Ъптон Синклер
Цар Въглен (118)

30

Хал завари брат си на улицата да крачи възбудено насам-натам. „Търговецът на железария“ беше направил нов опит да завърже разговор и в отговор беше посъветван да върви по дяволите.

— Е, свърши ли най-сетне? — осведоми се Едуард, като си изкара яда върху Хал.

— Да, предполагам. — Хал прецени, че Едуард няма да го е еня за счупената ръка на Едстрьом.

— Тогава облечи се, за бога, и да вървим да хапнем.

— Добре — рече Хал, но толкова апатично, че Едуард го погледна изпитателно. Дори и при лунната светлина различи бръчките по лицето на брат си и хлътналите му очи. За пръв път разбра какъв дълбок отпечатък в душата на Хал беше оставило преживяното през последните няколко седмици.

— Бедното ми момче! — възкликна той, трогнат внезапно. Но Хал не отговори. Той не търсеше съчувствие, не му трябваше нищо.

Едуард махна отчаяно с ръка.

— Бог ми е свидетел, наистина не зная как да ти помогна!

Тръгнаха обратно към хотела. По пътя Едуард отчаяно търсеше в ума си безобидна тема за разговор. Подхвърли, че се е сетил, преди да затворят магазините да купи костюм на брат си. Благодарности не иска, добави той мрачно; няма намерение да пътува до Уестърн сити в компанията на някакъв си скитник.

Младият миньор се окъпа, първата истинска баня от дълго време насам (никога вече в присъствието на Хал дамите нямаше да могат да казват, че бедните трябва да бъдат поне чисти!). Той се избръсна, подряза ноктите си, среса се и се облече като джентълмен. Разбра учуден, че доброто му настроение отчасти се възвърна. Странно и приятно усещане — да бъдеш облечен пак като човек. Спомни си думите на един стар негър, който твърдеше, че обичал да си удари крака, защото му било страшно приятно, когато болката отмине.

Тръгнаха да търсят ресторант. По пътя Хал преживя последното си неприятно приключение. Край тях мина някакъв стар миньор и Хал се спря с вика:

— Майк! — Той изведнъж забрави, че е джентълмен. Старият миньор също не обърна внимание на това; за миг той се втренчи удивен, сетне се втурна към Хал и го притисна в мечешката си прегръдка.

— Моят помощник! Моят помощник! — развика се той и щедро тупна Хал по гърба. — Ей богу! — И издъни Хал с другата си ръка. — Ей, кучи сине! — Той го целуна.

Но както беше изпаднал във възторг, старецът изведнъж усети, че нещо не е в ред с неговия помощник. Отстъпи назад, огледа го.

— Имаш хубави дрехи. Забогатял си, а?

Както изглежда, старецът не беше чул нищо за тайната на Хал.

— Потръгна ми — рече Хал.

— Какво работиш?

— Занимавах се с една стачка в Норт Вали.

— Това пък какво е? Изкарваш пари със стачки?

Хал се разсмя, но не даде обяснения.

— А ти какво работиш?

И аз се занимавам със стачка — стачкувам си сам.

— Без работа ли си?

— Работих два дни по жп линията. Имаше повреда там горе. Плащат по два и двайсет и пет на ден. Сега няма работа.

— Потърси ли работа из мините?

— Кой, аз? Нали ме знаят навсякъде! Отивам горе в мина „Сан Хосе“. Шахтният ми разправя: „Я се пръждосвай, стар мърморко! Никаква работа за теб вече в този окръг!“.

Хал поогледа Майк и забеляза, че изпоцапаното лице на стареца е измършавяло и побледняло и беше в противоречие с бодрия му дух.

— Отиваме да хапнем нещо — рече той. — Ще дойдеш ли с нас?

— И още как! — съгласи се с готовност Майк. — Напоследък не съм прекалявал с кльопачката.

Хал му представи мистър Едуард Уорън, който измърмори „здравейте“ и пое предпазливо мазолестата лапа на стария словак, но не можа да изличи раздразнението от лицето си. Търпението му беше изчерпано. Надяваше се да намерят някой свестен ресторант и да похапнат нещо прилично, но сега, разбира се, нищо няма да му е вкусно с този стар гладник срещу него.

Влязоха в една денонощна закусвалня. Хал и Майк си поръчаха сандвичи със сирене и мляко, а Едуард седеше и недоумяваше как брат му е в състояние да поеме подобна храна. А през това време двамата стари приятели си разказваха разни неща и старият Майк се пляскаше по коленете и изпращаше с възторжени викове разказите за геройствата на Хал.

— Ама че момък! — възклицаваше той. Сетне към Едуард: — Бива си го, а? — И той тупна Едуард по рамото. — Бога ми, ония не могат да излязат на глава с моето другарче!

Хал беше видял за последен път Майк Сикориа през прозореца на затвора в Норт Вали, когато старецът раздаваше на миньорите снопа листа с подписите на Хал и Бъд Адамс го беше арестувал. Пазачът го беше отвел в една барака зад електростанцията, в която имало още двама миньори, задържани за същата работа.

Майк разказа всичко това с обичайния си жизнерадостен тон.

— Хей, мистър Бъд — викам аз, — ако се каниш да ме натириш по каньона, първо да си взема нещата. А той: — Върви по дяволите с нещата си! Аз пък му викам: — Мистър Бъд, искам да ми платите. — Ще ти платя ей сегичка! — вика той и ме събори с един удар на земята. А после ме сграбчи, извлече ме навън, а там, гледам, един голям автомобил и си викам: Боже мой! Ще се возя на автомобил! Ето ме, петдесет и седем годишен пергишин, а никога не съм се возил на автомобил. Досега си мислех, че ще пукна, без да съм се качил на автомобил. Слизаме по каньона, аз въртя глава и гледам тия планини, в лицето ми вее хубав хладен вятър и аз викам: — Браво на теб, мистър Бъд, няма да забравя този автомобил, не съм прекарвал такъв ден през целия си живот. А той: — Затваряй си човката, стар жабар! После навлизаме в прерията, качваме се на Блек хилс и ни казват: — Слизайте, кучи синове! Оставят ни там съвсем сами и разправят: — А се върнете пак, ще ви пипнем и ще ви изтърбушим! — Отпрашиха, а ние трябваше да бъхтим седем часа, докато се доберем до някаква къща! Изпросих си кльопачка, а после хванах оная работа по линията. Само не знаех дали си излязъл от дранголника, мислех си: загубих си помощника и я го видя вече, я не.

Старецът млъкна и изгледа нежно Хал.

— Писах ти писмо до Норт Вали, ама отговор нямаше и бъхтих целия този път по линията да те търся.

Какво беше това, недоумяваше Хал. В този каменовъглен район той се беше сблъскал с чистия, неподправен ужас, а ето че сега не се радваше много при мисълта, че го напуска. Ще му липсва старият Майк Сикориа, неговата целувка и мечешката му прегръдка.

Той накара стареца да занемее, като му пъхна в ръката двадесетдоларова банкнота. Даде му и адреса на Мери и на Едстрьом, и бележка до Йохан Хартман, който можеше да използува Майк за работа с минаващите през града словаци. Хал обясни, че още тази вечер трябва да се върне в Уестърн сити, но че никога няма да забрави стария си приятел и ще се погрижи да му намери хубава работа. Мъчеше се да измисли някакво занимание за стареца във фермата на баща си. Да си има питомен мечок.

Дойде време за влака. Дългата композиция от тъмни спални вагони се плъзна покрай перона и спря. Беше късно, преваляше полунощ, но старият Майк още стоеше на перона. Сега той изпитваше страхопочитание пред Хал, пред неговите хубави дрехи и двадесетдоларови банкноти, но въпреки това, под влияние на обхваналите го чувства, го прегърна и го разцелува още веднъж.

— Сбогом, помощнико! — извика той. — Ела пак, момчето ми! Няма да те забравя, помощнико!

Когато влакът потегли, старецът размаха оръфания си каскет и затича по перона, за да види Хал още веднъж, да му каже последно сбогом. А когато Хал влезе в купето, в очите му вече напираха сълзи.