Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortunata y Jacinta, 1886–1887 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013 г.)
Издание:
Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта
Първо издание
Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев
Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева
Художник: Веселин Цаков
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева
Дадена за набор декември 1983 г.
Подписана за печат април 1984 г.
Излязла от печат юни 1984 г.
Печатни коли 45, Издателски коли 58,32
УИК 61,37 Формат 70/100/16
Поръчка 544
Цена 7,51 лв.
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново
История
- — Добавяне
2
Платон се сбогува с приятеля си, вдигна вързопа и каза, че трябва да отиде на улица „Аренал“.
„Точно така — помисли си Макси, без да каже нито дума. — Там е нейният обущар. «Аренал» 22… Бих могъл да узная нужното, като проследя тоя дивак. Но не… С логика и само с логика ще го узная. За какво ми е тоя бистър ум, който имам сега? Ще се оправя сам.“ По-късно, когато влязоха Идо, Рефухио и неколцина други, той се разприказва и изрече възхитителни мисли за всичко, за което стана дума, а то бе въстанието в Куба, повишението на цените на месото, какво е нужно, за да ти се падне печеливш билет от лотарията, колко често се хвърлят хора от моста на улица „Сеговия“, новия трамвай, който скоро щяха да пуснат в движение, и други дреболии.
В началото на март на път за кафенето Макси срещна и поздрави под колоните на „Каса Панадерия“ Искиердо в същия миг, в който до последния спря общинският бирник. Двамата с Хосе Искиердо си размениха няколко думи.
— Веднага идвам в кафенето — рече моделът и показа няколко пакета, които приятелят му гледаше с любопитство. — Качвам се да оставя това: ролки с ширит, сапун, по дяволите, фурми. Натоварил съм се като магаре.
Максимилиано продължи към кафенето и като видя, че Платон пое към улица „Сиудад Родриго“, погледна часовника си.
„Фурми! Колко пъти съм й купувал! Много обича лакомствата. Умира за тях… — рече си мислителят и влезе в заведението, без да забелязва нищо наоколо. — Яде фурми… Значи не е болна. Фурмите са мъчносмилаеми. И след като ги яде, причината да не излиза не е болест. Значи е нещо друго.“
Когато Искиердо влезе, отново погледна часовника си. „Бави се дванадесет минути. Значи къщата е наблизо… Дванадесет минути: нека са четири за изкачване на стълбището, две за слизане. Уморен е, сигурно се е качвал нависоко… Къщата е наблизо. Ще я открия по логичен път. Никакви въпроси, тъй като няма да ми отговорят. Би било недостойно да следя това животно. Размисъл, само размисъл…“ Искиердо и общинският бирник го поканиха да изпие някоя чашка с тях, но той отказа, защото ракията го отвращаваше. Заслуша се в разговора им, като се пазеше да не разберат, въпреки че нямаше нищо интересно за него, тъй като двамата обсъждаха дали общината ще намали броя на мулетата от отдела за паркове и отдих, за да могат общинските съветници да си разделят ечемика. След това бирникът мина на семейни теми и се оплака от нескончаемите болести на съпругата си, а Искиердо се възползува от случая и произнесе няколко дивотии за предимството да нямаш семейство за издържане.
— Това, вдовците, си живеем живота — рече той, като се обърна към Макси и го тупна по рамото.
Горкото момче се усмихна, давайки си вид, че е съгласно с думите му, а вътре в себе си завъртя няколко пъти ръчката на логическата машина: „Наредили са ти нищо да не казваш; казали са ти да внимаваш, когато говориш с мен, едногърба камило, и ти, както всички други, се мъчиш да ми напъхаш в главата мисълта, че съм вдовец. Не предполагаш, че главата ми е едно чудо на яснотата и разсъдъка. Бъркаш в сметките. Ще видиш как ще направя на пух и прах хитрините и лъжите ти. Ще разбереш на какво е способен един мозък, пълен със светлина… Вдовец, значи! Също като леля вчера: «Откакто овдовя, изглеждаш друг…» Имам интерес да си мислят, че им вярвам. С логиката си се оправям чудесно и се смея над всички. Колко прекрасна е логиката, колко е прекрасна само! Колко е хубаво човек да има глава, каквато аз имам сега, чужда на всякакви фантасмагорични измислици и насочена към фактите, единствено към фактите, за да изгради върху тях солидно умозаключение! Но да си вървим у дома, че леля ме чака.“
Три дни по-късно, като влезе в аптеката, забеляза, че Балестер и Кеведо, които водеха някакъв разговор, тутакси млъкнаха при появата му. Тъй като бе придобил способността да преценява бързо фактите, веднага му стана ясно, че Сехисмундо и акушерът говореха за нещо, което той не биваше да чуе. За да го заблудят, запитаха как е със здравето, а малко след това Кеведо каза на аптекаря с много потаен глас:
— Приготвихте ли ръжената отвара? Засега това е достатъчно.
— Как сме, млади човече, много ли се разхождаме? — добави той на висок глас, като обърна към Макси лицето си на кайман, което ставаше свирепо, когато се усмихнеше. — Добре изглеждаме, добре. Скоро ще се заловите пак за обикновените си задължения. Казах аз, че щом станете свободен… Дето има една, умре ли кучето, изчезва и бесът.
Рубин любезно се съгласи. След това видя Балестер да вади от едно чекмедже пакетче с лекарство и да го подава на господин Кеведо:
— Вземете го. Стрих го на прах най-грижливо. Спазмолитичното лекарство ще отнеса аз.
Акушерът взе пакета и си тръгна.
Подир малко влезе доня Дездемона и запита за мъжа си, а младият човек успя да забележи как Балестер й направи знак, че и Макси е тук, тъй като госпожата бе започнала с думите:
— Ходихте ли пак на улица „Кава“?
Усложнения не се получиха и доня Дездемона покани Макси да я придружи до дома й, предложение, което той прие с най-голямо удоволствие и я поведе подръка нагоре по стълбите. Приказваха си доста време и госпожа Кеведо му показа кафезите, малките канарчета, кадънката, която вадеше вода от кладенчето и ядеше семките, като ги измъкваше от една кутийка, показа му и другите орнитологически забележителности, с които бе пълна къщата й. Кеведо се върна привечер капнал от умора.
— Все още няма нищо…
Като видя племенника на доня Лупе, млъкна.
Когато си тръгна, в главата на Максимилиано започнаха да се раждат една след друга най-необикновените мисли, които някога го вяха спохождали. „Виждаш ли какво стана? Това, което лумна в съзнанието ми със зловещия блясък на делириума, сега трепти като небесна светлина и озарява всичко. Ето че ме избива и на поезия. Но да оставим поезията, поетическото вдъхновение е нездраво състояние. Логика, логика и само логика. Как тъй доказаното сега чрез логически съждения, почиващи върху факти и действителни признаци, по-рано съществуваше в съзнанието ми като останки от съновидения или като странни мисли, породени от алкохолен делириум? Защото това не е ново за мен. Мислил съм за него, прозрях го сред хаоса от най-нелепи представи и абсурдни идеи. Загадки на мозъка, бъркотии на разума! Поетическото вдъхновение винаги предшествува истината; преди да се появи с помощта на здравата логика, истината винаги се разкрива чрез поезията, това болезнено състояние… Тогава го отгатнах, сега го зная. Топлината се превръща в сила. Поезията в разум. Колко ясно виждам сега! Живее на улица «Кава», може би в същата къща, където живееше и по-рано. Крие се, за да не я видят. Събитието наближава. Ще я акушира Кеведо. За нея са ръжената отвара и спазмалитичното лекарство. Ах, как се надсмивам над тия глупци, които си въобразяват, че ме мамят! Да излъжат мен, по-разумния от самия разум! Боже мой, колко съм умен! Какво умение да разсъждавам! Чудя се на себе си и съжалявам леля, Балестер и всички, които играят тая комедия пред мен! На връщане от «Кава» Кеведо каза: «Все още няма нищо.» Погрешно предположение, измамливи симптоми. Значи наближава. Сега сме месец март. Добре, остава само да открия къщата. Ако се доверя на вдъхновението, ще стигна до извода, че е същата къща, оная с каменното стълбище. Но не, ще се облегнем на строгата логика и няма да доказваме нищо, което не се опира на действителни факти.“
На следващия ден ходи с брат си в кафене „Сигло“, после в кафене „Гайо“ с Рефухио. Беше 19 март и тия, които се наричаха Хосе, черпеха компанията. Идо дел Саграрио отказваше да пие, твърдейки, че с преял и стомахът му не е в ред, а приятелят му Искиердо, който смучеше ракията като вода, се подиграваше на въздържателството на началния учител. Добрият Идо се местеше от стол на стол, по-далеч от компанията, докато най-сетне се усамоти на най-отдалечената маса, вглъбен в себе си, с лакти върху мрамора и подпрял глава с дланите си. Обзет от съжаление, Макси отиде при него и го запита какво му е.
— Приятелю — отвърна Идо с гробовен глас, като обърна към него разстроеното си лице, — виждате ли как ми трепери десният клепач? Това е признак, че ми става зле… Нямате си представа колко ми е зле.
— Хайде, дон Хосе, въобразявате си — рече Макси, мъчейки се да го отведе при компанията.
— Оставете ме… Подиграват ме, защото не съм на себе си… Отдавна не ми се беше случвало, но усещам пристъпа, усещам го… Вече е в мен и не мога да сторя нищо. Ще трябва да се махна, за да не ме подиграват. Забравям се… Все едно, че съм се напил с ракия и сам виждате, че не мога да сторя нищо… Нищо, господине, повярвайте ми. Вие сте единственият, който няма да ми се присмее, вие разбирате моето нещастие и ми съчувствувате.
— Дон Хосе, избийте си тия неща от главата — рече му другият, изпълнявайки ролята на здравомислещ човек.
— Ах, махнете тогава от живота ми това, което се е случило — каза той и го докосна приятелски по ръката. — Ние сме роби на чуждите деяния, а нашите не ни определят живота. Такъв е светът. Няма никакъв смисъл да си почтен, ако злобата на другите те принуждава да извършиш нещо нечовешко.
— Много добре казано.
— О, нещастието превръща глупците в мъдреци… Не, не сме господари на живота си. Ние сме зъбчати колела от един механизъм и се движим натам, накъдето се върти съседното колело. Човек, който е сглупил да се ожени, става част от механизма, разбирате ли, и вече не разполага със себе си.
— Разбирам ви…
— Тогава не ме обвинявайте, ако чуете, че съм извършил престъпление — прошепна му той. — Защото ние, които имаме нещастието да бъдем съпрузи на блудници, ние, които имаме това нещастие, не можем да съблюдаваме божията заповед, „не убивай.“ Мисля, че е петата.
— Да, петата е — отвърна Макси и усети как по гърба му преминават ледени тръпки.
— Така, както ме виждате — учителят се облегна назад и още повече понижи глас, — още днес ще убия…
Макар че произнесе тия думи много тихо, Искиердо ги чу, избухна в смях и му се скара на висок глас:
— Значи тоя проклетник вика, че днес щял да убие! На кой площад, приятелче?
Кафенето се разтресе от смях, а Рубин се приближи до компанията и каза ясно с благ и съчувствен глас:
— Господа, не се подигравайте с бедния господин, умът му не е в ред. Няма по-голямо нещастие от умственото разстройство и не е християнско да се шегувате с тия неща. Дайте му малко вода с ракия.
Предложиха му, но Идо отказа. Беше опрял глава на ръцете си, кръстосани върху мрамора, и собственикът на заведението го погледна лукаво и рече:
— Тук не се дреме. Дреме се на улицата.
Макси направи опит да го накара да вдигне глава.
— Дон Хосе, няма да е зле да вземете няколко душа и хапчета натриев бромид. Искате ли да ви ги приготвя? Това е най-ефикасното средство за вашия случай… Казвам го, тъй като известно време бях като вас… много по-зле. Измислях религии, желаех изтреблението на целия човешки род, очаквах месия… А сега ме виждате напълно здрав.
След това се обърна към компанията:
— Трябва да го оставим на мира. Ще му мине. Горкият човек, толкова ми е жал!
Внезапно дон Хосе скочи от стола и бързо излезе, сподирян от смеха и шегите на компанията. Макси поиска да тръгне след него, но Рефухио го дръпна за палтото и го накара да седне до нея.
— Зарежи го, какво те засяга?
Глъчката се усили с влизането на нови именници и собственикът, който също се наричаше Хосе, сервира пури и ром с мараскин. Настояха и Максимилиано да пие, но той не пожела, а и Рефухио, която бдеше над скъпоценното му здраве, нямаше да позволи. Макар и да не вземаше голямо участие в невъздържаното веселие на тия хора, превъзходното момче се смееше най-чистосърдечно на остроумията, дори и на грубите, дебелашки шеги, които се сипеха от всички страни.