Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (193)

16

На погребението на госпожа Рубин биеше на очи несъответствието между разкошната катафалка и кортежа, който се състоеше от две-три коли. В челната беше Балестер, който, за да не отиде самичък, бе помолил своя приятел, критика, да го придружи. В дългия преход от улица „Кава“ до гробището, което бе едно от южните, Сехисмундо разказа на добрия Понсе всичко, което знаеше от историята на Фортуната, а то не бе малко, без да изпусне последното, без съмнение, най-доброто. Образцовият съдник на литературни творби каза, че в тая история има материал за драма или роман, макар че по негово мнение не би привлякла вниманието, ако не се поразреди боята, за да може пошлостта на живота да бъде превърната в естетическа материя. Той не допускаше животът да се пренася в изкуството такъв, какъвто е, а поръсен с благоуханни подправки и сложен върху огъня, за да се изпече добре. Сехисмундо не споделяше това схващане и поведоха спор по въпроса с избрани доводи от едната и другата страна; никой не промени убежденията и схващанията си и накрая стигнаха до извода, че пресният добре узрял плод е нещо много хубаво, но също такива са и компотите, стига само сладкарят да знае какво държи в ръцете си.

Най-сетне пристигнаха и тялото на госпожа Рубин бе предадено на земята пред малцината опечалени: Сехисмундо и критика, Еступиня, Хосе Искиердо и съпруга на една от продавачките на пазара, нейна приятелка. Сърцето на Балестер се късаше от мъка, бе покрусен и си тръгна последен. В колата на връщане към Мадрид носеше в съзнанието си яркия образ на тази, която вече не съществуваше.

— Този образ — каза той на приятеля си — ще живее в мен известно време, но ще започне да избледнява, да избледнява, докато изчезне съвсем. Предпоставката за възможна забрава, дори ако допуснем, че е далечна, ме натъжава повече от това, което току-що видях… Но трябва да има забрава, както трябва да има и смърт. Без забрава няма да има празно място за новите идеи и чувства. Ако не забравяхме, нямаше да можем да живеем, защото в храносмилателната дейност на духа не може да има само поглъщане, без да има и отделяне.

И по-нататък:

— Вижте, приятелю Понсе — аз съм безутешен, но ме ми е неизвестно, че вземайки пред вид обществения егоизъм, смъртта на тази жена е едно добро за мен (доброто и злото винаги вървят ръка за ръка в живота), защото, вярвайте ми, аз се готвех да извърша големи глупости заради тази хубавица; вече ги вършех и бог знае докъде щях да стигна… Нямате си представа каква притегателна сила упражняваше върху мен! Смятам се за човек с мозък и при все това вървях право към пропастта. За мен тази жена имаше една неотразима привлекателност, която не мога да си обясня; в главата ми се загнезди мисълта, че е ангел, да, предрешен ангел, бих казал ангел с маска, за да плаши глупците, и тази мисъл не биха могли да ми избият всички мъдреци на света. И дори сега е запечатана ясно в мен… Вероятно е бълнуване, изопачена истина, но е тук, вътре в мен, и най-отчайващото е, че вече не мога, поради смъртта, да проверя дали е истинска… Защото аз исках да проверя и, вярвайте ми, щях да успея.

На следващата седмица Балестер напусна аптеката на Саманиего, защото доня Каста научи за отношенията му (които тя смяташе за неморални) с безсрамницата, която тъй просташки бе оскърбила Аурора, и не пожела да си има повече работа с него. Много пъти доня Лупе го моли да отиде при Максимилиано, който продължаваше да стои заключен в стаята си, а храна му даваха през едно прозорче, тъй като госпожата и Папитос не смееха да влязат — воят, който издаваше нещастникът, бе знак за нездрава и опасна възбуда. Сехисмундо бе първият, който проникна в стаята без никакъв страх и видя Макси, свит в един ъгъл с признаци повече на слабоумие, отколкото на ярост, с променено лице и раздърпани дрехи.

— Е — рече аптекарят, като се наведе към него и се опита да го изправи, — в ред ли сме вече? Тъй като преди няколко дни, когато ви отнехме револвера, щяхте да ни изпохапете, ритахте, и се зъбехте и искахте да изтребите човешкия род, трябваше да ви заключим. Справедливо наказание за глупостта… Какво, да не би да сте загубили дар слово? Погледнете ме в очите и да не правим гримаси, че става много неприятно. Не ме ли познахте? Аз съм Балестер и нося оная пръчка, с която вкарвам в правия път непослушните деца.

— Балестер — обади се Макси, гледайки го втренчено, сякаш се събуждаше от сън.

— Самият той. Искате ли да ви кажа какво ново има по света? Но само ако ми обещаете да се държите разумно.

— Разумно? Вече съм разумен, вече съм разумен. Да не би някога да съм губил поне мъничко от своя разум?

— Разбира се, че не. Не, слава богу. Вие да си загубите ума! Това оставаше…

— Истината е, че спах, приятелю Балестер — каза Рубин, като се изправи. — Сега си спомням, че бях разумен, по-разумен от когото и да било и изведнъж ме обзе желанието да убивам. Защо, защо?

— Почешете се по главицата да видим дали ще си спомните… Защото сме много глупави. Вие бяхте огледало за философите и тъкмо да станете светец, ви хрумна да си купите револвер…

— Ах, да! — очите му се разшириха от уплаха. — Това бе, защото жена ми даде дума да ме обича с истинска любов, да ме обича до полуда, чувате ли, както тя знае да обича.

— Хубава работа. Сега пък искате да хвърлите вината на друг нещастник.

— Тя, тя беше. Тя ме изкара от релси… и още съм така. Вътре в себе си нося духа на злото и едва си спомням смътно за онова състояние на добродетелност, в което се намирах.

— Колко жалко, синко, колко жалко! Трябва да се върнем към душовете и към натриевия бромид. Те са най-доброто за насаждане на философия и добродетели.

— Ще се върна — каза Макси с необикновена сериозност, — когато изпълня обещанието, което дадох на жена си. Ще убия, после ще се насладя на тази неизразима, безкрайна любов, която не съм вкусвал никога и която тя ми предложи в замяна на това, че пожертвувах разума си заради нея, а след това ще се посветим двамата на покаяние и ще молим бог да ни прости греха.

— Прекрасна програма, да, бога ми, прекрасен договор! Само че вече не може да се изпълни, защото липсва една от страните.

— Каква страна?

— Тази, която вдъхваше любов, тази толкова възвишена и умопомрачителна любов.

Макси не разбираше и Балестер, решил да му съобщи новината без заобикалки, заключи така:

— Да, вашата жена вече не съществува. Клетата, умря преди осем дни.

При тия думи се развълнува страшно и гласът му затрепери. Макси избухна в пресилен смях.

— Пак същата комедия, пак… Но и сега, както тогава, няма да мине, господин Балестер… Да се обзаложим ли, че с моята логика отново ще открия къде се намира? Ах, боже мой! Вече усещам как логиката изпълва главата ми с възхитителна сила и талантът ми се връща, да, връща се, тук е, чувствувам го да влиза. Слава богу, слава богу!

Доня Лупе, която подслушваше разговора от прага, долепила ухо до открехнатата врата, започна да се отърсва от страха си, чувайки ведрия глас на своя племенник, и като отвори още мъничко, показа умното си и изпитателно лице.

— Влезте, доня Лупе — каза Сехисмундо. — Вече е добре. Кризата мина. Но не иска да повярва, че загубихме съпругата му. Да, смята, че го лъжем като миналия път… Но тогава той излезе по-умен от нас.

— И сега също, и сега също — каза Рубин с маниакално упорство. — Ще започна незабавно работите си по наблюдение и анализ.

— Не е необходимо да се горещите, защото ще ви докажа, ще ви покажа това, което казах. Доня Лупе, донесете му, ако обичате, дрехите, не е хубаво да излиза на улицата в тоя вид.

— Но къде ще го водите? — разтревожи се тя.

— Оставете това на мен, госпожо министър. Знам какво правя.

— Да не би да се боите, че ще ви открадна тая скъпоценност?

— Дрехите ми, лельо, дрехите ми — каза бодро Макси също като в най-добрите си времена и без каквито и да било признаци на душевно разстройство.

Накрая стана това, което искаше Балестер — Макси се облече и излязоха. В коридора Сехисмундо съобщи намерението си на доня Лупе:

— Слушайте, госпожо, трябва да отида на гробищата да видя плочата, надгробната плоча, която поръчах за онази клетница. Аз я плащам, исках да си доставя тая малка радост. Скъпа плоча с името на покойната и с венец от рози…

— С венец от рози? — възкликна доня Лупе, не успявайки да прикрие с цялата си дипломатичност лекия оттенък на ирония.

— От рози. Защо се учудвате? — рече той, като пламна. — Да не би вие да плащате? Исках плочата да е от мрамор, но нямам пари… Направена е от камък от Новелда, скромен и сърдечен дар за едно чисто приятелство… Тя беше ангел. Да, няма да си взема думите обратно, нищо, че се смеете.

— Не, не се смея. Само това липсваше.

— Ангел по свой начин. В същност да оставим това и да минем към другото. Понеже, когато се увери, че жена му не е жива, това ще повлияе много на душевното му състояние, реших да заведа клетото момче… за да види, госпожо, да види.

Доня Лупе не възрази и двамата аптекари излязоха и взеха файтон. По пътя Макси беше унил — приближаването към гробището го опечаляваше и притискаше душата му с тежестта, която носи в себе си мисълта за смъртта.

— Да вървим, момче — каза приятелят му, като го хвана за ръка и го поведе навътре в гробището.

Пресякоха един голям парцел, пълен с гробници, повече или по-малко великолепни; след това втори, осеян с ниши; навлязоха в трети, в който се виждаха изкопани и пресни гробове, и спряха пред един, чиято плоча зидарите току-що бяха поставили и сега прибираха инструментите си.

— Тук е — каза Балестер, сочейки издяланата плоча от Новелда, в чийто горен край имаше венец от рози, доста добре изваян, отдолу „Почивай в мир“, после името и датата на кончината. — Какво пише там?

Максимилиано стоеше безмълвен, вперил очи в плочата… Надписът бе красноречив! Към името и презимето на жена му бе прибавено Рубин. Двамата мълчаха, но вълнението на Макси бе по-силно и по-трудно за овладяване от това на приятеля му. И не след дълго един тих плач, израз на истинска и безутешна скръб, отприщи от очите му порой от сълзи, който сякаш не свършваше.

— Това са сълвите на целия ми живот — можа да каже той на своя приятел. — Изплаквам всичките си страдания…

Балестер го отведе не без мъка, тъй като Макси искаше да остане още и да плаче, да плаче. На излизане от гробището срещнаха траурно шествие с доста опечалени. Погребваха дон Еваристо Фейхо. Но двамата аптекари не му обърнаха внимание. В колата със спокоен и скръбен глас Максимилиано изрази пред приятеля си следните мисли:

— Обичах я с цялата си душа. Беше се превърнала в главната цел на моя живот, но тя не откликна на копнежите ми. Не ме обичаше. Да погледнем обективно на нещата — тя не можеше да ме обича. Аз сбърках, тя също сбърка. Не само аз бях излъганият, тя също беше. Измамихме се взаимно. Не се съобразихме с природата, с великата майка и учителка, която изправя грешките на своите заблудени деца. Вършим хиляди глупости и природата ни ги показва и поправя. Протестираме против прекрасните й уроци, които не разбираме, и когато си въобразим, че можем да я овладеем, тя ни улавя и разбива също както морето разбива тези, които са си наумили да властвуват над него. Това ми го казва разумът, приятелю Балестер, моят разум, който днес, благодарение на бог, отново се озарява със светлина като запален фар. Не забелязвате ли? Не го ли забелязвате? Защото онзи, който сега рече, че съм луд, е истинският луд, а ако някой ми го каже в лицето, кълна се в името господне, ще ми плати!

— Спокойствие, приятелю мой, спокойствие — каза Балестер добродушно. — Никой не ви противоречи.

— Защото сега проумявам всички конфликти, всички трудности в моя живот с яснота, която може да идва само от разума. И нека се знае: заклевам се пред бог и пред хората, че прощавам с цялото си сърце на тази клетница, изчиствам душата си от всички бурени и не желая мислите ми да бъдат отправени другаде освен към доброто и добродетелността. Светът свърши за мен. Бях мъченик и луд. Нека лудостта, от която се излекувах с божия помощ, се смята за мъченичество, защото нима отклоненията от нормалното бяха нещо друго освен израз на ужасните агонии на моята душа? И за да не остане у никого и най-малкото съмнение относно състоянието ми на съвършено здрав и разумен човек, заявявам, че обичам жена си както в деня, в който я видях за първи път; обожавам в нея възвишеното, вечното, виждам я не каквато беше, а каквато аз я лелеех и носех в душата си; виждам я надарена с най-прекрасните качества на божеството, които се отразяват в нея като в огледало; обожавам я, защото нямаше да имаме средство да чувствуваме божията любов, ако бог не ни го бе посочил, дарявайки с качествата си едно същество от нашата раса. Сега, когато не е жива, я съзерцавам освободена от преображенията, които светът и досегът със злото й налагаха; сега не се боя от изневярата, която е плод на допира с природните стихии, минаващи близо до нас, сега не се боя от измените, тия тъмни сенки на тъмни тела, които се приближават; сега всичко е свобода и светлина; изчезнаха гадостите на действителността и аз живея с моя идол в мислите си и се обожаваме с възвишена чистота и святост в неподкупното ложе на моя разум.

— Беше ангел — прошепна Балестер, на когото, неизвестно как, се предаваше нещо от тази екзалтация.

— Беше ангел — извика Макси, стоварвайки юмрук върху коляното си. — И мизерникът, който отрече това или го постави под съмнение, ще си има работа с мен!

— И с мен! — повтори Сехисмундо със същата пламенност. — Каква жена! Ако беше жива…

— Не, приятелю, жива не. Животът е един кошмар. Повече я обичам мъртва.

— И аз също — каза Балестер, давайки си сметка, че не бива да му противоречи. — Ще я обичаме двамата, както се обичат ангелите. Блажени са тия, които се утешават по този начин!

— Хиляди пъти блажени са тия, които също като мен са стигнали до тая степен на яснота в мислите си, приятелю мой! — възкликна с въодушевление Рубин. — Вие все още сте привързан към безразсъдствата на живота; аз се освободих, аз живея в чистата идея. Поздравете ме, скъпи приятелю, и ме прегърнете крепко. Така, така, по-силно, още, още, защото се чувствувам щастлив, много щастлив.

Първото нещо, което каза на доня Лупе, когато се върна у дома, бе следното:

— Мила лельо, желая да се оттегля от света и да постъпя в манастир, където ще мога да живея насаме с мислите си.

Тия думи и паднаха като гръм от ясно небе и вдовицата на Хауреги отвърна:

— Ах, синко, та аз вече бях подготвила постъпването ти в един много хубав и усамотен манастир близо до Мадрид! Ще видиш колко добре ще ти бъде там. В него има едни много симпатични монаси, които не правят нищо друго освен да мислят за бог и божиите дела. Колко се радвам, че си взел това решение! Предусещах желанието ти и приготвих дрехите, които трябва да вземеш със себе си.

Балестер одобри идеята на своя приятел и през целия ден му говори за нея от страх да не се отметне и за да не изпусне благоприятния случай, на следващия ден, рано сутринта, го отведе лично с кола до уединения кът, който му бяха приготвили. Макси бе извънредно доволен и не оказа никаква съпротива. Но когато стигнаха, произнесе на висок глас, сякаш се обръщаше към невидимо същество:

— Тия глупаци си мислят, че ще ме излъжат. Това е „Леганес“. Съгласен съм, съгласен съм и мълча като доказателство за абсолютното подчинение на волята ми на това, което светът иска да направи с моята личност. Не ще затворят сред стени мисълта ми. Моят дом са звездите. Да сложат тъй наречения Максимилиано Рубин в дворец или обор… разлика няма.