Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (114)

1

На следващия ден дон Еваристо два-три пъти ходи да се осведомява за здравето на Фортуната, но не можа да я види. Доротея му казваше, че госпожата не искала да види никого и че от толкова мисли за собствената си почтеност я боляла ужасно главата. На по-следващия ден беше малко по-добре. Беше станала и дори се бе опитала да пие бульон.

— Но продължава да повтаря все същото — добави не без злост момичето, което беше симпатично и будно. — Предупреждавам ви, господине, да се съгласявате с нея.

— Не се тревожете, дъще — отвърна господинът, — каквото трябва, ще направя. Може ли да я видя? Няма ли много да я отегча? Знае ли, че съм тук?

— Знае вече. Почакайте минутка и ще влезете.

Той остана сам в столовата и след като чака петнадесет минути, Доротея му каза да влезе. Фортуната беше в стаята си, излегната на канапето, с глава, облегната на голяма възглавница от син атлаз. Беше с копринен пеньоар и фин бял шал на главата, така пристегнат, че се виждаше само овалът на лицето й. Бе бледа, много отчаяна и със сенки под очите. Дон Еваристо смяташе, че разбира от медицина, и й измери пулса.

— Та вие сте като часовник, дъще. Нямате температура и няма да имате… Е, да! Кокетничене… само малко кахъри и нищо повече. А сте така хубава с този шал! Хайде, хайде. Не ви се вижда нито косата, нито ушите. Приличате на монахиня от приют. Брей, какви болки имала тази госпожа!

— Вчера бях много зле — каза тя с приглушен глас. — Главата ми се пръскаше и понеже не можех да изтръгна от мен тази мисъл, все същото… Като ми влезе нещо в главата… Трябва да заявя, че съм…

— Порядъчна, да, днес повече от вчера и утре повече от днес. Това не е нужно да се казва, защото се знае.

— Не, човече, не искам това.

— А какво?

— Аз съм много лоша, най-лошата жена, която се е раждала. Знаете ли какво съм направила? Напълно съм заслужила наказанието, да, добре съм го заслужила, защото, уверявам ви, много злини съм вършила в тоя живот!

— Стига вече! Не са чак толкова.

— Хайде да говорим за друго — каза младата жена, като извади ръката си изпод одеялото, в която стискаше писмо. — Вчера ми изпрати това.

— Кой? А, Санта Крус!

— Не го бях прочела до днес сутринта. Отново се сбогува, дава ми съвети и се прави на светец. В писмото ми изпраща четири хиляди реала.

— Хайде де… Не е обеднял сигурно.

— Искам да му пиша още днес — каза тя, като се пооживи. — Не да пиша… Само да сложа двете банкноти от по две хиляди реала в един плик и да му ги върна.

— Дъще моя, почакайте и помислете добре какво правите — отвърна той и се приближи нежно към нея. — Връщането на парите е израз на романтизъм, неприсъщ на нашето време. Връщат се само откраднати пари, а вие имате право да получите от него не само това, а много повече. Така че стига пози, ако не искате да ви освиркам, защото тия глупости се срещат вече само в лошите комедии. Да, поставил съм си за цел само да ви отърва от безразсъдството и да ви засадя в здрава, практична почва.

— Щом са пари, не ги вземам — заяви искрено болната, нацупвайки устни като глезено дете.

— Ах, каква смехория!… Това е то, и продължавате да се глезите — каза полковникът, като нацупи устните си повече от нея. — Щяла да му върне свещените пари! Да, за да се смее повече. Това иска той. Имате ли спестявания?

— Трябва да имам около тридесет дуро.

— Само толкова… От какво ще живеете сега?

— Искам да съм порядъчна.

— Чудесно… възвишено. Но не ми е ясно защо, за да си порядъчна, не трябва да ядеш… Нима мислите да работите? Какво?… С тия четири хиляди реала поне ще имате време да помислите и да преживеете няколко месеца. Тъй че запазете капиталчето и да не говорим повече по този въпрос.

Фортуната, която беше упорита, не се съгласи напълно, но отложи връщането на парите за следващия ден. Тази мисъл тревожеше съзнанието й и тя, без да иска, говореше за нея.

— Гледай ти, каква услуга ми направи! — промърмори след известно време, като гледаше към пода. — Да ми плати! Аз, която оставих всичко заради него, дори отритнах хората, които ме направиха скромна!… Извинете, ако не се изразявам красиво. Много съм невежа. Такава ми е природата, а на тия, които искаха да ме направят фина и почтена, им хвърлих почтеността в мутрите… Каква неблагодарница, нали? Колко нагла съм била! Само защото обичах повече, отколкото трябва, защото обичах като лъвица, и за да се убедите, че съм толкова проста, ще му простя и ще го обичам отново.

— Да, вече се разбира, че сте по-мека и от памук — каза дон Еваристо замислен.

— Струва ми се, че другите мъже не са такива. За мен има два вида мъже: той е от едната страна, а всички останали — от другата. Не бих мръднала оттук до вратата за всички тях. Такава съм, не мога да се поправя.

— Не ми казвате нищо ново. Много свят съм видял — потвърди Фейхо с благосклонността на изповядващ свещеник. — Хората като вас обикновено водят кучешки живот. Няма по-голямо нещастие от това да носиш прекалено голямо сърце. Да имаш голям мозък, голям стомах, голям черен дроб е също лошо, но по-малко. Аз или ще успея малко да ви отрезвя, или ще ви понамаля сърцето, за да има равновесие.

— Равно…!

— Равновесие.

— Да, не го казвам добре, но разбирам какво е. А как ще ми го понамалите?

— О, необходими са много лекции… Това е единственият начин да не бъдете нещастна цял живот. Да! Този живот е гайда с много дупки и трябва да се настройва, да се настройва, за да свири добре. Вие не познавате дори половината от живота. Като че ли току-що сте се родили и са ви пуснали по широкия свят. Какво се получава? Че не знаете накъде вървите. Връщате парите, които ви дават, и два-три пъти полудявате по един и същи човек. Добро бъдеще! Ще ви науча на нещо, което не знаете.

— На какво?

— Да живеете… В тая долина на сълзите да се живее е първото ни задължение, а в действителност колко малко хора умеят да го правят!… Казвам ви го, защото познавам света, защото като вас съм имал щедро сърце.

— И ще бъда ли щастлива? — каза Фортуната със суеверно очакване, сякаш й гледаха на карти.

— Първото нещо, което ще се опитам да направя, е да станете практична.

— Практична! — отвърна тя и грациозно набръчка носа си, както правеше винаги, когато не разбираше нещо, и в същото време се подиграваше. — Практична… Какво означава това?

— Нима не знаете?… Не се правете на по-глупава, отколкото сте! — забеляза дон Еваристо, който също набръчка носа си.

— Ами тогава ще си похортуваме — каза госпожа Рубин и изопачи думата, за да се присмее така на идеята му.

Посещението не трая дълго, защото сеньор Фейхо не желаеше да пречи. Сбогува се, като обеща да се върне скоро. Ако зависеше от него, би се върнал и след час.

— Приятелко, не трябва да оставате дълго време сама, защото главата ви започва да работи… Ако не ме изгоните, днес следобед отново ще се върна при вас.

Привечер той наистина дойде с букет цветя, а малко след това един слуга пристигна с две-три саксии. Фортуната много обичаше цветята както в саксии, така и на букети; балконите й бяха пълни със саксии и голяма част от сутрините си прекарваше в грижи по тях. Благодари много на господина за този подарък, чиято стойност беше още по-голяма поради сезона, в който се намираха. Цветята от букета бяха от най-красивите, редки и ценни през зимата. От разговора за цветята същата вечер дон Еваристо се убеди, че неговата приятелка имаше вкус, различен от обикновения. Не харесваше цветя, които не ухаеха, и изпитваше неприязън към камелиите. Между най-красивите камелии и най-жълтите и обикновени слънчогледи не намираше особена разлика по красота. Обичаше карамфила, нарциса, или градинската роза, с една дума, всички онези цветя, които възбуждат чувства, когато човек се приближи до тях…

— А как се чувствувате тази вечер? — попита дон Еваристо и се наведе, за да види лицето й.

Държеше се като лекар, но разглеждаше лицето й заради красотата му, а не за да търси по него признаци на болест. И понеже се здрачаваше, трябваше да се приближи много, за да я види добре. Тя продължаваше да стои в същото положение и на същото място от сутринта.

— Все така съм — отвърна тя, без да се движи. — След като си отидохте, плаках допреди малко. Не съм мръднала оттук.

— Няма защо да си напрягате мозъка, за да откриете лекарството. Няма да мръдна оттук… Но може лекарството да бъде по-лошо от болестта и в крайна сметка ще се наложи да плачете, за да ме изгоните. Хайде, дъще, престанете така дълбоко да въздишате, сякаш душата ви ще излети през устата. Сега ще се успокоим. Времето е цяр, който лекува тези неща, и аз ще видя приятелката си скоро, много скоро по-лъчезарна от празничен ден, без да си спомня за нищо от това, което така я огорчава днес. Трябва да се разсеете. Знаете ли да играете на карти?

— Аз? Знам само туте. Оня искаше да ме научи на тресильо, но никога не успях да се науча. Наистина не знаете колко съм глупава.

— Обичате ли театъра?

— Това да, най-вече драмите, които разплакват хората.

— Пресвета дево Мария!… Ония пиеси, в които има „Сине мой!… Татко мой!…“

— Именно. Но и други, в които има разни печални случки и където вадят шпагите, а една актриса припада, защото й отнемат сина.

— Благословени боже!… — каза Фейхо лукаво. — Тук наистина вкусовете ни се различават, защото аз, щом видя, че актьорите започват да викат, а актрисите стават ревливи, вече се въртя на мястото си и гледам към вратата… Никакви сълзи. Това, което ви трябва сега, е да се посмеете с пиеските на Лара във вариететата. Драмите, дъще, са в живота… Обичате ли баловете с маски?

— Сега ще ви разсея — отвърна Фортуната и се надигна. — Малкото време, през което бях сама в Барселона и насам-натам, обичах да танцувам и да се развличам, после не… Тази година Хуан ме води два пъти, а след това ходих сама с една приятелка, за да видя дали ще го хвана да ми изневерява с някой парцал… Ще повярвате ли, че дори това не ме развлича? Маската изгаря лицето ми от жега… искам да я сваля. Ами… ако започна да се шегувам и сама да се смея на плоските си шеги? Не можете да си представите колко съм бездарна! Хрумват ми само тъпи шеги. Хуан ми говореше, че не ставам за нищо и че не заслужавам тялото, което имам. Полагаше усилия да ме промени, но козата винаги дърпа към гората. Сред народа се родих и такава останах, искам да кажа, обикновена, дива… О, ако бяхте видели как побесняваше, като му казвах, че обичам шкембе, което се готви по гостилниците! Ами да, трябваше да ям скришом това, което харесвам. А когато ми се караше, че нямам вид на французойка като Антонита, тая, дето е с Вилялонга, и друга, която се казва София ла Феролана? „Даже по начина си на сядане се различават от теб — казваше ми. — Забележи добре този маниер на безразличие или интерес според случая, тази грациозност, начина на ходене по улицата. Ти, като ходиш насам-натам със забуленото си лице и с размъкнатата си походка, без да гледаш никого, сякаш обикаляш от къща на къща, за да събираш милостиня за църковната служба.“ Чувате ли какво ми разправяше? Караше ме да обличам съвсем тесни дрехи, толкова тесни, че подчертаваха всичко, с което бог ме е дарил…

„Тази жена ме подлудява — мислеше си Фейхо, като изпитваше чувство на неизразима радост, когато слушаше Фортуната. — Оглупял съм, не знам какво става с мен… Ах, боже мой, на моята възраст!… Няма начин, ще се обясня. Но не, чакай приятелю, все още не е време…“

Разказът за тия неща, поднесен с толкова очарователна откровеност, запали огънчето в очите на добрия господин. Радостна и очакваща усмивка се изписваше на устните му, откривайки безупречни зъби. По бузите на лицето му, което винаги бе розово, избиваше истинска младежка руменина. С една дума, бе най-красивият, най-симпатичният и най-свежият старец, който може да си представи човек. Чист като самородно злато, къдрава коса, мустаци като лъснато сребро. Лицето му бе така добре избръснато, че бе приятно да го гледаш; челото — широко и мраморно, с фини и добре оформени бръчки. Що се отнася до тялото, повечето от днешните момчета биха искали да приличат на него. По-изправен и по-строен от него нямаше.

„Не, днес няма нищо да й кажа — мислеше той. — Страхувам се да не заприличам на хлапак. Търпение, приятелю, и се поуспокой малко, имаш достатъчно време, за да бързаш. Днес ще го приеме зле. Раната е много прясна.“