че оня, който надува гърло, когато аз пиша, когато мисля или когато спя, ме ограбва. Това е липса на цивилизация. Да посегнеш на чуждата тишина е все едно да вземеш някому монета от джоба.

Думите му създаваха настроение и тоя път се смяха повече, за да повдигнат духа му. Хуан го покани да отидат в Кралския театър, но той отказа. В къщата имаше много малко хора: Гилермина в своя ъгъл, дон Валериано Руис Очоа и Барбарита II. На Барбарита I й бе хрумнала лудата идея да ожени Морено за тази своя племенница, която беше много хубава, и когато съобщи за намеренията си на Хасинта, тя ги окачестви като най-безразсъдното нещо, което човек може да измисли.

— Но, мамо, сестра ми е само на осемнадесет години, а Морено наближава петдесетте и освен това е болен!

— Вярно е, че има разлика във възрастта — отвърна със смях госпожата, — но той е отлична партия. Карай си с твоите задръжки и ще видиш как на сестра ти ще се падне някой подпоручик, току-що произведен офицер или друг подобен късмет. Тоя човек е един много богат добряк и страда единствено от скука, ергенска самота, или както казват англичаните сплин. Ожени го и ще се подмлади с десет години.

Хасинта не се съгласяваше, а що се отнася до болестта, мнението й беше съвсем различно от това на свекървата. По-късно вечерта реши да му отправи строго мъмрене. Бяха в кабинета, настрана от двете групи играчи на тресильо (дон Балдомеро, Руис Очоа, жена му, Пепе Саманиего и други). Морено бе седнал срещу Барбарита II и сестра й и в началото на създалото се положение си казваше наум: „Мисля, че ако девойчето го нямаше, щях да й кажа нещо. Това момиченце ме дразни с невинността си и красивото си лице. Струва ми се, че я слага до себе си като щит против мен… Това е предопределение: в малкото случаи, когато я улавям сама, не постигам никакъв напредък. Ако кажа някоя деликатна недомлъвка, прави се, че не разбира. Избягва да останем насаме, а сега постоянно влачи със себе си това ангелско чучело, сестра си, за да ме плаши.“

— Колко сте мълчалив… — забеляза с усмивка Хасинта. — По-зле ли се чувствувате? Мама каза, че ако се ожените, ще се подмладите с десет години. Значи трябва да се решите…

— И аз така мисля — рече той. — Но сама виждате, че тоя на пръв поглед толкова прост лек е невъзможен.

— Вярно е, женският род се свърши. Имате право — няма вече жени.

— За мен като че ли наистина ги няма… Какво ви казах вчера? Забравила сте. Все едно че вятърът отнася всичко, което ви казвам.

— Наистина съм забравила. Ти спомняш ли си, Барбарита?

— Не, Барбара я нямаше.

— Все едно. Бързам да разкажа на сестра си всичко, което ми казвате.

— Да, много сте бъбрива. И защо го разказвате на сестра си?

— Защото й е забавно.

Морено не можа да прикрие дълбоката тъга, която го обземаше.

— Но какво ви е? Тая вечер сте по-меланхоличен от всякога.

— Не ни ли казвахте вчера, че сте оставили три годеници в Лондон? — обади се Барбарита, която обичаше да го предизвиква.

— Да, но тях не ги обичах — отвърна Морено с простодушието на дете.

След това, потъвайки в оная тъга, срещу която волята му на светски човек бе безсилна, подзе нов монолог: „Вече навлизам в детинския период… Глупостта и безпомощността ме завладяват… Тая жена със своята студенина и ирония стъпи върху главата ми и я смаза също както Девата главата на змията… Започвам да ставам смешен.“

— Защо не повторите на сестра ми онова, което казахте миналата седмица? — обърна се към печалния кавалер Барбарита II.

— Аз ли? — сепна се той като внезапно разбуден човек. — Нищо не съм казвал…

— Да, миналата седмица, когато бяхме в Каса де Кампо и вие започнахте историята с оная англичанка, която искала да ви застреля, защото сте й казали нещо в един влак.

— Не си спомням — рече мизантропът с вид на завършен глупак.

— Тоя човек — отбеляза Хасинта, — стане ли въпрос за забравяне, никой не може да го надмине. Казахте, че ще се жените и аз обещах да ви намеря годеница…

— А, не, отказвам се, вземам си обратно предложението. Ако сте почнали да действувате, смятайте, че е безполезно. Ще платя обезщетение, ако е необходимо.

— И аз мисля, че е необходимо… Съвсем малко бях сторила досега. Стига с тия ваши формалности!

И двете станаха много сериозни. Бяха забелязали у Морено смъртна бледност, голяма отпадналост и някаква отнесеност, странни за него, като се има предвид постоянното внимание, което трябва да се обръща на жените, когато разговаряш с тях. Хасинта се наведе леко към него и като сложи ветрилото върху коленете си, каза с много нежен тон:

— Приятелю мой, необходимо е да се пазите и да си гледате повече здравето. Днес следобед видях Морено-Рубио в дома на Амалия и той ми каза, че ви няма нищо, но ако не се пазите и не следвате предписанията му, ще свършите зле. Не сте дете и трябва да го разберете. Защо не вземете под внимание това, което ви казват хората, които ви обичат и се интересуват от вас?

Морено я гледаше в екстаз. От устата му излязоха няколко едносрични думи, но тия отломъци на мисълта му изразяваха по-скоро съгласие, отколкото протест. Хасинта продължи да му говори със същия сладък и нежен глас и приличаше по-скоро на майка, отколкото на приятелка.

— Колко щяхме да се радваме да ви видим здрав и бодър и колко лесно бихте го постигнали с добра воля!… Защото боледувате единствено от лоши мисли. Тъй рече вашият братовчед и мнението му напълно съвпада с моето. Жалко, че след като имате всичко, за да бъдете щастлив, не сте. Какво ви липсва?

Морено усещаше, че сърцето му се ломи: „Нима не знае какво ми липсва? Всичко ми липсва, абсолютно всичко. Ах, каква жена!… Ако продължава в тоя дух, като нищо ще стана още по-смешен.“

— Какво ви липсва? Нищо. Ако не си внушавахте невъзможни неща, щяхте да бъдете толкова доволен от себе си. Твърде много сте разглезен. Като децата сте.

„Вярно, като децата съм“ — мислеше нещастният кавалер.

— Морено-Рубио го каза и има право: здравето и животът ви са във ваши ръце. Ако ги изгубите, значи, тъй искате. Невероятно е човек на вашата възраст да не може да се подчини на разума.

„Разумът. Добра мащеха е той“ — отбеляза наум дон Мануел.

— Трябва да отърсите от себе си лошите помисли и да укротите духа си, да не пожелавате онова, което не е възможно да се притежава, да не водите разпилян живот, да не се мъчите да нагодите всичко към своя вкус и удоволствия. Нима вашият сплин е нещо друго освен надменност? Да, страдате от надменност, от сатанинското си аз. Тия англичани си въобразяват, че светът е създаден за тях… Не, господине, трябва да влезете в строя и да станете като другите… Значи, ще се пазите и ще изпълните това, което ви нарежда вашият братовчед и което ви нареждам аз? Защото аз също съм лекар… И нещо друго: винаги и всичко отричате и хулите в Испания. Като не ви харесва, защо сте тук? Защо не заминете за Англия?

— Вече иска да ме изхвърли… Виждате ли? — рече Морено на Барбарита, като правеше усилия да се усмихне, за да скрие объркването си. — А после искат да не пътувам.

— Не, не е нужно винаги да скитате насам-натам като търговски пътник, разнасящ мостри. Вървете в своя Лондон, живейте си кротко, съвсем кротичко, и ако се появи някоя англичанка с добър нрав, оженете се, примирете се с нея, въпреки че е протестантка… Ах, боже мой! Дано не ме чуе Гилермина; да, оженете се и ще ви минат всички мрачни настроения, ще имате деца… Обещавам да стана кръстница на първото… искам да кажа, ако го кръстят. Обещавам дори да му стана майка, ако ми го дадат… Ще го взема, макар и да не е кръщавано. Аз ще го кръстя. Но няма смисъл да говорим за това. Стига ми да бъда кръстница на първия малък Морено, който се роди, а на мъжа си ще кажа да ме заведе в Лондон за кръщаването…

Морено се изправи. Чувствуваше се много зле и думите на Хасинта го вълнуваха неописуемо.

— Тръгвате ли? Зле ли ви стана? Да не би моите проповеди да не ви харесват?

„Ако не си тръгна, ще свърша — мислеше си мизантропът, като стискаше устни. — Тая хитруша ме убива.“

— Отиваш ли си, Маноло? — запита дон Балдомеро от другия край на стаята.

— Изхвърлят ме, кръстник. Дъщеричката ви иска да ме прокуди.

— Ах, какъв мошеник!… Тъкмо обратното е.

Барбарита I побърза да каже:

— Вземи подръка девойчето, чудако, и се поразходете до моята стая и от стаята дотук. Зле ли се чувствуваш? Не е нищо друго освен нерви. Разсей се за малко. Хайде, Барбарита.

Морено подаде ръка на Барбарита II и разходката започна. Когато двойката, сновейки от стая в стая, минаваме край нея, Хасинта долавяше отделни изречения от безсмисления им разговор: „Аз? Не, не мога да го повярвам…“ „Ах, какви неща ви хрумват… Но колко сте лош!…“ „Щом пристигна там, и ще прегърна юдаизма.“ „Исусе!“ „Дали имам годеник? Откъде ви дойде наум?“ „Ще си го запиша, за да не забравя…“ „Не, на мен момчетата не ми харесват…“

— Ако беше по-обиграна — каза на снаха си госпожа Санта Крус, — сигурно щеше да го завладее.

Но Хасинта проявяваше голямо недоверие по тоя въпрос и поглеждаше с тъга към двойката, когато минавате. Преди да се оттегли. Морено успя да я заговори без свидетели.

— Ще стане това, което желаете… Цялата програма ще бъде изпълнена… цялата, включително и момченцето. Ще имате вашия мъничък Морено.

Хасинта съзря в очите му такава печал, че не се сдържа и си рече: „Съвсем се е побъркал.“

Морено слезе с несигурни стъпки. Виеше му се свят и на слизане по стълбата трябваше да се улови за парапета, за да не падне… „Оглупял съм, безнадеждно съм оглупял. Не умея вече да мисля. Не знам къде, по дяволите, ми отлетя разсъдъкът… Тая жена ме омагьоса… Тъпак, пълен тъпак!“