Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (148)

5

Тук му е мястото да разкажем, че Фортуната и вдовицата на Фенелон бяха станали близки приятелки. Последната показваше голяма симпатия към жената на Рубин и с тази симпатия, милото доверие, което произтичаше от нея, и най-после с разточителното снизхождение, което проявяваше към нейните грехове, се добра лека-полека до всичките й тайни. Съвсем ясно е, че тия интимности ставаха само зад гърба на доня Лупе и много далеч от доня Каста, тъй като и двете не допускаха, че подобни теми могат да намерят място в благоприличните и достойни разговори в тоя дом.

Прегърнати през кръста, двете жени мълчаха известно време, ядяха сладки и гледаха към улицата. Неочаквано Аурора се засмя.

— Гледай как тоя глупак Понсе се умилква на Олимпия. Мисля, че сестра ми е единствената жена в света, способна да обича критик. Заслужава си наказанието да се омъжи за него. Не й пожелавам подобна катастрофа само защото ми е сестра.

— Здравата се е измъчил човекът — каза Фортуната, също тъй през смях. — Прави й знаци да слезе… Да, веднага ще слезе. Нахален си. Сигурно иска да й даде една от ония статии, в които разказва сюжета на пиесите, за да ги знаем. Хайде, човече, не се измъчвай, ще си поприказвате друга вечер. Сега не може… Колко досадни са тия ухажори, нали?

След още малко, когато ръцете им бяха пуснали талиите и двете чистеха пръсти с кърпичките си, Аурора отново каза:

— Та това е, всички заминаха днес следобед, и братовчедът Маноло е с тях. Мисля, че отиват в Сан Хуан де Лус.

Фортуната изви лице към балкона, където беше Олимпия. След това погледна приятелката си и рече с много сух тон:

— Отиват в Сан Себастиан и Биариц, а в началото на септември заминават за Париж.

— Момичета — каза доня Каста, слагайки ръце на раменете им. — От коя вода желаете? „Прогресо“ или „Лосоя“?

— Все ми е едно — отвърна Фортуната.

— Вземи „Лосоя“ — подсказа й доня Лупе с чаша в ръка. — И вярвай, каквото и да говори тя, „Прогресо“ е малко блудкава.

— Зависи от вкуса… Влияние оказва и навикът — аргументира се Каста със самодоволството и увереността на дегустатор на вина. — Понеже израснах с вода от „Понтехос“, която е същата като тая на „Мерсед“, именувана днес „Прогресо“, всяка друга ми мирише на тиня.

Няма да се спирам подробно на всичко, което се каза за водата в Мадрид. Докато двете по-възрастни госпожи бърбореха във вътрешността на къщата, Фортуната и Аурора го правеха на балкона. Към единадесет и половина дочуха гласа на Балестер. Двамата с Макси ги гледаха от отсрещния тротоар.

— Ако слезете — каза Рубин, — ще ви почакам тук.

— Олимпия — извика Балестер. — Току-що гледахме творбата, която се игра за първи път преди две вечери. Колко е лоша! Имате ли сведения за нея?

— Аз? Какво говорите!…

— Понеже поддържате близки отношения с авторитети.

Той произнесе тия думи, когато критикът минаваше покрай него.

— Слушайте, Олимпия, творбата е една ужасия, но някои приятели на автора ще я разхвалят до небесата. Ще ми се да ги видя, за да ги питам защо лъжат по тоя начин публиката.

— Оставете ме на мира… Какъв сте глупак! — отвърна Олимпия и влезе вътре.

— Слизате или не? — запита Макси и жена му каза, че ще слязат, нека ги чака в аптеката.

Аурора и Фортуната се смееха, следейки с очи как Понсе се измъква нагоре по улицата като душа, обсебена от дявола.

Жените се оттеглиха в жилището си, доволни и двете да видят Макси толкова възстановен от мозъчните бъркотии от сутринта, сякаш беше друг човек. Подчинението му на заповедите и разумните и уравновесени отговори бяха благоприятни симптоми. Тая нощ спа спокойно и не се случи нищо, което да излиза от рамките на нормалното. Следващия следобед съпругът и жена му се уговориха да се поразходят привечер. Тя отиде да го вземе от аптеката в уречения час, но не го завари.

— Отиде да се подстриже — каза Балестер, като й предложи стол. — Покрай тия мрачни настроения от последно време бедното момче не си даваше сметка, че е заприличал на чорлавите поети… Изпратих го да се окастри днес следобед. Имайте пред вид следното: човек трябва да му се налага, да се бори със занемаряването му и четивата, да не допуска той да се отдава на мислите си. По-добре е да му причиниш неприятност, отколкото да го оставиш да потъне в меланхолията. Аз винаги му говоря грубо и повярвайте… взех му страха. Тъкмо това е необходимо.

— Бедничкият! — възкликна Фортуната. — Виждате ли накъде го избива? Не съм срещала такова пощуряване.

Сехисмундо, който в момента не бе много зает, остави работата, за да обърне нужното внимание на госпожата на своя приятел и да й бъде приятен, доколкото беше възможно. Бе човек, който не можеше да не бъде галантен, дори дързък с която и да било жена, в чието присъствие се озовеше. Досега с Фортуната си бе позволил някоя и друга шега; тоя път отиде по-далеч. Прокарвайки пръсти като зъби на гребен през непокорната си грива, той я приглади и като изви тяло, се наведе към госпожата и каза лукаво:

— От вчера сте много тъжна… Не, не го отричайте… Нима не виждам какво става? Чета по лицата.

— По моето едва ли сте прочели кой знае какво.

— Повече, отколкото си мислите… Чета най-нежни пасажи… строфи за раздяла… самотни въздишки…

— Ах, какъв досадник!

— О, нищо не ми убягва. Съгласен съм, че имате основания да бъдете толкова разчувствувана. Но има и нещо друго… На мен ми е приятно да стигам до корена на нещата, да търся причините и, откровено казано, като се вгледам в тях, не мога да не съжалявам за грешката, от която страдате толкова време.

Фортуната го наблюдаваше с усмивка, тъй като не смяташе, че трябва да се разсърди.

— Да, не мога да не съжалявам — продължи надуто управителят, — че сте толкова последователна с хора, които не го заслужават… Да има толкова верни сърца по земята и да се търси тъкмо най-непостоянното и…

— Какви глупости говорите?

— О! Не са глупости — отвърна аптекарят, като направи няколко крачки пред нея, стараейки се да бъдат колкото се може по-грациозни. — Простете дързостта ми. Аз съм си такъв, винаги съм бил пределно ясен и щом някоя мисъл поиска да излезе от мен, отварям й вратата, иначе, остане ли вътре, ще се пръсна… Та казвах… Ще се разсърдите ли?

— Не човече, защо трябва да се сърдя… Пуснете я, пуснете я.

— Та казвах… — Балестер зае поза, която му се струваше аристократична, — казвах, че човека, когото би трябвало да обичате, съм аз… Сега виждате, че не съм от тия, дето си държат езика зад зъбите.

— Ах, колко мило! Харесва ми откровеността.

— Скрито-покрито няма! Ако ме обикнете, ще разберете какво значи любещо, последователно и горещо сърце. Но трябва да ви предупредя за едно нещо…

— Какво?

— Ако решите да ме обикнете… няма да решите, но ако решите внимавайте да не ми го кажете изведнъж… ще умра от радост. Ще ми подействува като електрически шок.

— Бъдете спокоен… Да, ще ви го казвам малко по малко… ще ви подготвям като за лоша новина…

— Не чак така, не чак така…

— Май че не сте добре… Няма ли тук сред всичките тия лекарства някое да ви оправи главата?

— Де да имаше, приятелко моя, де да имаше! Много хора си мислят, че най-болната глава тук е на бедния Макси, когато моята е като птичи кафез. Наистина, само две думи от когото трябва биха ме превърнали в най-разсъдителния и най-щастливия човек на земята.

Като видя да влиза Рубин, той смени темата.

— Тъкмо казвах на вашата скъпа половинка, че ще й дам две хапчета. Бога ми, какви хапчета!…

— За нея?

— Не, човече, за вас.

— И какви са?

— Хубава работа; иска ви се да знаете и какви са. Дявол да го вземе, като измисли нещо ново, човек трябва да запази тайната за себе си. Това е препарат.

— Тоя Сехисмундо се е побъркал — рече Фортуната. — Да си вървим.

— Не вземам лекарства, ако не зная съставките — забеляза Макси наивно.

— Тия щастливи мъже са много безочливи. Искат всичко да научат… Сега излиза на разходчица със своята гълъбица. Колко сме любезни! И после момченцето се оплаква — подръпна го за ухото, — оплаква се за няма нищо… галеното дете на провидението… Сбогом, забавлявайте се.

Изпрати ги до вратата на аптеката, стана много сериозен и като се протегна на пръсти, колкото можеше, ги проследи с поглед, докато се изгубиха нагоре по улицата.