Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (17)

3

— Обзалагам се, че няма да има повече приказки.

— Повече не… Достатъчно се смях на глупостта ти. Откровено казано, мислех, че си по-разумен… Освен това всичко, което можеш да ми разкажеш, си го представям. Скоро си се отегчил. Добре възпитаният мъж и посредствената жена не са си прилика. Заблудата минава и после какво излиза? Че тя мирише на лук и употребява грозни думи… На него… сякаш го виждам… му се преобръща стомахът и започва несъгласието. Народът е мръсен; жената от низшите слоеве, колкото и да се мие, все си остава плебейка. Достатъчно е само да видиш къщите им отвътре. Ами същите са и блажените им тела.

Същия следобед, след като посетиха Пуерта дел Кармен и разгледаха красноречивите зидове на Санта Енграсия, видели това, което никой не е видял вече, те се разхождаха по алеите на Тореро^[1]. Хасинта, увиснала тежко на ръката на съпруга си, защото наистина беше поуморена, му каза:

— Едно-едничко нещо искам да знам, едно-едничко. После — нито дума. Що за дом беше тоя на улица „Консепсион Херонима“?…

— Но, мила, защо те интересува?… Е, добре, ще ти кажа. Няма нищо особено. Та… в оня дом живееше един неин вуйчо, брат на яйчарката, добър тип, няма що — най-големият нехранимайко и най-голямото говедо, което съм виждал през живота си; един човек, който е бил всичко — каторжник и революционер от барикади, зимен тореадор и търговец на добитък. А, Хосе Искиердо!… Ти би умряла от смях, ако го видиш и чуеш как говори. Този тип завъртя главата на една клета жена, вдовица на златар, и се ожени за нея. Всеки по своему в тая двойка нямаше цена. По цял ден се караха, без да се бият, разбира се… А какъв дюкян, мила, какъв безпорядък, какви сцени! Първо се напиваше той сам, после — двамата подред. Питай Вилялонга — той чудесно разказва и пресъздава веселбите, които се вдигаха там. Струва ми се невероятно, че съм се забавлявал с такива скандали. Какво нещо е човекът! Но аз бях сляп — тогава се бях вманиачил по народното.

— А когато леля й я видя опозорена, сигурно побесня като фурия, нали?

— В началото да… ще ти кажа… — отвърна Дофина, търсейки обикновените пътища за едно леко неудобно обяснение. — Но тя се беше разярила повече заради бягството, отколкото заради позора. Искаше да държи у дома си горкото момиче, защото то й беше слугиня. Хората от народа са жестоки. Колко е странен моралът им! По-точно казано, нямат и капка морал. Сегунда започна да се появява всеки ден в магазина на улица „Консепсион Херонима“ и да вдига скандал на брат си и на снаха си. „Ти си такъв, ти си онакъв…“ Невероятно, Вилялонга и аз, като чувахме тези олелии от мецанина, само се смеехме. Как деградира човек, когато се остави да изпадне дотам. Аз бях толкова глупав, та ми се струваше, че винаги е трябвало да живея сред подобна паплач. Да не ти разправям, мила моя душичко… един ден, като се вмъкна там пикадорът, изгорникът на Сегунда! Този господин и моят приятел Искиердо си имаха зъб… Какво ли не си наговориха тогава… Това действително заслужаваше да се види.

— Не зная как те е развличала такава диващина.

— И аз не зная. Струва ми се, че тогава бях станал по-различен от всякога. Бе нещо като скоби в живота ми. Ами това, мила моя душичко — бе пустата ми прищявка по оная жена от народа, някакво артистично вдъхновение, едновременно безумие, което не мога да обясня.

— Знаеш ли какво ми се иска сега? — каза рязко Хасинта. — Да млъкнеш, човече, да млъкнеш. Това ме отвращава. Имаш право — тогава ти не си бил ти. Мъча се да си представя как си изглеждал и не успявам. Аз да те обичам, и ти да си такъв, какъвто се рисуваш, са неща, които не мога да свържа.

— Добре го казваш; обичай ме много, а миналото — минало. Но почакай малко, за да сложа край на разказа, трябва да добавя нещо, което ще те изненада. Две седмици след онези бъркотии, след толкова разпри и толкова скандали между брата и сестрата Искиердо, и между Искиердо и пикадора, между лелята и племенницата, всички се сдобриха, препирните свършиха и последваха любезности и ръкостискания.

— Наистина е странно. Какви хора!

— Народът не познава достойнството. Движат го само страстите му или интересът. Тъй като Вилялонга и аз имахме премного пари за гуляи и песни, и едните, и другите се привързаха към нашите джобове и скоро дойде ден, в който само се пиеше, пляскаше се с ръце, свиреше се на китара, „ха сега“, ядеше се шунка. Беше една непрекъсната оргия. В магазина не се продаваше; в никоя от двете къщи не се работеше. Когато нямаше гощавка извън града, в къщи имаше вечеря до разсъмване. Съседите бяха скандализирани. Полицията се навърташе. Вилялонга и аз като двама смахнати…

— Ах, какви антики!… Но, мили, вали дъжд… Падна ми капка на носа… Виждаш ли? Бързичко, че ще се намокрим.

Времето се влоши много и по целия път до Барселона не престана да вали. Съпругът и съпругата, опрени до прозореца, гледаха оная завеса на дъжда от ситни полегати линии, които слизат от небето, без да стигнат до земята. Когато влакът спираше, се чуваше как от покривите на вагоните се оцеждаше вода върху платформите. Беше студено, а дори и да не беше, на пътниците щеше да им стане студено само като гледат плувналите в локви гари, мокрите железопътни чиновници и селяните, които идваха да се качат във влака, наметнати с чували. Локомотивите изригваха вода и огън едновременно, а по мушамите на товарните вагони-платформи се образуваха гънки, пълни с вода, цели езера, откъдето птиците биха могли да пият, ако бяха жадни този ден.

Хасинта беше доволна, съпругът й също, въпреки сълзливата меланхоличност на пейзажа; но тъй като имаше и други пътници във вагона, младоженците не можеха да убиват времето си със своите целувки и любовни глупости. Като пристигнаха, двамата се смяха на сериозността, с която бяха пътували, тъй като присъствието на странични хора не им бе позволило да се поглезят. В Барселона Хасинта много се забавляваше с оживлението и плодовитото гъмжило на големия човешки кошер. Прекараха много щастливи мигове. Когато посетиха огромните фабрики на Батльо и на Серт, ходейки от работилница в работилница, те непрекъснато се възхищаваха на чудесните оръдия, които е изобретил човекът, за да покори природата. В продължение на три дни историята със суровото яйце, съблазнената жена и семейството от смахнати, които уталожват страстите си с оргии, беше напълно забравена, сякаш се изгуби в лабиринта от шумни и опушени машини и в тракането на становете. Жакардовите станове с неразбираемите си комплекти от перфорирани картони бяха пленили и поразили въображението на Хасинта, която гледаше това чудо и не можеше да повярва. Хубава работа! Човек вижда толкова предмети всеки ден и не се замисля как се правят, нито пък му идва наум да разучи. Толкова сме инертни, че като видим овца, не се замисляме, че в нея са нашите палта. А кой ще каже, че пеньоарите и фустите са излезли от някое дърво? Ами памукът! А багрите? Карминът е бил насекомо, черното — тръпчив портокал, а зеленото и синьото — каменни въглища. Но най-странното от всичко е, че когато видим магаре, най-малко си мислим, че от него стават барабаните. Ами това, че кибритът се извлича от кости и че звукът на цигулката се произвежда от конската опашка, минаваща по козите черва?

И не спираше дотук наблюдателката. При оная екскурзия из поучителната област на индустрията благородното й сърце преливаше от човеколюбиви чувства, а ясният й ум умееше да се изправи лице в лице със социалните проблеми.

— Не можеш да си представиш — казваше тя на съпруга си на излизане от една работилница — колко ми дожалява за тия нещастни момичета. Те изкарват тук по една мизерна надница, която не им стига дори за дрехи. Нямат образование; стават като машини и толкова оглупяват… това по-скоро е отегчение, отколкото оглупяване… толкова оглупяват, казвам, че щом им се яви някой хитрец, се оставят да бъдат съблазнени… И то не защото са порочни, а защото идва един момент, в който си казват: „По-добре лоша жена, отколкото добра машина.“

— Философски е настроена моята женичка.

— Хайде… кажи, че не блеснах… Но да не говорим повече за това. Кажи обичаш ли ме, да или не… ама бързо, бързо.

На другия ден на височината Тибидадо^[2], виждайки в краката си необятния град, проснал се в равнината, изпущащ през хиляди комини черно дихание, което известяваше огнената му дейност, Хасинта, умилквайки се на съпруга си, попита:

— Ще задоволиш ли едно мое любопитство… последното?

И в момента, в който зададе въпроса си, се разкая, защото това, което искаше да разбере, едновременно предизвикваше любопитството й и събуждаше срамежливостта й. Как да намери деликатен начин да зададе въпроса си!… Тя преобърна в главата си всичко, което знаеше, но не откри ни една формулировка, която да й допада. А работата беше проста.

Следствието, което всекиму би дошло наум да проведе, тя или го беше измислила, или го беше сънувала предишната нощ — не беше съвсем сигурна. Но редът на нейните съждения беше следният: „Колко време е траял романът на съпруга ми с тая жена? Не зная. Но колкото и да е траял, би могло да се случи да… се роди някое детенце.“ Това беше трудната за произнасяне дума — детенце! Хасинта не се решаваше и макар че се опита да я замени със семейство, наследство, пак не излизаше.

— Не, няма нищо.

— Ти ми каза, че ще ме питаш нещо.

— То беше глупост, не обръщай внимание.

— Нищо друго не ми тежи повече от това… да ми кажат, че ще ме попитат нещо, а след това да не го сторят. Човек остава смутен и прави хиляди догадки. Тъй, тъй, пази си го… Няма да го налетят мухи. Слушай, мила моя душичко — щом няма да стреляш, не се цели.

— Все някога ще стрелям… има време, миличък.

— Кажи ми го сега… Какво ли е?

— Нищо… няма нищо.

Той я гледаше и ставаше сериозен. Сякаш отгатваше мисълта й, а тя имаше такова изражение на очите и такава дяволита усмивчица, че, кажи-речи, можеше да се прочете по лицето й думата, която се въртеше в главата й. Споглеждаха се, разсмиваха се и нищо повече. Съпругата си каза: „Гроздето узрява с времето си. Ще дойдат дни на по-голямо доверие, ще поговорим… И ще разбера дали има, или не някое яйчарче някъде.“