Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (183)

6

Балестер пристигна рано и тя веднага му съобщи за посещението на Макси и за нещата, които й бе разказал. Управителят се обезпокои от думите й и с необичайна за него сериозност и жар отхвърли това, което приятелят му бе казал за Аурора.

— Слушайте — рече тя, — колкото повече се опитвате да го отречете, толкова повече го вярвам. Вие никога не говорите по този начин и щом станете сериозен, почвате да казвате само лъжи. Искате да ме успокоите. Благодаря, но не е възможно. Колкото до тая отвратителна французойка, няма да ми се присмива.

Верният приятел употреби цялото си красноречие, за да прогони от ума й тази мисъл, но не постигна нищо.

— В края на краищата — рече той, като се върна към насмешливия си и лукав тон, който някога използуваше с Макси, — защо да обръщаме внимание на думите на този нещастник? Ах, колко сме сантиментални и сприхави! Моят приятел Рубин, който сега има вид на човек с мозък, е по-шантав от когато и да било. Говори всичко наопаки, а онзи ден твърдеше, че доня Дездемона е красива жена. Имам чувството, че ако продължаваме по тоя път, ще трябва да донеса пръчката…

Думите му не стигнаха до Фортуната. Той я гледаше съсредоточено и забеляза, че е овладяна от някаква мрачна и упорита мисъл, която трудно щеше да я напусне. Побоя се, че такова състояние можеше да навреди на здравето й и за да предотврати това, реши да я изплаши.

— Кеведо ми каза, че сега трябва да бдим над вас и да не ви позволяваме да ставате от леглото до идната седмица. Всяка глупост от ваша страна може да се окаже фатална. Значи — взе ръцете й в своите — трябва много да внимавате. Не казвам да го направите заради мен. Нима ви интересува един беден аптекар? Ни най-малко, и с право, защото за вас аз съм никой… Направете го заради моя приятел Хуан Еваристо, когото обичам като собствен син, да, знайте това, ще му стана настойник; направете го заради него и tutti contenti^[1].

Изглеждаше убедена и Балестер си тръгна с чувството, че е успял. Бе спокойна през цялата сутрин, но към обед, когато се събуди от краткия сън, изпита такова силно желание да излезе, че не можа да устои на този сляп порив. За голяма изненада на Енкарнасион, а освен нея в къщи нямаше никой друг, тя стана от леглото, среса се набързо и облече тъмната си вълнена пола, наметна се с лека черна кърпа, забради се с друга, по-светла, сложи си вълнените ръкавици без пръсти, светлите обувки и… Преди обаче да излезе, посвети доста време на сина си, който се бе събудил, докато майка му се обличаше, и като че ли искаше да извести с писъци недоволството си от нейното излизане. Тя го укроти, като му даде всичко, което поиска или което имаше в гърдата й, и ангелчето заспа в изплетената си от ракитови пръчки люлка.

— Слушай — каза господарката на Енкарнасион, — ще поизляза. Няма да се бавя, ще взема кола и за половин час ще свърша. Ти няма да мърдаш оттук и ако детето се събуди, почваш да го люлееш и да му говориш, че ще се върна съвсем скоро. Гледай да не се отделяш от него. Внимавай — докато отсъствувам, няма да отваряш на никого… По-добре е да сторя друго, ще превъртя ключа два пъти отвън и ще го взема със себе си. Ако Сегунда се върне, да чака на стълбите.

Обсипа с целувки детето си, от което се отделяше за първи път, излезе, заключи и взе ключа със себе си. „Да не би някой да дойде и… Не, няма да ми го отнемат, макар че е имало такива случаи. Ясно е, доста хора са хвърлили око на моето ангелче. Най-много ме е страх от тая завистница Хасинта. От ревност косите й ще побелеят още повече и ще стане слаба като кука. Но има ли друг изход, освен да се примири? Достатъчно съм страдала. Нека сега тя страда… Ах, чувам стъпки! Откровено казано, не ми се иска да ме видят, ще почнат да ме питат дали излизам, или не излизам, а на мен обясненията не ми се нравят. Май че се качва дон Пласидо. Ще изчакам малко, докато си влезе в къщи… Стигна вече, отваря вратата. Сега да се измъквам и бог да ми е на помощ. Трябваше да взема нещо, от което боли… А, ключа! По-добър е от чукалото на хаванчето. С него и с нокти, кълна се, че…“

Спря един файтон и щом седна, така й се зави свят от движението и от собствената й слабост, че трябваше да затвори очи и да наклони глава, за да не гледа как сградите се въртят около нея. „Трябваше да изпия един бульон, преди да изляза… Малко късно се сещам. Ще ми мине в крайна сметка.“ Наистина й мина и първото, което направи, след като се съвзе, бе да промени нареждането, което бе дала на кочияша. Беше му казала „Аве Мария“ 18, но й дойде друга идея и сега каза „Кабеса“ 10, като подаде глава през прозорчето, протегна ръката си, в която държеше ключа като оръжие, и докосна с него файтонджията по рамото. Престоя в посочената къща около половин час и когато излезе, за да се качи отново в колата, лицето й бе станало бледо и прозрачно като восък, устните й бяха изгубили цвета си…

— Къде отиваме, госпожо? — запита я кочияшът, виждайки, че минава доста време, а тя не казва накъде да кара.

— Нагоре към площад „Санта Крус“, на ъгъла с улица „Викарио Виехо“.

След тия думи файтонът потегли, а в съзнанието й започна да се върти следната мисъл: „Ясно е, това, което си казвах. Виситасион нямаше да го скрие от мен. И след всичко това тоя глупак Балестер разправя, че мъжът ми бил луд! По-разумен е от всички умници, взети заедно… В нищичко не се е излъгал. Дадох на Виситасион двайсет дуро, за да ми го изпее… Ясно, от мен нямаше да скрие…“ Тръгваше от тази мисъл и се връщаше към нея стотици пъти, описвайки мъчителни кръгове.

Освободи колата на възвишението към „Санта Крус“, влезе през портала, който се намираше на улица „Викарио Виехо“, и се качи в ателието на Саманиего. Вървеше, обзета от решителност и без да изпитва каквото и да било колебание. Вратата на мецанина бе летяща, снабдена със звънец, който при отваряне звънеше. Фортуната бе идвала тук в дните преди откриването на магазина и помнеше отлично всичко. Не беше нужно да звъниш, трябваше да се бутне вратата, разнасяше се звън и човек се озоваваше вътре. Тъй стори и сега и едва бе изминала късия коридор, водещ към залата, когато се озова лице в лице с Аурора, която в същия момент се бе запътила от централната маса към прозорците с платове в ръка. Фортуната видя край масата шест или седем модистки, които шиеха, а на едно канапе близо до широкия прозорец, който гледаше към улицата, седяха две госпожи и разглеждаха на светлината дантели и платове.

— Добър ден — каза жената на Рубин, спирайки за миг и оглеждайки бегло лицата пред себе си.

Като я видя, Аурора се вцепени и не знаеше нито какво да каже, нито как да се държи.

— А, Фортуната… Колко време!…

Изведнъж заговори сухо.

— Извинявай, заета съм. Ако искаш да наминеш друг път…

Но веднага пак смени тона.

— Какъв вид имаш само! Болна ли си била?

— А ти как си? Все тъй прочута… — приближи се към нея Фортуната и лицето й доби изражение на престорена любезност, в което не бе трудно да се види жестоката нежност, с която някои зверове ближат жертвите си, преди да ги разкъсат.

— Къде се пъхаш? — избъбри Аурора, обзета от смущение, като се чудеше накъде да тръгне.

Накрая се запъти към двете госпожи, но не й дойде наум какво да им каже. Фортуната я пресрещна, когато се връщаше към централната маса.

— Исках да говоря с теб. Понеже никаква те няма… Ах, какви приятелки, ще си умреш и нищо няма да ти кажат!

Тия думи поуспокоиха Аурора и тя отвърна с усмивка:

— С толкова много задължения човек няма време за посещения. Мислех да намина към теб… Седни, де.

— Добре ми е така. Скоро си тръгвам.

Аурора се приближи отново към двете госпожи и на връщане приятелката й я докосна по ръката.

— Трябва да ти кажа две думи. Само две думички. Умирах от желание да те видя. Неблагодарница! Знаеш колко ми е драга твоята компания.

— Имаш право — отново се обезпокои другата, защото нещо в лицето на приятелката й я накара да застане нащрек. — Всеки ден мислех да намина…

— Като знаеш колко те обичам.

— И аз тебе… Но защо не седнеш?

— Не. Веднага си тръгвам. Дойдох само да ти донеса едно нещо…

— Да ми донесеш нещо, на мен?

— Да, ще видиш…

И като каза ще видиш, замахна бързо и рязко с дясната си ръка и я стовари в лицето й с такава сила, че другата не можа да се задържи на крака и падна с вик на пода. Фортуната рече:

— На̀, ти, безчестница, мошеничка, крадла!

Никога не е бил удрян по-звучен и страхотен плесник. Служителките се втурнаха да помогнат на началничката си, но бе невъзможно да попречат на Фортуната да стовари ключа върху челото й, а после с неописуема бързина и ярост да я хване с две ръце за прическата и да дръпне с всичка сила. Писъците на Аурора се чуваха от улицата. Двете госпожи изтичаха на стълбището, викайки за помощ. Хубаво, че служителките хванаха звяра в момента, в който забиваше нокти в жертвата, иначе щеше да я довърши. Уловена от толкова ръце, Фортуната се мъчеше да се изтръгне и продължи побоя, но в края на краищата броят, а не храбростта сломи невероятния й устрем. Една от модистките тя събори по гръб само с един удар; на друга направи окото като домат. Като пъхтеше, бледа и потна, а от очите й изскачаха пламъци, Фортуната продължи с език трагичното дело, което ръцете й не можеха да довършат.

— Това е, за да не си пъхаш друг път ръцете в чужда чиния, измамнице!… Лъжкиня, крадла, комедиантка, способна си и господ да излъжеш. Жалко за водата, с която са те кръщавали. Мошеничка, търгашка!… Ще ти смачкам главата, нищо, че ще оскверня подметките на обувките си.

И направи такова усилие да се освободи, че за малко не успя. Две от момичетата помогнаха на Аурора, която не спираше да вика от болка, да се изправи. Ако не беше се появил Пепе Саманиего с един служител, бог знае какво щеше да се случи.

— Какво е това? Какво е станало тук? Коя сте вие? Какво търсите?

— Коя съм аз ли? — изкрещя Фортуната с презрение. — Една почтена жена!…

— Да, личи си. Аурора, за бога, какво има?

— Една почтена жена, която дойде да си разчисти сметките с това влечуго, дето държите в къщата си. И с една клеветница.

— Млъкнете, дявол да ви вземе!… Но, Аурора, какво ти е? Исусе! Кръв по главата. Рана… Слушайте, женичке, още сега отивате в затвора… Ей, извикайте полиция!

Вдовицата на Фенелон бе почти в несвяст и подчинените й разкопчаха роклята, за да разхлабят корсета.

— Тя ще отиде в затвора — изпищя извън себе си нападателната, връщайки се внезапно към природата си на жена от народа и давайки воля на цялата страст и грубост, които животът сред обществото бе прикривал в нея. — Аз не съм изменяла. Точно мен излъгаха… Тая негодница ме измами, измами и двете ни, защото две сме оскърбените, две, и вие трябва да го знаете… Онази е ангел; аз също съм ангел, искам да кажа, аз не съм… Но аз родих едно дете, детето на фамилията, а тая е една натрапница, грозотия, мърша и безсрамница и ще ми плати, ще ми плати.

— Млъкнете! — рече Саманиего, като се приближи към нея със заплашителен вид. — Имате късмет, че сте жена, иначе още сега ще ви дам да се разберете.

— На мен? Това оставаше! По-добре ще е да не допускате мръсотиите, които върши тая…

— Казвам ви, че ако не млъкнете… Не мога да се сдържам… Ей, извикайте полиция!

Сцената стана още по-неприятна с неочакваната поява на доня Каста, която междувременно бе пристигнала в магазина, и разбрала за суматохата, се бе качила, накуцвайки, за да се присъедини към театъра на драматичните събития, надавайки викове.

— Милата ми дъщеря! Ама какво? Убили са я! Кръв! Ах, боже мой! Аурора… Аурора! Но кой го е направил? А, тази жена!…

— Да, аз, аз го направих — каза Фортуната от ъгъла, в който я бяха притиснали. — Нямаше да е зле, ако не бяхте прикривали мръсотиите на щерка си, вещица такава…

Доня Каста се приближи към дъщеря си, без да обръща внимание на обидите, които другата хвърляше по нея. Аурора дойде на себе си и застена.

— Няма нищо, лельо — каза Саманиего. — Не се плашете. Леко нараняване и съответната уплаха… Но още ли не млъква тая дивачка? В полицейския участък, в полицейския участък!

— Оставете я, нека си върви — промърмори Аурора със затворени очи.

— В затвора! — крещеше прегракнало доня Каста.

— Не, не в затвора — рече жертвата, проявявайки благородство. — Пуснете я, пуснете я… Пепе, нищо не й прави.

— Не, няма да я бия. Нека се разбере със съдията.

— Не, не съдия, не съдия — с безпокойство каза вдовицата на Фенелон. — Прощавам й. Пуснете я да си върви, веднага да си върви и да не я виждам повече.

Непримиримата Фортуната не искаше да млъкне и тия, които заобикаляха жертвата, не можеха да постигнат съгласие как да постъпят с нападателката. Качиха се още хора и от множеството стъпки и гласове на влизащите и излизащите ателието заприлича на ад.