Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (80)

2

Тръгна към Мадрид по прашния и стар път Кампо де Гуардиас, отново погледна машинално часовника и пак не разбра колко беше часът. Не си даде сметка, че брат му и господин Леон Пинтадо, увлечени в интересен разговор и спирайки се на всеки десет думи, бяха останали назад. Разговаряха за опозицията по време на изборите на Сигуенса за проповедник и за споровете, които станаха там. Капеланът като отхвърлен кандидат направи на пух и прах епископа на епархията и целия клир. Максимилиано, без да брои спирките, продължи да върви и скоро се озова в къщи. Вратата отвори доня Лупе и му зададе няколко въпроса: „И какво? Беше ли доволна?“ Тези въпроси разкриваха както интерес, така и любопитство и младежът, оживен от доброжелателството, което виждаше у леля си, побеседва с нея, като се мъчеше да й разкрие острата мъка, която раздираше сърцето му. Имаше някакво смътно предчувствие, че няма да я види повече не защото тя ще умре, а защото в манастира, заразена от благочестивостта на монахините, можеше прекалено много да се увлече по божествените неща и да се влюби в духовния живот до такава степен, че да не иска вече съпруг от плът и кръв, а Исус — съпруга, който се харесва на истинските, светите монахини. Това той изрази непочтително, с половинчати думи, но доня Лупе разбра как стоят нещата.

— Съвсем възможно е да се случи — му каза тя с убедителен тон, който още повече обезпокои Максимилиано — и няма да бъде първият случай с лоши жени… искам да кажа леки, които са се обърнали към бога и толкова са се променили, че после нямат друг път, освен да се покалугерят.

Изкупителят почувствува студенина в сърцето си. Фортуната покалугерена! Тази мисъл, колкото и да беше абсурдна, го измъчва цялата сутрин.

— Откровено казано — заяви той след дълги размишления, — няма да я покалугерят, но възможно е да се увлече по мистицизма, да не иска да излезе и аз да остана in albis^[1].

Подобна мисъл го ужасяваше. В такъв случай не му оставаше нищо друго, освен самият той да стане също светец, да се посвети на църквата и да бъде свещеник… Господи, каква глупост! Свещеник! И защо? От размишления главата му заприлича на болезнен водовъртеж и не му оставаше нищо друго, освен да прогони мислите си, за да се освободи от мъката, която те му причиняваха. Помисли да учи… Невъзможно. Дойде му наум да пише на Фортуната и да й каже да не обръща внимание на онова, което й говорят монахините за духовния живот. Опрощаването и мистичната любов… Още една глупост. Най-накрая започна да се успокоява и мозъкът му малко се проясни.

Трябва да беше към единадесет, когато от стаята си чу голяма препирня между доня Лупе и Папитос. Причината за тази домашна разправия беше това, че на Николас Рубин му беше дошла наум трагичната идея да покани на обед своя приятел, отец Пинтадо, и още по-лошо, беше побързал да я изпълни с онази клерикална непринуденост, която притежаваше в голяма доза, пропускайки своя приятел през вратите на къщата, без въобще да го е грижа дали там има или не необходимите продукти за два такива стомаха.

Доня Лупе не можа да каже нищо пред другия свещеник, но кръвта й кипеше. Гордостта не й позволяваше да лиши къщата от авторитет и им поднесе една тепсия с някакъв буламач, за да се преситят, и като наливаше масло в огъня, си мърмореше неща, които щяха да накарат да подскочи цялата църковна курия: „Не знам какво си представлява този Елиогаболо^[2]… Смята, че моята къща е ханът на Пейне. След като ми изяде едното ухо, води друг, за да ми изяде и другото. И ако съдя по вида му, има яки зъби и стомах, стомах като_ _водохранилище. Ах, господи! Какви егоисти са тези свещеници. Трябваше да му направя и подам сметчицата и тогава… Ах, тогава вече няма да идва с гости, защото е много стиснат и обича да бъде щедър само с чужди пари.“

Вулканът, който бушуваше в гърдите на госпожа Хауреги, можеше да стовари лавата си само върху Папитос, която беше предназначена точно за това. Беше започнала деня с намерение да прави нещата добре, но господарката я наказа така безпричинно, че тя я прати по дяволите и започна да прави всичко наопаки. Ако я накараха да излее малко вода от някое гърне, тя доливаше още. Вместо да откъсне лук, скубеше чесън; изпратиха я до магазина за една консерва сардина, а тя донесе четири либри мерлуза. Счупи една чаша и направи толкова глупости, че доня Лупе за малко не й разби главата с чукалото на хавана. „За това съм виновна аз, по дяволите, за това, че упорствувам да направя от магарето човек… Още днес си отиваш в къщи, в колибата за смет на Куатро Каминос, където живееше сред прасета и кокошки, където ти е мястото…“ И така продължаваше до безкрай. Бедната Папитос… Тя въздишаше и сълзите й се стичаха по лицето. Беше толкова уплашена, че не смееше да шавне.

В това време двамата свещеници бяха в салона, пушеха цигари, с оставени на столовете палици, пльоснати в две превъзходни кресла, като говореха, без да спират, на същата тема: опозицията на Сигуенса. Виновен за всичко беше деканът, досаден човек, който искаше на всяка цена изборът да бъде в полза на племенника му. Смели кучета бяха и чичото, и племенникът. Племенникът беше произнасял разумни речи и на празника на Ла Глориоса^[3] поздрави Топете и Прим на едно събрание на демократите. Доня Лупе най-после влезе, като силно гримасничеше, за да може да им поднесе една усмивка в момент, в който ги канеше да седнат на масата и ги молеше да я извинят за многото недостатъци и да хапнат малко.

И докато сядаха, тя гледаше ужасена приятеля на своя племенник, който приличаше на бик на два крака, и си мислеше, че апетитът отговаря на телосложението му, всичко, което имаше на масата, нямаше да стигне, за да се напълни този огромен търбух. За щастие, на Макси толкова не му се ядеше, че едва си взе една хапка; доня Лупе също каза, че няма апетит, и по този начин проблемът се разреши и нямаше място за тревога. Отец Пинтадо, въпреки че беше толкова внушителен, не ядеше много и разнообрази обеда, разказвайки още веднъж… за опозицията на Сигуенса. Доня Лупе от учтивост твърдеше, че е истинско варварство, дето не са го избрали него.

Гневът на госпожа Хауреги не се успокои от щастливия успех на обеда… и тя продължи да нарежда на бедната Папитос, която също беше с характер и вътрешно кипеше от огорчение и желание за отмъщение. „Я гледай дъртата вещица — говореше тя на себе си, преглъщайки сълзите си, — с една гърда… По-добре да се беше засрамила, че си слага гърда от парцали, за да си мислят хората, че действително има две, както всички и както аз ще ги имам след време…“ Следобед, когато госпожата излезе и я накара да й почисти дрехите, на хитрушата й дойде наум да отмъсти на своята господарка, едно от онези отмъщения, които се помнят вечно. Реши да простре на балкона роклята й с прикрепеното към нея фалшиво допълнение, с което доня Лупе лъжеше околните. В злобата си Папитос си представяше, че доказателството, изложено на балкона и видяно от хората, които минават, ще предизвика много смях. Но се случи така, че нито един пешеходец не забеляза изкуствената гърда, която приличаше на животински мехур; освен това момичето побърза да го махне, премисляйки предвидливо, че ако доня Лупе влезе и види да виси на балкона онзи издайник на дефекта й, ще побеснее и ще бъде в състояние да отреже и двете истински неща, които Папитос мислеше да има.