Ъптон Синклер
Цар Въглен (83)

20

Пърси настояваше Хал да замине с компанията. Отначало само намекна тактично за това, но когато Хал не разбра намека, Пърси започна да настоява с раздразнение. Шахтата е отворена вече — какво повече иска Хал? Когато Хал заяви, че Картрайт би могъл да я затвори отново, Пърси му довери, че сега всичко било в ръцете на баща му. Предишната вечер главният надзирател му изпратил дълга телеграма и чакал отговор всеки момент. Каквито и да са нарежданията в телеграмата отговор, той ще ги изпълни.

Лицето на Хал се помрачи, но той се насили да запази учтив тон.

— Ако баща ти нареди нещо, което ще попречи на спасяването на миньорите, Пърси, аз ще се боря с него, разбираш ли?

— А как ще се бориш с него?

— С единственото оръжие, с което разполагам — гласността.

— Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа това, което вече знаеш: ще развържа ръцете на Били Кийтинг да раздуха надлъж и нашир цялата история.

— Ей богу! — извика младият Хариган. — Трябва да ти кажа, че ще бъде страшно подло от твоя страна! Обеща да не правиш нищо, ако дойда тук и наредя да отворят шахтата!

— Каква полза има от отварянето на шахтата ако я затворят пак, преди да са извадили хората? — Хал помълча, сетне продължи с искреното желание да се извини. — Пърси, недей да смяташ, че не схващам деликатността на положението. Зная, че сигурно ти изглеждам мерзавец — дори по-голям, отколкото сметна за необходимо да ми намекнеш. Въпреки нашите кавги в университета, аз те смятах за приятел. Сега мога само да те уверя, че никога не съм възнамерявал да изпадам в положение като сегашното.

— Добре, а защо по дяволите избра да дойдеш точно тук? Знаеше, че тази мина е собственост на приятел.

— Та нали това беше спорният въпрос между нас, Пърси. Забрави ли нашите спорове? Мъчех се да те убедя какво значи ти и аз да притежаваме нещата, от които другите хора изкарват прехраната си. Аз твърдях, че не познаваме условията, при които се експлоатират нашите мини, че ние сме банда паразити и безделници. Ти ми се присмиваше, наричаше ме мърморко, анархист, твърдеше, че гълтам всичко, което ми поднасят размирниците. И аз си казах: „Ще отида в една от мините на Пърси! А после, когато се опита да спори отново с мен, ще го хвана натясно!“. Ето как почна всичко, като шега. Но сетне се забърках в разни работи. Не искам да бъда неприятен, но няма що-годе нормален човек, който може да седи тук повече от седмица, без да поиска да се бори! Затова искам да останеш тук — ти трябва да останеш, да срещнеш някои хора и сам да разбереш обстановката.

— Да, но не мога да остана — отвърна студено другият. — И мога да ти кажа само това, че бих предпочел да отидеш другаде да се занимаваш с твоята социология.

— А къде да отида, Пърси? Всичко е частна собственост, а ако собствеността е голяма, почти сигурно е, че собственикът ще е някой, когото познаваме.

— Ако ме питаш мен, би могъл да започнеш с каменовъглените мини на компанията „Уорнър“ — отбеляза Пърси.

Хал се разсмя:

— Можеш да си сигурен, че помислих и за това, Пърси. Но виж как стоят нещата — ако исках да постигна целта си, никой не трябваше да ме познава. А в канцеларията на баща ми съм срещал някои от главните надзиратели, и знаех, че ще ме познаят. Ето защо трябваше да отида в някои други мини.

— Какъв късмет, за компанията „Уорнър“! — отговори хапливо Пърси.

— Позволи ми да ти кажа, че не възнамерявам да оставя за дълго компанията „Уорнър“ извън моята социология заяви Хал сериозно.

— Добре — отвърна другият. — На връщане минаваме покрай една от мините на тази компания и нищо не би ме зарадвало повече от това да спра влака и да се отърва от теб!