Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Четвърта част

I. На улица „Аве Мария“

1

Сехисмундо Балестер (дипломираният фармацевт, който оглавяваше аптеката на Саманиего) имаше чести спречквания с Макси заради невероятните грешки, които правеше последният. Стигна се дотам, че му забрани да изпълнява самичък каквато и да било рецепта.

— Карамба, момчето ми! Щом бъркате алкохолите с алкохолните тинктури, да гасим лампата и да си ходим. Този флакон съдържа алкохолен разтвор на coclearia, а другият — тинктура от вълчи корен… Гледайте рецептата и внимавайте… Ако продължаваме така, най-добре е доня Каста да затвори заведението.

И докато се изразяваше по тоя начин, с надути фрази и остроти на господар, Балестер отне от ръцете на своя подчинен онова, което той държеше.

— Но какво, по дяволите, сте сложили тук? — добави сърдито, като доближи лекарството до носа си. — Ако това не е валериан, представа си нямам какво друго може да бъде. Не слушате! Днес сте много зле. Най-добре е да се приберете в къщи. Ще се справя по-добре сам. Лекувайте се. Вземете отводняващо… Чакайте, чакайте, вземете също железен препарат. Отводняващото ще го вземате на гладно… След това на всяко ядене му удряйте по едно хапче желязо, редуцирано с водород, с пелинов екстракт. Вечер, преди лягаме, още едно… С тази температура е по-добре да не злоупотребявате с желязото, нали? И преди всичко се разхождайте и не четете толкова.

Освободен от своя шеф от задължението да работи, Рубин отиде в лабораторията и като измъкна изпод стола една дебела книга, започна да чете. По изпитото му и пъпчиво лице бе изписана дълбока тъга. Потъна в четивото като в цистерна; беше толкова вглъбен в мислите си и толкова далеч от всичко извън водовъртежа от букви, в които плуваха очите му и с тях и духът му. Заемаше странни и невероятни пози. Понякога кръстосаните му крака се озоваваха върху близката полица високо над главата му; друг път единият му крак се пъхваше в долния рафт между две стъкленици с лекарства. В тия огъвания на тялото коленете му понякога опираха в гърдите и едната ръка, пъхната под тила, му служеше за възглавница. Облягаше се на масата с левия лакът, след това дясната му мишница се озоваваше върху облегалката на стола също като върху патерица, накрая краката му се изопваха върху масата, сякаш бяха ръце. Столът, който се крепеше на задните си крака, известяваше с жални скърцания намерението си да се разпадне, а книгата променяше положението си съобразно чудноватите ракурси на тялото му. Озоваваше се както високо горе, придържана само от едната му ръка, така и ниско долу под коленете, сграбчена от двете; ту разтворена широко, ту сгъната до скъсване. Това, което не се променяше и не намаляваше бе вниманието на читателя, напрегнато и съсредоточено въпреки трусовете на мускулната материя, също както идеите, които надживяват революциите.

Работейки, Балестер сновеше безспир насам-натам и си тананикаше през зъби песнички от популярни испански оперети. Той бе симпатичен човек, не съвсем чистоплътен, с неоформена брада, много дебел нос и немарлива външност, на главата с гъста грива, слабо позната на гребена, а долу — с широки и много износени пантофи, които тътреше по плочките на магазина и лабораторията.

— Но, човече божи, щом не работите… поне продавайте някои неща — каза, като спря пред Рубин. — Ето онази жена там чака от четвърт час… За десет сентимо пластир. В онова чекмедже е. Хайде, размърдайте се.

Рубин отиваше в магазина и продаваше.

— Къде са флаконите с емулсията на Скот?

— Погледнете ги, погледнете ги. До ръцете ви са. Казвам ви, че е необходимо да си щадите главата. Пак четете! Нищо, ще си спомняте за мен. Четем, четем, а гръбначномозъчният апарат да върви по дяволите… Там-тарам, там-тарам…

И продължаваше да си тананика, а другият, — „бух“ — отново се гмуркаше в четивото.

— И никакво четене?… Дайте да видим — каза Балестер, като погледна книгата. — Множество обитаеми светове… Интересно… Тъкмо мислех да се заема с въпроса дали на Юпитер има хора! Не слушате, като ви казвам, че ще свършите зле, приятелю Рубин. Между нас да си остане: какво ви влиза в работата дали има, или няма хора на Марс? Ще ви дадат ли нещо за откритието? Там-тарам, там-тарам. Съгласен съм — добави, като чукаше в хаванчето, — съгласен съм, че има хора на звездите; нещо повече, заявявам, че ги има. Хубаво, и какво? Изводът е, че сигурно положението им е като нашето.

Рубин не отговаряше. По някое време остави книгата, като я пъхна в едно ъгълче на етажерката, където миришеше на карбол — между две стъкленици с тая течност; след това се зае да търка очи и да се протяга, за да активизира анемичното си кръвообращение, занимание, което му отне най-малко пет минути. Откачи шапката си от закачалката и излезе на улицата. Не му предстоеше много път до дома. Влезе с наведена глава и свъсени вежди. Леля му каза, че Фортуната още не се е върнала и ще я чакат да вечерят заедно. Макси зае мястото си на масата; доня Лупе взе шапката му, след това се върна и седна на сламеното канапе; чакаха известно време в мълчание.

— Интересна работа, днес закъснява повече от всеки друг път — забеляза доня Лупе, но като видя върху лицето на племенника си признаци на тревога, побърза да заговори за нещо по-приятно. — През целия ден си мислех за това, което си говорихме снощи! Ако беше друг човек, ако имаше амбиции, много скоро щяхме да забогатеем. Аптекар, който в тия времена не прави пари, има призвание за бедняк. Ти знаеш достатъчно и с малко хитрост, мъничко измама и много реклама, с много реклама, работата е опечена. Вярвай ми, аз ще ти помогна.

— Не е така, лельо, аз също съм мислил за това. Вчера ми хрумна мисълта за диализирано желязо, приложимо за всякакви лекарства… Надявам се да открия някоя нова формула.

— Тия неща, синко, или се правят на едро, или не се правят. Ако ще откриваш нещо, нека бъде панацея; нещо, което да лекува всичко, абсолютно всичко, и което да се продава като течност, хапчета, таблетки, ампули, сиропи, пластир и цигари. Но, човече, няма ли сред всичките тия лекарства, дето ги имате, три или четири, които, като се комбинират както трябва, да стават за всички болни? Глупост е да държиш богатството в ръце и да не го вземеш. Виж доктор Перпиня от улица „Канисарес“. Натрупа сума ти пара с тоя сироп… не си спомням името; беше нещо като лактофакциосо[1]

Лакто-фосфат на пречистена вар — каза Макси. — Що се отнася до панацеите, аптекарският морал не ги допуска.

— Какъв глупак! Какво общо има моралът с това? Аз пък казвам: не бива цял живот да си беден… Като тоя хапльо Балестер; онзи ден ми пееше същата песен. На нищо ли не ви е научил опитът? Известно ви е, че бедният Саманиего не остави капитал на семейството си, защото мислеше като вас. Сякаш по негово време в аптеката не се продаваха съвсем ограничен брой препарати. Каста беснееше от това. Тя също иска вие двамата с Балестер да изобретите нещо, да дадете име на къщата и да напълните хубаво касата с пари… Обаче има в аптеката си двама мухльовци…

Докато си бъбреха, доня Лупе поглеждаше часовника в трапезарията, но не изразяваше гласно нетърпението си. Най-сетне камбанката звънна лекичко. Беше Фортуната, която звънеше плахо и предпазливо, когато се връщаше късно, сякаш искаше и камбанката да разисква колкото се може по-малко късното й завръщане в домашното огнище. Папитос изтича да отвори, а доня Лупе отиде в кухнята. Макси се обърна към жена си с тон, който изразяваше задоволството му, че я вижда и кротко се оплака, че не е дошла по-рано. Очите й се бяха зачервили като от плач и не беше трудно да се разбере, че таи голяма мъка. Но Рубин не забелязваше сведената глава и въздишките на жена си тази нощ. От известно време бе изгубил способността да наблюдава; живееше сам за себе си и всичките му мисли и чувства произтичаха от вътрешния му мир. Съжденията му за външния свят бяха почти равни на нула, поради което съществуването му бе изцяло недействително. На доня Лупе обаче нищо не й убягваше и от всичко си вземаше бележка. Говориха на масата за времето, за голямата жега, необичайна за сезона, защото юли още не бе започнал, въпреки че не оставаха много дни; за влаковете, които тръгваха и се връщаха, за множеството народ, който пътуваше за северните провинции. С известна плахост Фортуната се осмели да каже, че мъжът й трябва да остави хапчетата и да отиде в Сан Себастиян на морски бани. Бедното момче отвърна с апатия, че резултатът ще бъде същият и с морски водорасли от кантабрийското крайбрежие, на което жена му енергично възрази:

— Това с водораслите са празни приказки, а дори да не са, най-важното е бризът.

Бодейки с вилицата едно по едно зърната нахут от чинията, госпожа Хауреги си мислеше следното: „Ясна си ми вече… хитрушо. Знам аз какъв бриз ти се ще. След като развява байрака тук, искаш да го развяваш и там, защото приятелят ти заминава… Да, зная го от Каста. Господата от площадчето «Понтехос» тръгват утре. Ама аз ти казвам мошеничке, че тая няма да стане… Точно пък в Сан Себастиян. Нахална си… Ще ти дам аз едни бризове…“

По-късно дойдоха доня Каста и Олимпия с предложение да се разходят до Прадо. Рубин се колебаеше, но жена му решително отказа. Доня Лупе излезе с приятелките си, а Фортуната и Макси стояха до полунощ сами във всекидневната, на тъмно, с разтворени към балкона врати заради жегата и разговаряха за неща, съвсем отдалечени от действителността. Той предлагаше най-странни теми, например:

— Кой от нас ще умре пръв? Защото аз съм много крехък, но с тия болежки може би ще изкарам още много години. Слабите физически живеят най-дълго, а здравите са изложени много повече на опасността изведнъж да свършат.

Тя правеше усилия да поддържа този толкова скучен и неприятен разговор. Друга тема на Макси:

— Чуй едно нещо. Ако не бях женен за теб, щях изцяло да се посветя на религиозния живот. Не знаеш как ме съблазнява, как ме мами. Да се забравя, да се откажа от всичко, да обърна гръб на външния свят и да живея само с вътрешния… Това е единственото положително нещо, останалото е все едно да наливаш в пробито буре вода.

Фортуната се съгласяваше с всичко и като си даваше вид, че е заинтригувана, мислеше си за своите неща, потопена в приятния здрач и прохладния въздух на стаята. През балкона проникваше мъждукащата светлина на уличните фенери. Канделабрите изписваха странни сенки върху тавана и фантастичният им образ, потрепващ леко върху бялата гладка повърхност, привличаше погледа на обзетата от тъга млада жена, която се бе изтегнала в едно кресло с облегната назад глава. Макси продължи да дрънка:

— Ако не беше ти, щеше да ми бъде все едно дали съм жив. Нещо повече, мисълта за смъртта е приятна за душата ми. Смъртта ми е надежда да осъществиш другаде онова, което е било само опит. Ако можеха да ни уверят, че никога няма да умрем, съвсем скоро щяхме да се превърнем в зверове, не смяташ ли?

— Има ли някакво съмнение? — отвърна тя машинално, все едно че отправяше мисълта си към тавана.

— Много мисля за това и щях да се отдам, естествено, на вътрешния живот, ако не бях впрегнат в колата на обичта, която човек трябва да тегли.

„Ах, боже мой, какво ме очаква утре!“ — помисли си съпругата. Беше проверено: винаги, когато нейният мъж изпадаше в духовна апатия през нощта, на следващия ден го обземаше недоверието и натрапчивата идея, че всички съзаклятничат против него.

Малко след това Макси каза, че иска да си ляга. Фортуната запали светлината, а той тръгна към спалнята, тътрейки крака като старец. Докато жена му го събличаше, бедното момче я изненада с думите, които й се сториха адско вдъхновение на мозък, обладан от демони:

— Да видим дали тая нощ ще сънувам същото като снощи. Не съм ли ти го разказал? Слушай. Сънувах, значи, че съм в лабораторията и сипвам калиев бромид в пликчета по един грам… на око. Бях обзет от печал и си мислех за теб. Приготвих най-малко сто пликчета и изведнъж усетих в душата си много странна жажда, духовна жажда, която не може да се уталожи с вода. Взех флакончето с морфиновия хлороводород и го изпих цялото. Паднах на пода и в тоя тежък сън… гледай какво нещо… в тоя тежък сън ми се яви един ангел и ми рече: „Хосе, не ревнувай, защото жена ти е забременяла от Чистия разум. Виждаш ли какви глупости? Работата е там, че вчера следобед разлистих Библията и прочетох онзи пасаж за…“

Макси се опъна на леглото и като затвори очи, се унесе в миг в дълбок сън, сякаш бе погълнал всичкия наркотик на аптеката.

Бележки

[1] Млекосъзаклятнически. — Б.пр.