Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Coal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ъптон Синклер. Цар Въглен

Американска, трето издание

ИК „Профиздат“, София, 1979

Редактор: Цветан Николов

Коректор: Таня Паскалева

История

  1. — Добавяне

29

Мери накара Хал да се закълне, че няма да се бие с Котън, след което отидоха към №2. Там завариха, че изкачват на повърхността катърите, а надзирателите обещаваха, че в най-скоро време ще започнат да изкачват работниците. Всичко беше наред, нямаше никаква опасност! Но въпреки обещанието му, Мери се страхуваше да се довери на Хал и затова го убеди да се върнат в №1. Там току-що беше пристигнала от Педро спасителна кола с лекари и медицински сестри. Докарали бяха и няколко „шлема“. Тези „шлемове“ бяха странни на вид херметически маски, снабдени с кислород за час или повече, които се надяваха над главата и раменете и се привързваха. Екипираните с тях мъже сядаха в една голяма кофа, която спускаха в шахтата с хаспел. От време на време мъжете в кофата подръпваха едно сигнално въже, за да покажат горе, че още са живи. Първият от тях, който се върна, съобщи, че близо до дъното на шахтата лежат хора, но, изглежда, всички са мъртви. Долу се виел гъст черен дим — признак, че в шахтата има пожар, така че не можеше да се направи нищо повече, докато не бъде монтиран вентилаторът. Като сменят посоката на въртене на вентилатора, можеха да изсмучат дима и газовете от шахтата.

Бяха уведомили за нещастието щатския инспектор по мините, но той бил болен и щял, да изпрати един от своите заместници. По закон този служител трябваше да поеме ръководството на спасителните операции, но Хал забеляза, че неговото идване никак не заинтересува миньорите. Задължението на инспектора беше да предотврати нещастието, а той не бе сторил това. Сега ще прави това, което компанията поиска от него.

Някъде след здрач от №2 започнаха да излизат и работниците. Чакащите край отвора на шахтата жени с радостни викове започнаха да се хвърлят на вратовете им. Хал видя как другите жени, чиито мъже бяха в №1 и може би никога нямаше да излязат, стояха и наблюдаваха тези срещи с тъжни, плувнали в сълзи очи. Между излезлите от шахтата беше и Джек Дейвид. Хал придружи двамата до дома им, като по пътя слушаше проклятията, които мисис Дейвид сипеше по адрес на Джеф Котън и Алек Стоун. За Хал това беше урок по класово съзнание. Дребната женица от Уелс повтаряше непрекъснато думите на надзирателя „По дяволите работниците, спасете катърите!“ — повтаряше ги отново и отново, сякаш им се радваше като на произведение на изкуството, което резюмираше идеално отношението на надзирателите към работниците! Хал разбра по-късно, че мнозина повтаряха тези думи. Те плъзнаха по цялото селище, а след няколко дни и по целия окръг. В окръга смятаха, че тези думи обобщават отношението на собствениците на мините към миньорите.

След като преживя първия шок от нещастието, Хал поиска да вникне по-добре в нещата и заразпитва Големия Джек, който беше сериозен и начетен мъж и беше мислил по всички въпроси, свързани с индустрията. С бавния си и спокоен начин на изложение той обясни на Хал, че честите нещастия в мините в този район не се дължат на някакви специални трудности при експлоатацията на мините, на високата експлозивност на газовете или на сухия въздух. Те са просто резултат от нехайността на ръководителите, от това, че не зачитат законите за охрана на труда на миньорите. Трябва да има „по-хапливи“ закони, например закон, според който семейството на всеки убит в мината работник да получава хиляда долара, независимо от това кой е виновен за нещастието. Тогава собствениците бързо ще се разтичат и ще намерят рецепти за „необикновените“ опасности!

При сегашното състояние на нещата те знаеха, че колкото и голяма да е вината им, могат да се отърват с незначителни загуби. Адвокатите на компанията сигурно вече бяха тук и още преди да бъдат извадени първите трупове, те ще са започнали да уреждат споровете със семействата. Ще предложат на някоя вдовица билет за връщане до родината й, ще дадат на цяло семейство осиротели деца петдесет, може би сто долара — ако искат, да ги вземат, ако не искат — здраве. От съда не можеше да се очаква нищо, подобни дела са толкова безнадеждни, че човек дори не можеше да намери адвокат да се заеме с тях. Това беше една от реформите, в която компаниите вярваха, завърши саркастично Големия Джек. Те бяха лишили от работа нечестните адвокати!