Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (4)

1

Дон Балдомеро Санта Крус беше син на друг Балдомеро Санта Крус, който през миналия век вече имаше магазин за сукна на улица „Ла Сал“, в същото помещение, което след това зае дон Мауро Рекехо. Бащата беше започнал от най-ниското стъпало на търговската йерархия и с труд, постоянство и ред продавачът от 1796 година към 1810–1815 вече притежаваше един от най-реномираните магазини на Мадрид за местно и вносно сукно. Дон Балдомеро II, както се налага да го наричаме, за да го отличаваме от основателя на династията, наследи през 1848 година богатия склад, солидния кредит и предостойната за уважение фирма на дон Балдомеро I, продължавайки нейните традиции още десет години, и се оттегли от търговията с един цял и непокътнат капитал от петнадесет милиона реала, след като прехвърли фирмата на две момчета, които служеха в нея, едното — негов роднина, а другото — роднина на жена му. Оттогава фирмата се нарича „Племенници на Санта Крус“, а дон Балдомеро и Барбарита наричаха фамилиарно тези племенници Момчетата.

При царуването на дон Балдомеро I, тоест от зараждането си до 1848 година, фирмата работеше повече с местни, отколкото с вносни стоки. Ескарай и Прадолуенго я снабдяваха със сукна; Бриуега^[1] — с бархети; Антекера — с вълнени забрадки. През последните години на онова царуване тя започна да работи със стоки отвън, а митническата реформа от 1849 година тласна дон Балдомеро II към по-големи начинания. Той не само сключи договор с фабриките от Бехар и Алкой, за да осигури по-добър внос на местните произведения, а и въведе прочутите сатени за сюртуци и тъканите, които толкова много се носеха от 1845-а до 1855-а, онези патенкури, анаскоти, кубики и чинчили, които илюстрират славната история на модерното шивачество. Но най-голяма полза фирмата извлече от бранша за шинели и униформи за армията и националното опълчение, като не е за пренебрегване и изгодата, която получи от артикула за пелерини, всъщност испанската връхна дреха, която устоява на всички моди в облеклото, както нахутът устоява на всички моди в яденето. Санта Крус, Брингас и дебелият Арнайс владееха цялото сукнарство на Мадрид и снабдяваха търговците на дребно на улиците „Аточа“, „Ла Крус“ и „Толедо“.

В договорите за униформи за армията и националното опълчение не фигурираха нито Санта Крус, нито Арнайс, нито пък Брингас. Като доставчик се явяваше някой си Албер от белгийски произход, който беше започнал неудачно с пускане на вносни сукна. Този Албер беше човек тъкмо за тая работа — деен, буден, сигурен в сделките си, макар те да не бяха по писмени договори. Бе най-деловитият помагач на Касаредонда при внушителните доставки на галисийско ленено платно за войската. Белият панталон на войниците отпреди четиридесет години стана източник на много големи състояния. Денковете с коруни и вивери^[2] донесоха на Касаредонда и на въпросния Албер повече пари, отколкото военните шинели и сюртуци от Бехар на рода Санта Крус и на рода Брингас, макар че в интерес на истината тези търговци нямаше защо да се оплакват. Албер умря през 1855 година, оставяйки голямо състояние, което наследи дъщеря му, омъжена за наследника на Муньос от паметната ковачница на улица „Тинторерос“.

При царуването на дон Балдомеро II търговските прийоми и практика се отклоняваха много малко от наследената рутина. Там никога не разбраха що е обява във вестник „Диарио“, нито пък се използуваха търговски пътници, за да се разшири търговията и по съседните провинции. Поговорката, че хубавият кон и на яслата се продава, беше много голяма истина в онази солидна и много реномирана търговия. Търговците на дребно нямаха нужда да им се бие тъпан, нито да бъдат прилъгвани с шарлатанства. Твърде добре знаеха всички пътя към фирмата и нейните последователни и честни обичаи; стабилността на цените, отстъпките, които се правеха за навременно плащане, сроковете, които се даваха, и всичко останало, отнасящо се до доброто разбирателство между продавач и клиент. Кантората никога не наруши известни достойни за уважение традиции на предприемчивото царуване на дон Балдомеро II. Там никога не са се използували тези копировачи на писма, които са приложение на печатарството в калиграфията. Кореспонденцията се преписваше на ръка от един служител, който четиридесет години седя на един и същ стол, пред един и същ пюпитър и който по силата на навика преписваше оригиналното писмо на своя шеф почти без да го гледа. Преди дон Балдомеро да осъществи прехвърлянето, във фирмата не се знаеше що е метър, нито бяха отнети вековните привилегии на варата^[3] от Бургос^[4]. Години наред допреди прехвърлянето Санта Крус не използуваше пликове за писма.

Тази рутина не означаваше упорство и липса на знания. Напротив, светлият ум на втория Санта Крус и неговото познаване на сделките му внушаваха мисълта, че всеки човек принадлежи на своето собствено време и на своята собствена среда и че трябва да действува изключително в техните рамки. Прекалено добре разбираше, че търговията щеше да претърпи дълбоко преобразование и че не е той призваният да я води по новите и по-широки пътища, които се откриваха пред нея. Поради това и защото жадуваше да се оттегли и да си почине, прехвърли своето заведение на Момчетата, който му бяха родственици и негови служители в продължение на двадесет години. И двамата бяха работливи и много умни. Редуваха се в пътуванията си до чужбина, за да търсят и донасят новостите — душата на търговията с тъкани. Конкуренцията нарастваше с всяка година и се налагаше той да прибягва до рекламата, да приема и изпраща търговски пътници, да глези публиката, да прави отстъпки и да открива щедри сметки на клиентите. Тъй като Момчетата бяха завладели и търговията с мохер, меринос, леки тъкани за женски облекла, забрадки, конфекции и други дамски артикули и освен това отвориха дюкян за продажба на дребно и на вара, трябваше да минат през неприятностите на просрочените плащания и неплатежоспособността на клиентите — неща, които толкова много разнебитват търговията. За техен късмет фирмата имаше неизчерпаем кредит.

Фирмата на дебелия Арнайс беше сравнително нова. Той беше станал търговец на сукно, защото трябваше да задържи за себе си наличните запаси на Албер като обезщетение за един заем, който му беше отпуснал през 1843 година. Работеше изключително с вносна стока, ала когато Санта Крус направи своето прехвърляне на Момчетата и Арнайс беше склонен да стори същото, защото беше много богат, много дебел, доста стар и не искаше да работи. Даваше и вземаше полици в цял Лондон и представляваше две застрахователни дружества. Това му беше достатъчно, за да не се отегчава. Беше мъж, който, закашляше ли се, разтърсваше сградата, в която се намира, превъзходен човек, страстен привърженик на свободния обмен, англоман и стар ерген. Между фирмите на Санта Крус и Арнайс никога не бе имало съперничество; по-скоро си помагаха с всичко, с което можеха. Дебелият и дон Балдомеро винаги се държаха като братя в обществения живот и като най-мили другари в търговския, като изключим някоя прекалено люта препирня на митнически теми, защото Арнайс беше благоволил да прочете Бастиа^[5] и ходеше на митингите на борсата не толкова за да слуша и да мълчи, а за да произнася речи, които почти винаги завършваха със задушаваща кашлица. Горещеше се против всяка такса, която не означаваше просто някаква мярка на хазната, докато дон Балдомеро, който беше умерен във всичко, искаше да се помирят интересите на търговията с тия на испанската промишленост.

— Тези каталонци произвеждат само глупости — казваше Арнайс между две кашлици — и раздават дивиденти от шейсет на сто на акционерите…

— Хайде, пак започна същото — отвръщаше дон Балдомеро. — Пък аз ще ти докажа…

Обикновено не доказваше нищо, както и другият, и всеки си оставаше на своето мнение, ала си убиваха времето с тези сладки препирни. Освен това между двете достойни за уважение личности имаше родство по сватовство, защото доня Барбара, съпруга на Санта Крус, беше братовчедка на Дебелия, дъщеря на Бонифасио Арнайс, търговец на китайски забрадки. Проучвайки родословията на тези мадридски родове, би било лесно да се открие, че родът Арнайс и родът Санта Крус имат в различните си разклонения обща кръв — кръвта на рода Трухильо. „Всички сме едни — каза веднъж Дебелия в изблиците на своя празничен хумор, склонен към демократични отклонения. — Ти от страна на майка си и аз от страна на баба ми сме чисти, същински Трухильо; произхождаме от онзи Матиас Трухильо, който е имал сарачница на улица «Толедо» някъде по времето на бунта на пелерините и шапките^[6]. Не го измислям аз — признава го един документ за собственост, който имам в къщи. Затуй му казах вчера на нашия родственик Рамон Трухильо… нали знаете, че са го направили граф… казах му да вземе за герб начелник и оглавник с надпис, който да гласи: принадлежах на Бабиека^[7]…“