Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (106)

5

Първият, който го последва, бе дон Еваристо Гонсалес Фейхо, за когото бе безразлично дали е в това или в друго заведение. Първоначално се настаниха във „Форнос“ и там зачакаха. На втората вечер се появи Леополдо Монтес, а на третата — дон Басилио, който ги завари да спорят в кое кафене да се установят накрая. Агентът по финансови въпроси побърза да изкаже доброто си мнение за кафене „Сан Томас“, защото там давали повече захар, отколкото където и да било. На което Монтес отвърна, че не трябва да се гледа на случая „единствено през призмата“ на захарта и че това, което най-много ги интересува, е кафето. Отхвърлиха и кафенето до митницата, за да не бъдат постоянно между французи, изключиха и „Империал“ заради тореадорите и парвенютата, които го посещаваха. Фейхо би останал тук, но на Рубин му бяха антипатични учениците от подготвителните военни училища, които се стичаха във „Форнос“ съвсем рано. Дразнеше го също и обичаят да се намалява газта на светлината в десет часа вечерта, когато учениците си тръгваха. Заведението оставаше полутъмно и се осветяваше добре едва в дванадесет часа, когато пристигаха прословутите борсаджии, за да вечерят. Рубин се дразнеше и от тях, тъй като те не говореха за нищо друго освен за пари.

Накрая решиха да се установят в „Сигло“ на улица „Майор“, където имаше доста познати хора. Рубин се нуждаеше за няколко дни от адаптация на новото място. В началото променяше често масата си или защото бе изложена на течение, или поради някои неприятни съседства. В една от първите вечери, когато още не бяха дошли приятелите, Рубин бе сам на масата и бе концентрирал вниманието си в две групи до него. Тези отдясно казваха: „Днес продадох около 25 ароби по двадесет и пет реала. Но пазарът е загубен. Простаците много се изучиха. Казват, че няма да носят повече цикория, ако не я вземаме по десет.“ В групичката отляво, състояща се от трима индивиди, Рубин дочу следното: „Гарантирам ти, че приемам метемпсихозата^[1] така, както са я разбирали египтяните и халдейците.“ Рубин разбра, че тия отдясно бяха търговци на храна, а отляво — философи от кафенетата. В кафене „Сигло“ имаше голям наплив от спиритисти, които Федерико Руис по това време посещаваше. Рубин го видя и се приближи до събраните, като има удоволствието да разговаря с най-ентусиазираните представители на тая секта. Хуан Пабло намираше, че идеята да се разнасяш от един свят в друг е много приемлива, но това за духовете пери^[2] не го възприемаше, нито глупостта, че Сократ и Сервантес ще дойдат на празни приказки с нас, когато ни се поиска. Хайде де, това е за глупци. Един от най-запалените от тая школа се опитваше да убеди в това Рубин, разговаряйки с миропомазан тон и с престореност, с приведена глава и сведен поглед, състояние, в което изпада всеки пропагандатор на религиозната доктрина… Фейхо се правеше, че вярва, за да ги навива и да ги слуша как губят разсъдъка си. Тоя кръг посещаваше Федерико Руис, винаги забързан и отбил се за броени минути, защото в това време трябваше да присъствува на един съвет за издигане на паметник на Ховелянос, след това на друг, за да се заеме с банкета на провинциалните рибари, които щяха да пристигнат за конгреса по рибовъдство. Никога не е имало по-зает човек в нашата страна и понеже имаше толкова неща в главата си, за да не забрави много от тях, трябваше да ги записва с молив по маншетите на ризата си. Когато не трябваше да ходи в Икономическата асоциация, за да защищава собствения си глас като член на информационната комисия за социални реформи, ходеше да утвърждава науката, като изнася лекции за ползата да се издигне до сериозно обучение изкуството на планирането. Между двете занимания Руис прекарваше известно време с приятелите си спиритисти и ги насърчаваше да се организират, да се утвърдят, да наемат заведение и най-вече да основат печатен орган. Без такъв орган въобще не можеха да напреднат.

В онова кръгче от сплетници ходеше също и Апариси, общинският съветник, когото апостолите бяха вече почти побъркали; Пепе Саманиего, който не се оставяше да бъде измамен, и Дамасо Трухильо, собственикът на обущарницата, наречена „Букетът от лилии“, който вярваше като блажен човек на всичко и сам у дома си правеше експерименти с един обущарски тезгях. На близката маса имаше финансови чиновници, чиновници от правителството и колониите. Между тях Рубин съзря човека, комуто не достигаха само два месеца служба, за да може да се пенсионира. На лицето му, чиято кожа бе като кората на увехнал лимон, бе изписано най-мъчителното безпокойство, очите му бяха като на призрак и когато се приближаваше до масата на спиритистите, приличаше на едно от ония мъртви същества отпреди хиляди години, които идваха сега по тия квартали, извикани от почукването на някой ранобудник. Климатът в Куба и Филипините го бяха изсушили до кости и той целият приличаше на истинска пушена риба, очите му така просветваха на лицето, сякаш ще изяде хората около себе си. На един шегобиец му хрумна да го нарече Рамзес II и тази шега така се хареса, че прякорът му остана. Като минеше с пренебрежение покрай масата на спиритистите, той сядаше в кръга на чиновниците, повече слушаше, отколкото говореше, и си позволяваше да отправи по някоя и друга забележка със задгробен глас, излизащ от гърлото му като ехо от студените галерии на египетска пирамида. „Два месеца, само два месеца не ми стигат и всичко е обещания, ха днес, ха утре, че ще видим, че нямало свободни места…“

Фейхо се приближаваше и разговаряше с него от съжаление, като го развличаше и се стремеше да го откъсне от неговата тема, но за Рамзес II, чието истинско име бе Виляамил, единственото успокоение бе да насочи сухото си и жълтеникаво ухо към разговорите и да слуша нещо за кризи или близко стълкновение, което би обърнало всичко с главата надолу. Това, което той желаеше, бе да стане нещо голямо, ама много голямо, та да видим дали…

— Но вас кой ви препоръчва? — попита го една вечер Хуан Пабло.

— Дон Клаудио Мояно^[3].

— Тогава сте добре.

— Казват, че ще доведат принца… — отбеляза Рамзес II срамежливо.

— Да, русите ще го доведат… заради пазара в Алкоркон^[4]. Храните празни надежди, ако смятате, че ще дойде принцът… Това, което ще дойде, е социалното унижение… а след това, бог знае. Ще изскочи човекът, който трябва, някой байно с голям прът… ей такъв.

Рамзес II навеждаше глава. Дон Басилио бе единственият му приятел, защото от неговия амвон се носеше идеята за пристигането на принца…

— Разбира се — добавяше той, — трябва да дойде с пръта, за който говори приятелят Хуан Пабло.

Рубин се чувствуваше добре в тоя кръг, но една вечер забеляза на отсрещните маси човек, който го обърка напълно. Тайната антипатия, която той вдъхваше, отекна в душата на Рубин като дълбока, скрита омраза, родена може би от чувството за унижение от дълговете, развито във всеки човек с много чувствително самолюбие. Това бе Кандидо Саманиего, полутърговец, полудоховник, любезен в обноските си, твърд в сделките. Рубин синтезираше чувствата си към лихваря във фразата: „Да му платиш, а след това да му счупиш главата.“ Откакто го виждаше на отсрещните маси, чувствуваше силно неразположение, болки в стомаха и като че ли желание да се кара. Ставаше така нервен, че би хвърлил бутилка на първия спиритист, който продума нещо за повикването на Епаминонд^[5], за да го пита за движението на карлистите в Бастан.

А коварният лихвар все гледаше да попадне между ония маси, под претекст, че ще говори с братовчед си Пепе, но с намерение да се приближи към Хуан Пабло, да види какво прави и да размени с него няколко думи. Нещастният длъжник едва издържаше и като се усмихваше насила, го канеше да изпие нещо, но лихварят му благодареше и ако имаше случай, му правеше съвсем леки забележки, като тази:

— Вижте, не мога повече. Винаги казвате, че следващата седмица, и наистина… Ще се видя задължен да направя стъпка, която…

На Рубин кафето му ставаше горчиво, а компанията — ад. Беше непоносимо присъствието на този човек, когото той не можеше да прати по дяволите: жив образ на объркания му живот, който се появяваше като призрак тъкмо когато бе най-доволен. Единственото удоволствие на тъжното му съществуване бе кафето. Но Саманиего превръщаше и тази му спокойна мечта в мъчителен кошмар. Хуан Пабло не издържа повече и една вечер, без да продума, се премести в друг район.