Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (173)

2

Платон се сбогува с приятеля си, вдигна вързопа и каза, че трябва да отиде на улица „Аренал“.

„Точно така — помисли си Макси, без да каже нито дума. — Там е нейният обущар. «Аренал» 22… Бих могъл да узная нужното, като проследя тоя дивак. Но не… С логика и само с логика ще го узная. За какво ми е тоя бистър ум, който имам сега? Ще се оправя сам.“ По-късно, когато влязоха Идо, Рефухио и неколцина други, той се разприказва и изрече възхитителни мисли за всичко, за което стана дума, а то бе въстанието в Куба, повишението на цените на месото, какво е нужно, за да ти се падне печеливш билет от лотарията, колко често се хвърлят хора от моста на улица „Сеговия“, новия трамвай, който скоро щяха да пуснат в движение, и други дреболии.

В началото на март на път за кафенето Макси срещна и поздрави под колоните на „Каса Панадерия“ Искиердо в същия миг, в който до последния спря общинският бирник. Двамата с Хосе Искиердо си размениха няколко думи.

— Веднага идвам в кафенето — рече моделът и показа няколко пакета, които приятелят му гледаше с любопитство. — Качвам се да оставя това: ролки с ширит, сапун, по дяволите, фурми. Натоварил съм се като магаре.

Максимилиано продължи към кафенето и като видя, че Платон пое към улица „Сиудад Родриго“, погледна часовника си.

„Фурми! Колко пъти съм й купувал! Много обича лакомствата. Умира за тях… — рече си мислителят и влезе в заведението, без да забелязва нищо наоколо. — Яде фурми… Значи не е болна. Фурмите са мъчносмилаеми. И след като ги яде, причината да не излиза не е болест. Значи е нещо друго.“

Когато Искиердо влезе, отново погледна часовника си. „Бави се дванадесет минути. Значи къщата е наблизо… Дванадесет минути: нека са четири за изкачване на стълбището, две за слизане. Уморен е, сигурно се е качвал нависоко… Къщата е наблизо. Ще я открия по логичен път. Никакви въпроси, тъй като няма да ми отговорят. Би било недостойно да следя това животно. Размисъл, само размисъл…“ Искиердо и общинският бирник го поканиха да изпие някоя чашка с тях, но той отказа, защото ракията го отвращаваше. Заслуша се в разговора им, като се пазеше да не разберат, въпреки че нямаше нищо интересно за него, тъй като двамата обсъждаха дали общината ще намали броя на мулетата от отдела за паркове и отдих, за да могат общинските съветници да си разделят ечемика. След това бирникът мина на семейни теми и се оплака от нескончаемите болести на съпругата си, а Искиердо се възползува от случая и произнесе няколко дивотии за предимството да нямаш семейство за издържане.

— Това, вдовците, си живеем живота — рече той, като се обърна към Макси и го тупна по рамото.

Горкото момче се усмихна, давайки си вид, че е съгласно с думите му, а вътре в себе си завъртя няколко пъти ръчката на логическата машина: „Наредили са ти нищо да не казваш; казали са ти да внимаваш, когато говориш с мен, едногърба камило, и ти, както всички други, се мъчиш да ми напъхаш в главата мисълта, че съм вдовец. Не предполагаш, че главата ми е едно чудо на яснотата и разсъдъка. Бъркаш в сметките. Ще видиш как ще направя на пух и прах хитрините и лъжите ти. Ще разбереш на какво е способен един мозък, пълен със светлина… Вдовец, значи! Също като леля вчера: «Откакто овдовя, изглеждаш друг…» Имам интерес да си мислят, че им вярвам. С логиката си се оправям чудесно и се смея над всички. Колко прекрасна е логиката, колко е прекрасна само! Колко е хубаво човек да има глава, каквато аз имам сега, чужда на всякакви фантасмагорични измислици и насочена към фактите, единствено към фактите, за да изгради върху тях солидно умозаключение! Но да си вървим у дома, че леля ме чака.“

Три дни по-късно, като влезе в аптеката, забеляза, че Балестер и Кеведо, които водеха някакъв разговор, тутакси млъкнаха при появата му. Тъй като бе придобил способността да преценява бързо фактите, веднага му стана ясно, че Сехисмундо и акушерът говореха за нещо, което той не биваше да чуе. За да го заблудят, запитаха как е със здравето, а малко след това Кеведо каза на аптекаря с много потаен глас:

— Приготвихте ли ръжената отвара? Засега това е достатъчно.

— Как сме, млади човече, много ли се разхождаме? — добави той на висок глас, като обърна към Макси лицето си на кайман, което ставаше свирепо, когато се усмихнеше. — Добре изглеждаме, добре. Скоро ще се заловите пак за обикновените си задължения. Казах аз, че щом станете свободен… Дето има една, умре ли кучето, изчезва и бесът.

Рубин любезно се съгласи. След това видя Балестер да вади от едно чекмедже пакетче с лекарство и да го подава на господин Кеведо:

— Вземете го. Стрих го на прах най-грижливо. Спазмолитичното лекарство ще отнеса аз.

Акушерът взе пакета и си тръгна.

Подир малко влезе доня Дездемона и запита за мъжа си, а младият човек успя да забележи как Балестер й направи знак, че и Макси е тук, тъй като госпожата бе започнала с думите:

— Ходихте ли пак на улица „Кава“?

Усложнения не се получиха и доня Дездемона покани Макси да я придружи до дома й, предложение, което той прие с най-голямо удоволствие и я поведе подръка нагоре по стълбите. Приказваха си доста време и госпожа Кеведо му показа кафезите, малките канарчета, кадънката, която вадеше вода от кладенчето и ядеше семките, като ги измъкваше от една кутийка, показа му и другите орнитологически забележителности, с които бе пълна къщата й. Кеведо се върна привечер капнал от умора.

— Все още няма нищо…

Като видя племенника на доня Лупе, млъкна.

Когато си тръгна, в главата на Максимилиано започнаха да се раждат една след друга най-необикновените мисли, които някога го вяха спохождали. „Виждаш ли какво стана? Това, което лумна в съзнанието ми със зловещия блясък на делириума, сега трепти като небесна светлина и озарява всичко. Ето че ме избива и на поезия. Но да оставим поезията, поетическото вдъхновение е нездраво състояние. Логика, логика и само логика. Как тъй доказаното сега чрез логически съждения, почиващи върху факти и действителни признаци, по-рано съществуваше в съзнанието ми като останки от съновидения или като странни мисли, породени от алкохолен делириум? Защото това не е ново за мен. Мислил съм за него, прозрях го сред хаоса от най-нелепи представи и абсурдни идеи. Загадки на мозъка, бъркотии на разума! Поетическото вдъхновение винаги предшествува истината; преди да се появи с помощта на здравата логика, истината винаги се разкрива чрез поезията, това болезнено състояние… Тогава го отгатнах, сега го зная. Топлината се превръща в сила. Поезията в разум. Колко ясно виждам сега! Живее на улица «Кава», може би в същата къща, където живееше и по-рано. Крие се, за да не я видят. Събитието наближава. Ще я акушира Кеведо. За нея са ръжената отвара и спазмалитичното лекарство. Ах, как се надсмивам над тия глупци, които си въобразяват, че ме мамят! Да излъжат мен, по-разумния от самия разум! Боже мой, колко съм умен! Какво умение да разсъждавам! Чудя се на себе си и съжалявам леля, Балестер и всички, които играят тая комедия пред мен! На връщане от «Кава» Кеведо каза: «Все още няма нищо.» Погрешно предположение, измамливи симптоми. Значи наближава. Сега сме месец март. Добре, остава само да открия къщата. Ако се доверя на вдъхновението, ще стигна до извода, че е същата къща, оная с каменното стълбище. Но не, ще се облегнем на строгата логика и няма да доказваме нищо, което не се опира на действителни факти.“

На следващия ден ходи с брат си в кафене „Сигло“, после в кафене „Гайо“ с Рефухио. Беше 19 март и тия, които се наричаха Хосе, черпеха компанията. Идо дел Саграрио отказваше да пие, твърдейки, че с преял и стомахът му не е в ред, а приятелят му Искиердо, който смучеше ракията като вода, се подиграваше на въздържателството на началния учител. Добрият Идо се местеше от стол на стол, по-далеч от компанията, докато най-сетне се усамоти на най-отдалечената маса, вглъбен в себе си, с лакти върху мрамора и подпрял глава с дланите си. Обзет от съжаление, Макси отиде при него и го запита какво му е.

— Приятелю — отвърна Идо с гробовен глас, като обърна към него разстроеното си лице, — виждате ли как ми трепери десният клепач? Това е признак, че ми става зле… Нямате си представа колко ми е зле.

— Хайде, дон Хосе, въобразявате си — рече Макси, мъчейки се да го отведе при компанията.

— Оставете ме… Подиграват ме, защото не съм на себе си… Отдавна не ми се беше случвало, но усещам пристъпа, усещам го… Вече е в мен и не мога да сторя нищо. Ще трябва да се махна, за да не ме подиграват. Забравям се… Все едно, че съм се напил с ракия и сам виждате, че не мога да сторя нищо… Нищо, господине, повярвайте ми. Вие сте единственият, който няма да ми се присмее, вие разбирате моето нещастие и ми съчувствувате.

— Дон Хосе, избийте си тия неща от главата — рече му другият, изпълнявайки ролята на здравомислещ човек.

— Ах, махнете тогава от живота ми това, което се е случило — каза той и го докосна приятелски по ръката. — Ние сме роби на чуждите деяния, а нашите не ни определят живота. Такъв е светът. Няма никакъв смисъл да си почтен, ако злобата на другите те принуждава да извършиш нещо нечовешко.

— Много добре казано.

— О, нещастието превръща глупците в мъдреци… Не, не сме господари на живота си. Ние сме зъбчати колела от един механизъм и се движим натам, накъдето се върти съседното колело. Човек, който е сглупил да се ожени, става част от механизма, разбирате ли, и вече не разполага със себе си.

— Разбирам ви…

— Тогава не ме обвинявайте, ако чуете, че съм извършил престъпление — прошепна му той. — Защото ние, които имаме нещастието да бъдем съпрузи на блудници, ние, които имаме това нещастие, не можем да съблюдаваме божията заповед, „не убивай.“ Мисля, че е петата.

— Да, петата е — отвърна Макси и усети как по гърба му преминават ледени тръпки.

— Така, както ме виждате — учителят се облегна назад и още повече понижи глас, — още днес ще убия…

Макар че произнесе тия думи много тихо, Искиердо ги чу, избухна в смях и му се скара на висок глас:

— Значи тоя проклетник вика, че днес щял да убие! На кой площад, приятелче?

Кафенето се разтресе от смях, а Рубин се приближи до компанията и каза ясно с благ и съчувствен глас:

— Господа, не се подигравайте с бедния господин, умът му не е в ред. Няма по-голямо нещастие от умственото разстройство и не е християнско да се шегувате с тия неща. Дайте му малко вода с ракия.

Предложиха му, но Идо отказа. Беше опрял глава на ръцете си, кръстосани върху мрамора, и собственикът на заведението го погледна лукаво и рече:

— Тук не се дреме. Дреме се на улицата.

Макси направи опит да го накара да вдигне глава.

— Дон Хосе, няма да е зле да вземете няколко душа и хапчета натриев бромид. Искате ли да ви ги приготвя? Това е най-ефикасното средство за вашия случай… Казвам го, тъй като известно време бях като вас… много по-зле. Измислях религии, желаех изтреблението на целия човешки род, очаквах месия… А сега ме виждате напълно здрав.

След това се обърна към компанията:

— Трябва да го оставим на мира. Ще му мине. Горкият човек, толкова ми е жал!

Внезапно дон Хосе скочи от стола и бързо излезе, сподирян от смеха и шегите на компанията. Макси поиска да тръгне след него, но Рефухио го дръпна за палтото и го накара да седне до нея.

— Зарежи го, какво те засяга?

Глъчката се усили с влизането на нови именници и собственикът, който също се наричаше Хосе, сервира пури и ром с мараскин. Настояха и Максимилиано да пие, но той не пожела, а и Рефухио, която бдеше над скъпоценното му здраве, нямаше да позволи. Макар и да не вземаше голямо участие в невъздържаното веселие на тия хора, превъзходното момче се смееше най-чистосърдечно на остроумията, дори и на грубите, дебелашки шеги, които се сипеха от всички страни.