Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (77)

7

Хуан Пабло почти не обръщаше внимание на случката с Максимилиано и на всички останали неща, свързани със семейството, щом това не се отнасяше до наследството. Копнееше скоро да получи парите, за да изплати дълговете си. Връщаше се вечер много късно, почти винаги се хранеше навън, което радваше доня Лупе, защото Николас с постоянната си лакомия нарушаваше баланса на домашния бюджет. Мизантропията, обхванала Хуан Пабло след неприятното завръщане от кралската казарма, не се промени в дните след придобиването на наследството. Говореше много малко и когато доня Лупе му споменаваше за приключението на Макси, сякаш някой го бодваше с игла, вдигаше рамене, произнасяше презрителни думи по адрес на брат си и нищо повече. „Каквото си е надробил, това ще сърба! Мен какво ме засяга!“

На масата не се говореше за карлизъм, защото доня Лупе не позволяваше. Но една сутрин двамата братя толкова много се увлякоха в спора, че забравиха за госпожата. Когато Хуан Пабло се миеше, в стаята влезе Николас и му каза, че свещеникът Санта Крус е бандит или луд, или нещо подобно, откъдето се започна спорът, докато…

— Искаш ли да ти кажа нещо? — викаше първородният. — Дон Карлос не спечели по наша вина, по вина на свещениците. Трябва да отидете там, където бях аз, за да се уверите в интригите на тая сган в расо. Тя иска всичко за себе си и само подронва с клевети и сплетни авторитета на хората, които предано работят. Не можах да остана там, задушавах се. Казах на Дорегарай^[1]: „Господин генерал, не зная как търпите това.“ А той повдигна рамене и направи гримаса. Не минаваше и ден, без заговорниците да донесат клюки на дон Карлос. Например, че Дорегарай води преговори с Морионес^[2], за да се предаде, че Морионес му е обещал десет милиона реала, и хиляди такива нелепости. Когато разбрах, че ме обвиняват в това, че съм ходил до главната квартира на Морионес по поръчение на моя шеф, се разсърдих и още същата вечер, след като срещнах глутницата в притвора на църквата „Сан Мигел“, така ми кипна, че за малко не предизвиках там Втори май^[3]. „Тук освен вас други предатели няма. Вие завиждате на всеки предател, ако, разбира се, има такъв, заради ползата, която извлича той от своето предателство. Не за десет милиона, а за десет хиляди гроша бихте предали краля и всички негови потомци: крадци, безчестници, юди.“ Ако не беше минал оттам полковник Гоири, който много ме обичаше, да ме хване и да ме отведе в къщи, още същата вечер щях да отида на оня свят. Три дни лежах в безсъзнание. Когато станах, поисках среща с Негово Величество. Той заповяда да ми дадат документи за задграничен паспорт. Доносниците ме бяха наклеветили тогава, защото не им оказвах помощ в машинациите им срещу преданите и смелите. Хората с расо погубиха Карлос Пети, а Карлос Седми не си взе поука. Тяхна си работа. Нали искаше религия? Там ще я намериш: можеш до пресищане да ядеш свещеници, та да ти стане тежко и да се пръснеш.

— Това е твое мнение — каза Николас, като с мъка преглъщаше гнева си, — но не ми се струва твърде обосновано. Такива ми ти работи.

— Ти имаш ли представа за света и действителността? Ти хвърчиш в облаците.

— И ти май хвърчиш в облаците, и внимавай, защото говориш глупости. Затваряй си устата, глупако — заяви разярено Николас.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изкрещя Хуан Пабло. — Не ми заповядвай, разбра ли? Аз имах смелостта да кажа истината в очите на далеч по-високопоставени от теб божи служители, а който не се страхува от виолетовото расо, още по-малко се бои от черното…

— Все пак ти казвам — прибави Николас, разстроен, треперещ, като не знаеше дали с юмруци, или с думи да заплашва. — Аз ти казвам пък, че си вятърничав…

— Каква е тази олелия? — извика доня Лупе, която дойде да го укроти. — Я да видя що за рицари сте? Казала съм на войнствените господа да вървят да се карат на улицата. Не искам скандали в къщата си.

— С този глупак може ли да се спори — каза Николас, задъхан от гняв.

Хуан Пабло си замълча и продължи да се облича, като му обърна гръб.

— Я колко гениално го измисли — обади се доня Лупе, докато той стоеше гърбом. — Можеш да уважаваш брат си поне за това, че е свещеник… Недей да се перчиш, защото ако не ти е провървяло в позорния заговор и трябваше да се върнеш с вдигнати ръце, ние каква вина имаме?

Хуан Пабло не благоволи да отговори. Доня Лупе хвана свещеника подръка и го изведе, понеже се страхуваше да не се скарат отново. В столовата Максимилиано вече се беше настанил на масата за обед. Беше чул спора, без да разбере за какво се отнася. Да правят каквото искат. Гневът не намали апетита на Николас, защото никакво душевно вълнение, колкото и голямо да бе то, не беше в състояние да измести най-характерната проява на организма му. Тримата чуха викове на улицата, доня Лупе се ослуша, мислейки, че е някакво извънредно съобщение относно победите на армията на либералите срещу карлистите. През онези дни на 1874 година към вестниците често се издаваха притурки и по този начин гражданите бяха в постоянна тревога.

— Папитос — каза госпожата, — вземи две куартос и слез да купиш притурката на „Ла Гасета“. Ще видите какъв бой са им ударили на безупречните.

Николас, който имаше много остър слух, след като се ослуша и накара всички да млъкнат, каза:

— Но, лельо, не ставайте смешна. За никакъв вестник не става дума. Много ясно се чува… Ягоди… ягоди…

— Може и така да е — отвърна доня Лупе и скри светкавично портмонето си. — Те са още толкова зелени, че са истински оцет.

— Както бог е наредил — си позволи да забележи Николас, като въздъхна. — По-зле е бил Христос, като е поискал вода, а са му дали жлъч.

Като преглътна последната хапка, Максимилиано, вземайки книгите си, отиде на упражнения, а Хуан Пабло още дълго обядва сам. Тези обеди в различни часове притесняваха много доня Лупе. Да не мислеха нейните племенници, че къщата й е странноприемница? Единственият, който я уважаваше, който не се караше и най-малко ядеше, беше Макси, с ангелска душа, винаги учтив, дори и след като беше зашеметен от очите на жена. Върху това размишляваше доня Лупе през този следобед, докато шиеше седнала на столчето до балкона към улицата, с котката в краката си, която беше единствената й компания. „Каквото и да се говори, той е най-добър от тримата — мислеше си тя, като шиеше, — по-добър от егоиста Николас, по-добър от побъркания Хуан Пабло… А това, че иска да се ожени за една… Ще видим… Да не говорим предварително… Може и да не стане… Има случаи… Хайде де! А е влюбен като глупак… И какво ще правим? Бог ще отсъди.“

Николас се върна и каза на доня Лупе, че идва от къщата на Фортуната. Този път беше по-доволен, защото се беше уверил, че неговата възпитаница добре разбира религиозните неща и в морално отношение изглеждаше, че е от добро тесто, с което още повече възбуди любопитството на вдовицата, и тя повече не можа да играе ролята на презираща я.

— Толкова ме принуждаваше — каза тя на Макси същата вечер, — че най-после го постигна.

— Какво, лельо?

— Че трябва да отида да видя тази… Но да знаеш, отивам насила.

Максимилиано, който беше добродушен и искаше да не се кара с нея, прояви известно уважение към думите й:

— Но, лельо, ако вие направите това, цял живот ще ви бъдем признателни.

— Нямам нужда от вашите благодарности, за да реша да отида, защото още не зная…

— Да, лельо…

— Ако реша да отида, ще отида само за да мога да измеря със собствените си очи дълбочината на пропастта, в която искаш да се хвърлиш, и да видя дали има възможност да те отдръпна.

— Още утре, лельо, аз ще ви придружа — каза ентусиазирано момчето. — Ще видите моята пропаст и когато я видите, ще ме тласнете към нея.

На другия ден доня Лупе отиде, облечена в най-хубавите си дрехи, защото преди това беше ходила на голямото празненство в приюта на доня Гилермина по нейна лична покана, от което беше много доволна. Искаше да предизвика възхищение и тъй като притежаваше голямо самообладание и се изразяваше непринудено, смяташе, че ще бъде лесно да блесне при това посещение…

И наистина така стана. Много малко пъти в живота си, дори и в най-хубавите дни с Хауреги, доня Лупе си беше придавала толкова важност, както по време на тази среща, защото ламята беше съвсем невежа в областта на обществените науки и се стесняваше по положението си и лошата си слава, докато тя охотно се отпусна и самонадеяността й стигна невероятни размери. Доня Лупе се отнасяше към бъдещата си племенница вежливо, но запазваше дистанция. Трябваше до най-малки подробности да се разбере, че Фортуната беше девойка с горчива съдба, с похвални желания за почтеност, а посетителката беше госпожа, и не коя и да е госпожа, а госпожата на Хауреги, най-честния човек, с най-възвишените нрави, каквито винаги са съществували в Мадрид или най-малкото в Пуерта Серада! В поведението си на дама тя прецени, че след като в първата част на посещението си беше направила всичко възможно, за да покаже известна принципна строгост, във втората би могла да бъде и по-снизходителна. Истинските аристократи не изпитват удоволствие от това да унижават по-нискостоящите. Доня Лупе бе обхваната от толкова силно желание да покровителствува Фортуната, че сама не можеше да държи сметка на съветите си и за правилата на поведение, които си позволи да й изброи. Да покровителствува, да управлява, да съветва и да има някого, когото да ръководи, за нея беше истинска страст…

Едно от нещата, които най-много й харесваха във Фортуната, беше плахостта, с която тя се изразяваше. Веднага се познаваше, че не говори като изтънчените хора и че се страхува и се срамува да говори безсмислици. Това още повече подобри мнението на доня Лупе, защото лекомислието в езика е знак за анархия във волята.

— Не се отчайвайте — й казваше вдовицата непринудено, докосвайки с ветрилото си коляното й, — не е възможно за един ден да се научите да се изразявате като нас. Това ще дойде с времето, с практиката и с общуването. Да произнесеш лошо една дума не е срамно и този, който не е получил грижливо възпитание, няма вина за това…

Фортуната така се притесняваше от това посещение с толкова напътствия, че цветът на лицето й непрекъснато се менеше и не знаеше как да отговаря на въпросите на доня Лупе, да се смее ли или да бъде сериозна. Единственото й желание беше гостенката по-скоро да си тръгне. Говориха за отиването в манастира, решение, което лелята на Макси похвали, мъчейки се да измисли за това най-изисканите доводи и най-изящните думи. Тя така се изразяваше, че понякога Фортуната не разбираше за какво става дума. Най-после дойде време за раздялата, която Фортуната очакваше с нетърпение, но и се страхуваше, смятайки, че няма да може да се изрази достатъчно ясно и спокойно, по всички правила, приети за тази церемония. Госпожа Хауреги се сбогува като опитен човек, а Фортуната заекна и каза точно обратното на онова, което трябваше.

Максимилиано говори малко през време на посещението. Стоеше нащрек, притичвайки се на помощ само когато виждаше, че Фортуната е заплашена от груби грешки на езика. Когато доня Лупе излезе, той сметна, че трябва да я изпрати до улицата.

— Наистина е много глупавичка… — каза лелята на племенника си, — такава, каквато… Сякаш са я хванали с ласо. В ръцете на умен човек тази жена би могла да се облагороди, защото основата й не е лоша. Но аз се съмнявам, че ти…