Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (165)

4

— Живот мой — каза той с най-благия глас в света, — хиляди благодарности за облекчението, което изпитах от твоите думи.

Фортуната не знаеше кои думи го бяха утешили, но това нямаше значение. Кимна с глава и той продължи:

— Нищо друго не ми трябва, щом ти си съгласна с мен. Желанията ми са удовлетворени. Да живее великият принцип на освобождението чрез бягство и унищожение!

— Да живее!

— Тъй ще крещят тълпите, когато учението се разпространи. Но това не ни засяга, отнася се за тия, които ще дойдат след нас. Нека изпълним дълга си пред закона, който изисква да умрем, щом стигнем върха на съвършенството! Нека убием звяра в същия миг, в който неговият пленник, духовната субстанция, се изплъзне от ръцете му, както зрелият кестен се отделя от черупката.

— Като нищо ще го убием.

— Такава те харесвам. Нима има нещо по-красиво от смъртта? Да умреш, да прогониш мъките, да се измъкнеш от цялата тази мизерия, от скърбите и земната мерзост! Какво би могло да се сравни с това висше благо? Възможно ли е душата да се проникне от нещо по-възвишено?

— А след това? — запита Фортуната, която слушаше с жив интерес този начин на възприемане на смъртта, макар и да знаеше с кого говори.

— О! След това човек се чувствува съвършено чист, частица от божествената субстанция, от това велико цяло… Какво неизмеримо блаженство!

— Да не страдаш — тихо рече уличницата и сведе глава на гърдите му. — Да не те е страх, че ще ти направят някоя мръсотия, никога да не изпитваш мъка и да се наслаждаваш, наслаждаваш, наслаждаваш…

Мислите й литваха с крилата на тази възвишена идея и се зареяха в безкрайните и невидими пространства.

— Да усещаш как сияе доброто в теб, да витаеш в безкрайно съвършеното и здраво, красиво, прозирно и пълно с наслада субстанциално и ефирно цяло!

Това бе вече малко отвлечено и Фортуната не го разбра добре. Понятна й бе първата идея: да умреш и да се отърсиш от бремето на тоя свят, но пак да си бъдеш като жива, за да се насладиш на всичко, което си пожелаеш, да обичаш и да бъдеш обичана за вечни времена.

— Скъпа моя — рече й Макси, като тресеше глава и правеше гримаси, признак на силна нервна възбуда, — двамата с теб ще умрем, щом изпълним мисията си. Ти трябва изцяло да се отдадеш на твоята, ето защо ще ти кажа какво ми бе разкрито свише.

Фортуната се приготви да чуе великата глупост, която мъжът й щеше да съобщи и лицето й доби израз на съсредоточено внимание.

— Зная нещо, което ти не знаеш, макар и да го предусещаш, нещо което с положителност твърде скоро ще узнаеш. Възможно е да си започнала да забелязваш някои признаци, но духът ти все още е обсебен единствено от предчувствия за великото събитие.

Гледаше я така, че тя започна да се плаши. „Какво ли ще е, господи, какво?“ Макси помълча, забил очи в нея като две стрели, после произнесе думи, които я накараха да подскочи.

— Ти си бременна.

Клетата жена остана за миг като вкаменена, искаше да го вземе на шега, искаше да го отрече, но не й стигаше смелост нито за едното, нито за другото. Тонът му, в който нямаше капка съмнение, преизпълни душата й с неизказан ужас. Но я очакваше още по-голяма изненада. Главата на Макси се затресе неудържимо и гласът му прозвуча като на ясновидец, обзет от екзалтация:

— Бе откровение. Вестта ми донесе снощи моят дух-наставник. Необяснима и прекрасна загадка, нали? Ти си бременна… И ти го подозираш, нещо повече, сигурна си, по лицето ти познавам. Криеш го, защото не ти е известно, че това съвсем не е безчестие. Детето, което носиш в утробата си, е син на Чистия разум, пожелал да се въплъти, за да спаси света. Ти бе избрана за това чудо, защото много си страдала, много си обичала, много си грешила. Да страдаш, да обичаш и да грешиш… Това са трите инфинитива на глагола на битието. От теб ще се роди истинският месия. Ние сме само предвестници, схващаш ли, нищо друго освен предвестници. Когато родиш, ще сме изпълнили вече мисията си и ще се освободим, като убием двата звяра.

Фортуната се озова в другия край на стаята с един скок. Обзе я такава уплаха, че малко остана да изскочи в коридора и да извика за помощ. Лицето на Макси се бе изкривило и очите му горяха като въглени. Дори не забеляза, че се е отдалечила, продължи да говори, сякаш още бе до него. Разстроена и примряла от страх, горката жена се сгуши в срещуположния ъгъл, скръсти ръце и без да изпуска от поглед нещастния умопобъркан, си рече: „По какво ли е познал? Какъв човек, господи. Да не би лудостта му да е престорена? Дали не се преструва, за да не го преследва правосъдието, като ме убие? Как ли е открил? Не съм казвала на никого. Все още нищо не ми личи. Ах! Голям хитрец е тоя човек. Това за откровението го разправя, за да измами хората. Подозира ме, страхува се, че може да е истина или е разбрал кой знае как… Да съм казала нещо насън? Не, не, отгатнал го е с лудостта си. Нали казват, че големите истини се знаят от децата и лудите? Ах, как се уплаших! Господи, спести ми това изпитание! Тоя човек иска да ме убие и разиграва театър, за да си отмъсти гратис, без нищо да плати.“

Просветленият пристъпи към нея и я хвана за ръката. Бе прималяла от страх така, че се чувствуваше много по-слаба от него, който бе толкова немощен.

— Ти си моето талисманче — каза й той, като я стискаше конвулсивно и я гледаше с израз, зад който нещастницата съзря любовника и убиеца. — Ще си пролеем кръвта и ще се освободим веднага, щом изпълниш мисията си. Кога ще стане? Някъде през февруари или март, нали?

„Сигурно през март — рече си Фортуната, — ама само тебе ще чакам. Отдавна ще съм офейкала. Убивай се, щом искаш, аз трябва да живея, за да го отгледам. Ще бъда толкова щастлива с него! Бог ми го дари, за да ми бъде утехата в живота. Видя ли как успях да доведа докрай идеята си? Моето дете е нов живот за мен. И тогава никой няма да може да се мери с мен… О, ако не го усещах тук, вътре, ти и аз щяхме да бъдем еднакво луди и тогава наистина би трябвало да се убием.“

Откъм коридора се чуваха неясни гласове на доня Силвия и Руфинита, които се сбогуваха. След малко влезе вдовицата на Хауреги и като я видя, племенникът й се върна на канапето, оставяйки жена си да стои права в средата на стаята.

— Какво има? — запита доня Лупе. — Не спим ли? Часът е единадесет.

— Дойдохте тук, за да смутите щастието ни — отвърна Макси и почна да мята крака във въздуха. — Аз и моята избраница желаем да бъдем сами. Неизразимите загадки, които пред нея и пред мен…

— Но какво правиш? — Не знаеше да се смее ли или да бъде сериозна. — Приличаш на циркаджия.

— Които пред нея и пред мен се разкриха… искам да кажа, неизразимите загадки… ни възвисяват в сладостен екстаз, в който прости хора не могат да участвуват.

— Мен наричаш прост човек!

— Простотията е израз на привързаността към земните блага, а това означава да глезиш звяра.

— Какво правиш? Да не си решил да се преобърнеш? — извика уплашено доня Лупе, като го видя да се подпира с ръце на канапето и да прави мост.

— Това вас не ви засяга, невярваща жено. Нощта е хладна и ми е нужно да си стопля крайниците. В главата ми гори пещ.

— Виждате ли… виждате ли? — викна Фортуната, без да се бои, че ще я чуе. — Дължи се на ония проклети хапчета. Не бива да му се дават. Виждате какъв става. Още повече му размътват мозъка и отгатва тайни.

— Как така отгатва тайни? Какво правиш, момче?

Рубин подскачаше на канапето като ездач, подкарал коня си в тръс.

— Великото събитие, чудото на света ще стане някъде през март — ръмжеше клетникът и се въртеше около себе си. — Ще го възвести една звезда, която ще изгрее от запад, и небето и земята ще гръмнат от химни на радост.

— Какво говориш? Успокой се, миличък, хайде, успокой се.

— Много бих искал да зная къде ми е шапката — рече той и почна да занича под масата и канапето.

— За какво ти е шапката?

— Искам да изляза, имам работа на улицата. В същност мога да изляза и гологлав. Страшна жега е.

— Прав си, отиваме в Ретиро. Фортуната, вземи свещта и върви напред.

Уловиха го под мишници и го поведоха към спалнята. Макси се озова с един скок в леглото и навири ръце и крака във въздуха. След миг ги остави да тупнат тежко и отново ги вдигна.

— Хубава нощ ни е приготвил! — възкликна доня Лупе и скръсти ръце.

Фортуната се отпусна на канапето, обзета от невесели мисли.

— Защо не ми обаждате къде се намирам? — запита клетият безумец. — Паднах от небето на един покрив. Къде се губи жена ми, че не идва да ми помогне?

— Хубава нощ, много хубава! — повтори доня Лупе, въздишайки на всяка дума.

Помъчиха се да сложат Макси да легне. Не беше лесно. Изплъзваше им се от ръцете, пъргав като дете, а на моменти като маймуна. Смееше се така, че двете жени тръпнеха от страх, а накрая не можеха да разберат нищо от думите, които излизаха от устата му в безредие, произнасяни така, както произнасят децата, когато се учат да говорят. Най-сетне силите му се изчерпаха и той притихна на канапето. Единият му крак лежеше върху масата, другият — на стола. Главата му беше под някаква възглавница, едната му ръка опираше в пода, а другата бе извил по невероятен начин. Не посмяха да променят мъчителната му поза от страх да не би пак да се разлудува и да им причини нови главоболия. Доня Лупе дремеше на един стол близо до брачното ложе, а Фортуната не мигна цяла нощ. Сложиха го в леглото чак на разсъмване. Не бе на себе си и стенеше, сякаш бяха смазали от бой клетото му тяло.