Ъптон Синклер
Цар Въглен (86)

23

Така времето затече приятно. Въпреки ужасните си ругатни, малкият италиански хлапак покори изцяло сърцето на Джеси. Хал забеляза това и се зарадва от успеха на този опит за социална хармония. Ако можеше да разчете мислите на Джеси, щеше да разбере, че въпреки неподправения й възторг от детето, в нея се таи сдържаността, породена от нейните предразсъдъци, инстинктивната жестокост на привилегированите класи. Да, днес това хлапе от мината е ангелче, но когато стане голям? Ще израсте грозен, с грубовата външност. След десетина години човек няма да може да го различи от останалите недодялани, мръсни мъже в селището. Фактът, че хората от простолюдието с течение на годините погрозняват, беше доказателство за Джеси, че те неизменно отстъпват по всички показатели на стоящите по-горе от тях. Според нея, Хал напразно прахосваше време и сили в стремежа си да направи от тях нещо, а природата очевидно не беше им отредила по-добра участ! Тя реши да обясни това на Хал на връщане към влака. Разбираше добре, че той я доведе тук да я просвети; както и всички други хора по света, тя възнегодува срещу това принудително просвещение и не губеше надежда, че ролите могат да се сменят и тя да се заеме с просвещението на Хал.

Скоро Роза свърши кърменето на бебето и Джеси подхвърли нещо за черните му очички. Тази тема заличи стеснителността на майката и двете забъбриха приятелски. Ненадейно някакъв шум отвън ги сепна и всички станаха. Отвън долиташе женски глъч. Хал и Роза изтичаха към вратата. Този ден нервите на всички бяха изопнати в очакване на новини от шахтата. Хал отвори вратата.

— Какво става? — попита той хората отвън. Някакъв женски глас отговори:

— Намерили са Рафърти!

— Жив?

— Никой не знае още.

— Къде?

— В седемнадесети забой. Всичко единайсет души — между тях Рафърти, младият Фланагън, шведът Йохансон. Разправят, полумъртви били, не могли да говорят. Не пускат никого при тях…

Намесиха се и други гласове. Но онзи, който отговаряше на Хал, беше някак си по-различен от другите: мек, плътен глас, несъмнено ирландски, който привлече вниманието на Джеси.

— … Отнесоха ги в теглилнята, жените искат да узнаят нещо за мъжете си, но не им казват нищо. Прогонват ги оттам като кучета!

Няколко жени отвън заплакаха. Хал излезе и след малко се върна отново, като подкрепяше една девойка, облечена с поизбеляла синя басмена рокля и с огненочервена коса. Тя изглеждаше полуприпаднала и повтаряше непрекъснато: „Това е ужасно, ужасно“. Хал я придружи до един стол, тя се отпусна в него, скри лице в ръцете си, захълца и заговори несвързано.

Джеси стоеше и гледаше девойката. Тя чувствуваше до каква степен е развълнувана девойката и до известна степен това вълнение се предаде и на нея; но същевременно нещо в Джеси се бунтуваше. Тя не искаше да бъде тревожена от подобни неща, за които не беше в състояние да помогне. Разбира се, тези нещастници страдаха — но какъв непоносим шум вдигаше това бедно същество! Във вълнението на бедното същество се долавяше и ярост, Джеси я почувствува и още повече се разбунтува. Схвана я като лично предизвикателство, нещо като необузданите социални изблици на Хал, които толкова я объркваха и разстройваха.

— Прогонват жените като кучета! — повтаряше девойката.

— Мери — каза Хал, мъчейки се да я успокои, — лекарите ще направят всичко възможно. Жените не бива да се тълпят там сега и да пречат!

— Може и така да е, но не е само това, Джо, ти знаеш. Отдолу изнасят и трупове, някои от тях са намерени на мястото на експлозията, разкъсани на парчета. И не дават на никого да ги види. За да не се пречи на лекарите ли? Не, не е това! За да могат после да лъжат за броя на убитите! За да припишат по четири-пет крака на всеки убит! Ето това вбесява жените! Видях как мисис Замбони се опитваше да влезе в бараката. Пийт Ханън я сграбчи за гърдите и я изблъска навън. „Искам мъжа си!“, пищеше тя. „Ха, за какво ли ти е, та той е целият на парчета!“ „Искам парчетата!“ „За какво са ти? Ще ги ядеш ли?“

Дори и от Джеси се изтръгна вик на ужас. А девойката отново скри лице в ръцете си и захълца неудържимо. Хал сложи нежно ръка върху нейната.

— Мери — заутешава я той, — всичко не е толкова лошо, та нали все пак изваждат хората.

— Отгде да знае човек какво правят! Та те може и да затварят някои от галериите сега! Това е най-ужасното — никой не знае какво става! Само да беше чул писъците на бедната мисис Рафърти! Джо, пронизаха ме като нож. Помисли само — изнесоха го преди половин час, а бедничката още не знае дали е жив.