Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Служителите, които правеха ревизия и баланс, слагаха в железни ракли фишеците със злато и пачките с банкноти, завързани с ластик. Друг броеше върху една маса изтъркани песети, а след това ги гребеше с лопата, сякаш бяха лещени зърна. Боравеха с артикула абсолютно безразлично, сякаш чувалите не бяха пълни с монети, а с картофи и топовете банкноти бяха амбалажна хартия. Хасинта се страхуваше да ги гледа и винаги влизаше там с известен респект, подобен на оня, който и вдъхваше църквата, понеже страхът, че ще отнесе някоя полепнала на дрехата й банкнота от четири хиляди реала, я правеше нервна.

Рамон Вилюендас го нямаше; ала Бенигна слезе веднага и първото, което стори, бе внимателно да огледа мръсното лице на онзи коледен подарък, който нейната сестра й носеше.

— Какво, не намираш ли прилика? — каза Хасинта малко засегната.

— Наистина, мила… Не знам какво да ти кажа…

— Жив портрет е — натърти другата, с намерение да пресече с категорично мнение пътя на всички съмнения, който можеха да изникнат.

— Може и да е…

Гилермина се сбогува, като помоли служителите да й разменят в банкноти трите златни монети, които носеше.

— Но трябва да ми дадете премия — каза им тя. — Три реала на сто. Ако не, отивам на борсата Алмидон, където са по-милостиви от вас.

В този миг влезе стопанинът на къщата и като взе монетите, ги разгледа усмихнат.

— Фалшиви са… Имат патина.

— Вие имате патина — отвърна светицата остроумно, а останалите също се засмяха. — Една песета премия за всяка.

— Как увеличава!… Вие ще ни вкарате в беля.

— Заслужавате го, бирници такива.

Вилюендас взе от близкия куп две дуро и ги добави към разменените банкноти.

— Хайде… За да не кажете, че…

— Благодаря… Знаех си аз, че вие…

— Я, доня Гилермина, почакайте малко — добави Рамон. — Вярно ли е това, което ми разправиха? Че когато не падат достатъчно пари от подписката за строежа, сте закачили една тухла на врата на св. Йосиф — да ги търси той.

— Господин св. Йосиф няма нужда да му закачаме нищо, той прави винаги това, което ни е угодно… Тъй че лека нощ; оставяме тук тоя господинчо. Първото, което трябва да сторите, е да го намокрите, та да му се разкисне кирта.

Рамон погледна Питусо. Лицето му също не изрази много дълбоко убеждение относно приликата. Бенигна се усмихваше и само от уважение към любимата си сестра не каза за Питусо същото, което казваше за монетите, дето не звънтяха хубаво: „фалшиво е“ или „има патина“.

— Първо да го измием.

— Няма да се остави — забеляза Хасинта. — Той никога не е виждал вода. Хайде горе.

Качиха го и почти насила свалиха дрипите му. Донесоха едно голямо ведро с вода. Хасинта потапяше пръсти в нея и казваше с боязън: „Дали не е много студена? Дали не е много гореща? Бедното ангелче, какъв неприятен момент ще преживее!“ Бенигна не се церемонеше толкова и — цамбур! — потопи го вътре, като държеше ръцете и краката му. Исусе! Писъците на Питусо се чуваха чак до „Пласа Майор“. Насапунисаха го и го изтъркаха най-безцеремонно, като обръщаха такова внимание на ревовете му, сякаш те бяха израз на радост. Само Хасинта като по-състрадателна разклащаше водата, искайки да го накара да повярва, че това е много забавно. Измъкнат най-сетне от мъчението и добре увит в бански чаршаф, Хасинта го притисна към гърдите си, като му каза, че сега вече е хубав. Топлината уталожваше сърдитите му писъци, като ги сменяше с хълцания, а реакцията заедно с чистотата оживи лицето му и го обагри с оная чиста и небесна руменина, която имат децата, когато излизат от водата. Търкаха го, за да го изсушат, а изваяните му ръце, финият му тен и прекрасното му телце предизвикваха час по час възклицания на възхищение: „Същински Младенец… това кукленце е божествено!“

След това се заеха да го обличат. Една му обуваше чорапите, друга му обличаше най-фина риза. Като усети неудобството на дрехите, лошото му настроение се върна. Донесоха му огледало, за да се види, та дано самолюбието и предвзетостта уталожат недоволството му.

— Сега да вечеряме… Гладничко ли си?

Питусо отваряше уста в необикновено широки прозевки, които бяха приблизителна мярка за охотата му към ядене.

— Ах, колко е гладничко детето! Ще видиш… Ще ядеш вкусни неща…

— Картофи! — извика той разгорещено.

— Какви картофи, човече! Марципан, супа от бадеми…

— Картофи, мамка му! — повтори той, тупайки с крак.

— Добре, картофчета: всичко, каквото ти искаш.

Вече беше облечен. Хубавата дреха му стоеше тъй добре, сякаш цял живот я беше носил. Децата на Вилюендас, когато го видяха да излиза от стаята, където имаха рождество, не гъкнаха. Най-напред се изненадаха, след това сякаш се зарадваха; накрая взеха връх чувствата на ревност и подозрение. Малките в семейството бяха пет: две големички момичета, дъщери от първата жена на Рамон, и трите деца на Бенигна, две от които бяха момчета.

Хуанин стоеше слисан като оглупял пред рождеството. Първата проява на неговите идеи за човешка свобода и колективна собственост се изрази в това да тури ръка на цветните свещи. Едно от момичетата понесе тъй зле тая непочтителност и нададе такива силни писъци, че за малко не стана мътна и кървава.

— Ах, боже мой! — възкликна Бенигна. — Ще имаме неприятности с това диваче.

— Аз ще му купя много свещи — натърти Хасинта. — Нали, синко, искаш свещи?

Това, което той искаше, главно беше да му напълнят търбуха, защото взе отново да се прозява, тъй че чак късаше сърцата.

— На ядене, на ядене — каза Бенигна, свиквайки цялото дребно войнство. И тя ги поведе напред като ято патици. Беше сервирано само за децата, защото родителите щяха да вечерят у чичо Кайетано.

Хасинта беше забравила всичко, даже да си отиде в къщи, бе забравила за времето, докато трая церемонията на къпането и обличането на Питусо. Като разбра колко е късно, тя бързо си сложи наметалото и се сбогува с момчето, като хубаво го нацелува. „Много си хлътнала, мила!“, каза сестра й с усмивка. И беше права донякъде, защото на Хасинта малко й трябваше да се разплаче.

А да видим какво беше правила Барбарита сутринта на двадесет и четвърти?

Още щом влезе в „Сан Хинес“, Еступиня изтича към нея като ловно куче, което напада, и като потриваше ръце, каза:

— Дойдоха галисийските стриди. Хубаво ме изплаши сьомгата! Нощес не съм спал. Но със сигурност ще я имаме. Пристига с днешния влак.

Колкото и да твърди великият, че този ден е слушал литургията благочестиво, не му вярвам. Нещо повече — може да се твърди, че дори когато свещеникът издигаше в пръстите си причастието, Пласидо не бе тъй примерен както друг път. Нито пък когато се би в гърдите, ударите по гръдния му кош ехтяха тъй, както в други дни. Мисълта му бягаше към лекомислието на покупките и литургията му се стори дълга, толкова дълга, че едва не се реши да каже поверително на свещеника да побързва. Най-сетне госпожата и нейният приятел излязоха. Той се стараеше да придаде вид на тежко задължение на това, което беше едно удоволствие. Мъчеше се във всичко да преувеличава трудностите:

— Струва ми се — каза той със същия тон, с който навярно е говорил Бисмарк, за да съобщи на император Вилхелм, че не се доверява на Русия, — че пуйките от стълбичката не са твърде добре угоени, както трябваше да предполагаме. Като излизах днес от къщи, ги претеглих една по една и, откровено казано, според мен по-добре да купим от Гонсалес. Скопците му са много вкусни. Тях също ги претеглих… Но в края на краищата сама ще видите.

Прекараха два часа на улица „Кучилиерос“ в улавяне и пускане на птиците. Сподиряха ги продавачите, към които Пласидо се отнасяше презрително. Той си даваше вид, че има такъв тънък усет за преценка на теглото, че и грам не може да му се изгуби. След като оставиха там доста пари, те тръгнаха на друга страна. Отидоха у Ромеро, за да изберат няколко серпантини от истински марципан от Лабрадор, и пак имаха пари за още един час.

— Това, което госпожата трябваше да направи днес — каза Еступиня задъхан и правейки се на още по-задъхан, отколкото беше, — е да си носи списък, та нищо да не забравим.

Върнаха се в къщи в десет и половина, защото Барбарита искаше да се осведоми как синът й е прекарал нощта и тъкмо тогава Хасинта разкри на свекърва си своята тайна за Питусо. Барбарита остана толкова изненадана, колкото и невъодушевена, както казахме вече. Без да мисли за Хуан, който този ден беше много по-добре, доня Барбара хукна отново навън със своя оръженосец и канцлер. Оставаха й за купуване още някои нещица, по-голямата част от тях за подаръци на роднини и домашни приятели. Онова, което й беше казала нейната снаха, не излизаше от главата на великата сеньора. Що за порода е тоя внук? Защото работата беше сериозна… Дете на Дофина! Дали ще е истина? Пресвета Богородице, каква чудесна новина! Внученце, скришом от църквата! Ах! Резултат от неотдавнашните му глупости.

От това се страхуваше… Ами ако всичко беше плод на възбуденото въображение на Хасинта и на ангелското й сърце? Нищо, нищо, същата тая нощ, като си легне, трябва да разкаже всичко на Балдомеро.

Бяха извършени нови покупки през остатъка от сутринта, а когато се връщаха, натоварени и двамата с пакети, Барбарита се спря на площадчето „Санта Крус“ и се загледа в рождествата с внимание на купувач. Еступиня си биеше главата и не разбираше защо госпожата разглежда с такъв интерес сергиите, след като всички деца от рода на Санта Крус бяха снабдени вече с тоя артикул. Учудването на Пласидо нарасна, когато видя, че тя, след като бе пазарила като на шега едно от най-хубавите рождества, го купи. Уважението запечата устата му, когато вече се разтягаше, за да каже: „И за кого е това рождество, госпожо?“

Объркването и любопитството на стареца достигнаха върха си, когато Барбарита му каза с известна тайнственост, като се изкачваха по стълбите в къщи: „Дай ми тия пакети и пъхни това кутиище под наметалото си. Да не го види никой, като влезем.“ Какво означаваха тези потайности? Да вмъкнеш едно рождество в къщи, сякаш е контрабанда! И като много опитен контрабандист, Пласидо извърши контрабандата си с поразителна вещина. Сеньората я взе от ръцете му и отнасяйки я в спалнята си с най-грижовна предпазливост, за да не я види никой, я скри на горната полица на шкафа си с огледало, хубаво увита в една кърпа.

През цялата част на деня знаменитата дама беше много претрупана, а Еступиня излизаше и влизаше, понеже когато си мислеше, че нищо не липсва, се оказваше, че беше забравил най-важното. Щом настъпи вечерта, Барбарита се обезпокои от закъснението на Хасинта, а когато я видя да влиза изнемощяла, с мокри дрехи и в най-жалък вид, се затвори за миг с нея, докато тя се преобличаше, и й каза строго:

— Дъще, приличаш на луда… Виж ти какво те прихвана… да ми носиш внуци в къщи… Следобед думата ми беше на езика да разправя на Балдомеро за твоята лудория, но не се реших… Сега можеш да си представиш колко сериозна ми се струва работата…

Беше жестоко от страна на нашата сеньора да се изразява тъй. Доня Барбара трябваше да прецени, че покупки с покупки вървяха и мании с мании. И мъмренето не спря дотук, веднага дойде следната забележка, която срази клетата Хасинта:

— Приемам доброволно, че тая кукла е мой внук. Е, хубаво, но не ти ли идва наум, че вятърничавата му майка може да го подири и да ни заплете в някой голям процес, който да ни побърка?

— Как ще го дири, щом го е изоставила? — отговори задъхана другата, като искаше да се престори, че изобщо нехае за трудностите.

— Добре, вярвай си пък… Ти си една наивница.

— Ако го дири, няма да й го дам — заяви Хасинта с решителност, в която имаше нещо свирепо. — Ще кажа, че е мое дете, че аз съм го родила и нека докажат обратното… Хайде, нека ми го докажат.

Екзалтирана, извън себе си, Хасинта, която се преобличаше припряно, пусна дрехата си, за да се потупа по гърдите и корема. Барбарита понечи да застане сериозна, ала не можа.

— Не, ти си тая, която трябва да докаже, че си го родила… Но не мисли за глупости и се успокои сега, а утре ще говорим.

— Ах, мамо! — каза снахата, разнежвайки се. — Ако го бяхте видели!…

Барбарита, която беше сложила вече ръка на бравата, за да си върви, се върна при снаха си и рече:

— Ама прилича ли?… Сигурна ли си, че прилича?…

— Искате ли да го видите? Да или не?

— Ами, дъще, ще му хвърлим един поглед… Не че аз мисля… Нуждая се от доказателства; ама много ясни доказателства… Не се доверявам на прилика, която може да бъде привидна, и докато Хуан не ме извади от съмненията ми, няма да престана да си мисля, че твоят Питусо трябва да отиде в приюта.