Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (172)

1

Състоянието на Максимилиано продължаваше да се подобрява, от което леля му и брат му заключиха, че раздялата със съпругата е била голямо добро, защото, без съмнение, именно присъствието на жена му го изкарваше из релси. Не престана да взема шотландски душове и натриев бромид през цялата зима. Веднъж го извеждаше на разходка Хуан Пабло, друг път леля му и това й позволяваше да се увери колко разумни бяха станали съжденията му. При все това забелязаха, че в главата на младежа се таи някаква мисъл, свързана с местонахождението на жена му, и се бояха, че макар и сведена до минимум от възвръщането на разума му, някой ден тая мисъл би могла да набере достатъчна сила, за да разстрои отново цялата машина. Страховете им обаче не се оправдаха. През декември и януари подобрението бе тъй явно, че доня Лупе се дивеше и беше безкрайно доволна. Тъй като се държеше кротко, не се караше с никого и бе станал много послушен, през февруари започнаха да го пускат да излиза самичък. Сякаш се бе върнал във времето на първите си студентски години, изглеждаше дори че го обземат мислите от ония далечни дни, а с тях и благопристойното поведение, сдържаността и липсата на инициатива.

Водеше много редовен живот. Не му позволяваха да чете, а и той нямаше подобно желание и всеки път, преди да излезе, доня Лупе му определяше кога да се върне. Нито веднъж не закъсня след определения час. Също както в ония безгрижни дни единственото удоволствие на младия човек бе да се разхожда из улиците без посока, да наблюдава и да мисли. Имаше известна разлика между едновремешните му скитания и сегашните. Предишните бяха нощни, като на лунатик или човек, обзет от болезнени идеи; сегашните бяха дневни и тъй като времето бе хубаво и слънчево, се оказваха по-здравословни и благоприятствуваха възстановяването на мозъчната му дейност. В миналото съзнанието му дълбаеше в измислени светове и от пяната, която изхвърлят дълго разбиваните мисли, то твореше нереални представи; сега се придържаше изцяло към разума и упражняваше логиката си, поставяше си някоя задача и я решаваше с възхитителна лекота. С една дума, развитието на мозъчния процес стигна до изстъпление на логиката и казваме това, защото Макси се стремеше с истинско маниакално усърдие да осмисля всяко нещо по законите на най-строгата диалектика. Дори когато ставаше дума за най-незначителни неща, съзнанието му отхвърляше с отвращение всичко, което не бе дело на разума и точната мисъл.

Излишно е да споменаваме, че много скоро след като бе обладан от този прилив на разсъдъчност, Макси пристъпи към решаване на тъмната логическа задача, свързана с отсъствието на жена му. „Няма никакво съмнение, че е жива, това е въпрос, който изобщо не трябва да се разглежда. Да изясним дали е в Мадрид, или извън Мадрид. Ако бе заминала някъде другаде, леля щеше да получи поне веднъж писмо от нея. Пощальонът за пратки от провинцията не идва никога у нас, а ако дойде, то е, за да донесе някое писмо от сестрите на чичо Хауреги, значи… Нека допуснем, че праща писмата си на някой друг, за да не науча. Неправдоподобно е, но да приемем тази хипотеза. В такъв случай кой е тоя човек? Ако се придържаме към строгата логика, не би могла да бъде доня Каста, защото госпожа Саманиего не обича да играе подобни роли. Логично погледнато, тоя човек трябва да е Торкемада. Но завчера Торкемада влезе в стаята на леля и ясно чух от коридора да я пита дали е узнала нещо за младата госпожа… Следователно не е Торкемада. След като не е Торкемада, няма и посредник за писмата, а като няма посредник, не може да има и кореспонденция. Значи е в Мадрид.“

Изпита силно задоволство и след като постоя пред една витрина с гравюри, отново се отдаде на размишленията. „Би могло да се постави под съмнение, че между нея и леля съществуват някакви връзки, а в случай че не съществуват, въпросът с местонахождението й остава все тъй неизяснен. Аз обаче смятам, че поддържат отношения. Ако ли не, какво означава листчето, което зърнах преди няколко дни върху скрина на леля, на което само с един бегъл поглед прочетох следното: На Ф. се полагат 1252 реала? Ф. е тя. Значи поддържат връзки с леля и тъй като не го правят чрез пощата, става ясно като бял ден, че живее в Мадрид.“

Прекарваше дълги часове в такива умствени занимания. Понякога си казваше: „Да отхвърлим всичко недействително. Да не допускаме нищо, което не се опира на логиката. От какво живее? Почтено ли живее? Да не се впускаме в прибързани заключения. Може да живее почтено, може да живее и в поквара. Ще открия цялата истина, без да питам някого за нещо. Щом мълчат и нищо не казват, ще мълча и аз. Гледам, слушам и мисля. Така ще науча всичко необходимо. Колко прекрасна е истината, по-точно краищата на нейното наметало, които успяваме да видим на земята, защото цялото наметало и самата истина оттук не могат да се съзрат!… Боже мой, удивлявам се на разсъдливостта си. Хората ме гледат със съжаление като болен човек, но вътре в себе си изпитвам наслада от здравия си разум. Щастлив е този, който мисли истински, защото той се докосва до голямото.“

Влезе в кафене „Сигло“ с надеждата да види брат си, но Леополдо Монтес му каза, че Вилялонга, който оглавил управлението за социални грижи и здравеопазване, натоварил Хуан Пабло с една много деликатна и досадна работа. Трябвало да сложи в ред сметките на някакви лазарети и не излизал от службата от сутрин до вечер. Там му носели кафето. Не бе зле за Хуан Пабло директорът да му възлага извънредни задачи, това означаваше доверие, а с доверието идва и повишението. Поговориха за служби и политика и Макси изрече много разумни неща.

Тая зима Рефухио, любимата на Хуан Пабло, бе доста зле с облеклото и не ходеше в кафене „Сигло“, а в „Гайо“ не само защото бе по-близо до дома им (двойката живееше на улица „Консепсион Херонима“), но и поради това, че скромното общество, посещаващо заведението, позволяваше да влизаш в него по домашному или с шал на раменете и кърпа на главата. С Рефухио идваха хора, с които се установяват бързо и лесно приятелски отношения, ако сте съседи или се намирате на една и съща маса. Това бяха един портиер от академията по история със съпругата си и един общински бирник на пазарски сергии със своята съпруга. В неделя последните идваха обикновено с цялото си домочадие: една баба, жертва от 2 май, и седем деца. Кафенето се състоеше от две помещения, отделени с дебела стена и свързани чрез тухлен свод, но въпреки странната си конструкция, подобна на масонска ложа, заведението нямаше неприветлив вид. Във втората зала, където сядаше Рефухио, винаги цареше атмосфера на фамилиарност и поради ограниченото пространство всички посетители образуваха една компания. В нея властвуваше Рефухио, както звезда на деня в елегантен салон. Придаваше си голяма важност и се държеше като дама от висшето общество, стремеше се да бъде остроумна и пускаше шеги, на които останалите бяха длъжни да се смеят. Заемаше винаги централното място в заведението. Когато Макси посещаваше кафенето, снаха му го настаняваше до себе си, глезеше го и му отделяше голямо внимание, обзета от чувства на състрадание и семейна закрила, като си позволяваше също да му говори на „ти“ и да му дава лекарски съвети. Той се оставяше в ръцете й и почти не вземаше участие в разговорите, но мислено правеше умозаключения за всичко, което се приказваше. Една вечер, както си пиеше кафето на масата на Рефухио, потънал в мълчание, забеляза на съседната маса двама мъже, единият от които не му бе непознат. Дълго мисли, докато се досети. Беше Пепе Искиердо, чичото на жена му, с когото веднъж се бе запознал, когато се разхождаше с Фортуната из Рондас. Тъй като в кафене „Гайо“ отношенията бяха доста непринудени, скоро двете маси се приобщиха. В началото поведоха разговор за политика; след това стигнаха до извода, че войната ще свърши поради липсата на пари и тъй като политиката и войната са нишките, с които се тъче историята, заговориха за Френската революция, зловеща епоха, в която според общинския бирник са били гилотинирани множество думи. Бе невъзможно за Искиердо да чуе, че се приказва за история и да не се намеси, понеже откакто стана модел, узна, че Навуходоносор е бил цар, който ядял трева, че дон Хайме влязъл във Валенсия на кон, а Ернан Кортес е бил много непреклонен ендивид, който се забавлявал с палежи на кораби. Глупостите, които тоя човек изрече относно революцията във Франция, предизвикаха смях у мнозина, по-специално у портиера от академията по история, който мяташе към присъствуващите погледи, пълни с презрение, и не желаеше да се изкаже по въпроса, защото това би било равносилно да хвърлиш маргаритки на прасета. Но приятелят на Платон, личност, съвършено непозната на Макси, вероятно бе един от най-ерудираните хора, каквито изобщо са се виждали в това заведение, и щом заговори, веднага завладя вниманието на слушателите. Лицето му бе пъпчиво, вратът му бе като на пуяк и с много голяма адамова ябълка, имаше коса като метла и се изразяваше с думи, съвсем различни от несвързаните приказки на своя приятел.

— На крал Луи XVI — рече той — и на кралица Мария-Антоанета им отрязаха главите, естествено, тъй като не желаеха да дадат свобода на народа. Това бе, естествено, причината за великия преврат, след който промениха всичко, господа, дори имената на месеците, премахнаха старата мярка и въведоха метричната система, премахнаха и религията и служеха литургии, естествено, на богинята Разум.

Умните му думи направиха впечатление на Макси и той веднага се впусна в разговор с Идо дел Саграрио, както се наричаше достопочтеният приятел на Искиердо, за трагичните събития от 1793 година.

— Вижте какво, когато народът започне да безчинствува, гражданите се оказват беззащитни и чистосърдечно казано, свободата, естествено, е хубаво нещо, ала най-напред трябва да се живее. Какво се получава? Всички искат ред. Следователно изскача диктаторът, човекът с голямата тояга, и щом започне да я върти, всички я благославят. Или има логика, или няма логика. Дойде значи Наполеон Бонапарт и се зае да вразумява тия хора. Много добре си свърши работата и аз го приветствувам, да, бога ми, приветствувам го.

— Аз също — най-искрено каза Макси, отбелязвайки остроумността на разсъжденията му.

— Означава ли това, че съм привърженик на тиранията? — продължи Идо. — Не, бога ми. Обичам свободата, но при условие, че се уважават Хуан, Педро и Диего… Нека всеки си мисли каквото си ще, но без да безчинствува, без да безчинствува и винаги да съблюдава законите. Мнозина смятат, че за да бъдеш либерал, е достатъчно да надаваш крясъци, да обиждаш свещениците, да не работиш, да искаш да се премахне това или онова и да викаш „смърт на управляващите“. Не, бога ми. Какво произтича от това? При зле разбрана свобода и множество ликвидации богатите се изплашват, бягат в чужбина и човек не може да види никъде пукната пара. Няма ли пари в обращение, пазарът се разстройва, няма какво да купиш и ратаят, който толкова викаше „ура“ за конституцията, няма какво да яде. С една дума, винаги съм казвал: „Логика, либерали.“ Никой не може да ме убеди в противното.

„Тоя човек е много умен“ — помисли си Рубин и няколко пъти кимна в знак на съгласие с твърдението му.

И когато Идо му се представи на раздяла и каза, че преподава в отделенията на католическите училища, Макси реши, че тая скромна длъжност не отговаря на знанията и диалектическото му умение.

На следващия ден следобед Макси завари от познатите си в кафене „Гайо“ само общинския бирник и Хосе Искиердо. Последният бе сложил на близкия стол някакъв вързоп. Младият човек погледна дискретно и забеляза, че това са дрехи или обувки, покрити с кърпа. Вързопът бе тъй зле стъкмен, че при преместването на стола се показа една елегантна обувка от кожа с цвят на кафе. Сякаш ледена капка докосна сърцето на Рубин, като я видя. „Тази обувка е нейна… Ах, нейна е! Познавам я като своите. Не е за поправка, почти нова е. Иска да й направят нов чифт по тая. Много е суетна по отношение на обувките. Винаги й се иска да има три-четири чифта в най-добро състояние. Защо ли тя самата не ги носи на обущаря? Защото не излиза. Значи е болна… Болна е, но от какво?“