Ъптон Синклер
Цар Въглен (2)

2

Когато дойде на себе си, наоколо беше мрак и цялото тяло го болеше. Хал усети, че лежи на каменен под и се претърколи, но скоро се обърна отново, защото по гърба му нямаше здраво място. По-късно, когато беше в състояние да се опипа, преброи повече от десет места, където бяха го ритали с тежките си обувки неговите нападатели.

Хал полежа час-два и постепенно разбра, че се намира в някаква килия, защото виждаше звездите през железни решетки. Чуваше и нечие хъркане. Провикна се пет-шест пъти, все по-високо, и като чу накрая някакво ръмжене, попита:

— Бихте ли ми дали глътка вода?

— Ще ти дам една вода, ако ме събудиш пак! — отвърна някакъв глас, след което Хал пролежа в мълчание до сутринта.

Два часа след разсъмване в килията влезе един човек.

— Ставай — каза той и го подритна. Хал мислеше, че няма да може да стане, но стана.

— А сега без никакви номера — рече пазачът и като го хвана за ръкава, го изкара от килията и по малък коридор го изпроводи до някаква канцелария, където седеше една червенолика личност със сребърна шерифска значка на ревера на сакото си. Близо до него стояха двамата противници на Хал от предишната нощ.

— Е, малкия — обади се мъжът от стола, — има ли време да си помислиш?

— Да — отвърна Хал лаконично.

— За какво е задържан? — попита мъжът двамата пазачи.

— За нарушение и съпротива при ареста.

— Колко пари имаш в себе си, младежо? — беше следващият въпрос. Хал се поколеба.

— Хайде, казвай! — рече мъжът.

— Два долара и шейсет и седем цента, доколкото си спомням — отговори Хал.

— Глупости! — отсече другият. — За какви ни вземаш? — Той се обърна към двамата пазачи: — Претърсете го.

— Сваляй сакото и панталоните — рече Бил бързо. — Обувките също.

— Вижте какво! — запротестира Хал.

— Сваляй ги! — рече мъжът и стисна юмруци. Хал се подчини. Пребъркаха му джобовете, откъдето извадиха портмоне със споменатата сума, евтин часовник, джобно ножче, четка за зъби, гребен и огледало и две бели носни кърпички, които предизвикаха презрението им и бяха хвърлени на порядъчно оплютия под.

Развързаха вързопа и разхвърлиха наоколо чистото бельо, а после зачовъркаха с джобното ножче подметките и токовете на обувките, разпориха и хастара на дрехите. Така намериха десетте долара в колана и ги хвърлиха на масата заедно с другите принадлежности, след което човекът със значката обяви:

— Глобявам те дванайсет долара и шейсет и седем цента и конфискувам часовника и ножа — ухили се и добави: — Можеш да си запазиш сополниците.

— Слушайте! — ядоса се Хал. — Що за грубости!

— Обирай си боклуците, младежо, и изчезвай оттук по-бързо, иначе ще си тръгнеш по гол задник.

Но Хал беше твърде ядосан, за да приеме подобно разрешение.

— Кажете ми кой сте вие и какво право имате да действувате така?

— Аз съм шерифът на мината — рече мъжът.

— Значи вие сте служител на компанията „Дженеръл фюъл“? И възнамерявате да ме ограбите…

— Изхвърли го, Бил — каза шерифът.

Хал видя как Бил стисна юмруци.

— Добре — преглътна той възмущението си. — Почакайте да се облека. — Започна да се облича колкото се може по-бързо, нави одеялото и бельото и тръгна към вратата.

— Запомни — рече шерифът, — право надолу по каньона и ако се мернеш пак наоколо, ще получиш куршум.

И така Хал излезе на слънце, съпровождан от двамата пазачи. Вървеше по същия планински път, по който дойде тук, но сега минаваше през центъра на миньорското селце. В далечината мярна голямата сграда на трошачката и долови непрекъснатия грохот на машините и падащите въглища. Мина покрай двойната редица от къщи и бараки, собственост на компанията, където неугледни жени по вратите и мръсни деца, които риеха из уличната прах, се обръщаха и се хилеха насреща му, защото той куцукаше и беше достатъчно ясно какво му се е случило.

Хал беше дошъл с любов и любознателност. Любовта значително избледня — очевидно това чувство не беше движещата сила в индустрията. Но любознателността нарасна повече от всякога. Какво криеха толкова грижливо зад оградата на мината?

Хал се обърна и погледна Бил, който предишния ден беше показал известно чувство за хумор.

— Вижте какво, момчета — каза той, — взехте ми парите, посинихте ме целия от бой, сигурно сте доволни. Преди да си отида, обяснете ми това, а?

— Какво да ти обясним? — изръмжа Бил.

— Защо постъпихте така с мен?

— Защото си много нахакан, малкия. Не знаеше ли, че няма защо да се мъчиш да се промъкваш тук?

— Разбирам — рече Хал, — но аз исках да кажа друго. Защо не ме пуснахте в началото?

— Ако търсеше работа в мината, защо не започна както си му е редът.

— Не знаех какъв е редът.

— Там е работата. А ние не искахме да рискуваме с теб. Не ни изглеждаш надежден.

— А за какъв ме взехте? От какво се страхувате?

— Я се разкарай! — рече Бил. — Не можеш ме подведе!

Хал повървя мълчаливо няколко крачки, като се чудеше как да пробие.

— Виждам, че ме подозирате — каза той. — Ако ми позволите, ще ви кажа истината.

И понеже другият не му забрани, той продължи:

— Аз съм студент, исках да видя света и да разчитам на себе си за известно време. Мислех си, че ще е забавно да дойда тук.

— Е добре, ама това не е футболно игрище — рече Бил. — Това е мина.

Хал разбра, че му повярваха.

— Кажете ми откровено, за какъв ме взехте?

— Че защо да не ти кажа — изръмжа Бил. — Тук се навъртат профсъюзни агитатори и се мъчат да организират миньорите, а ние не искаме да рискуваме. Нашата компания подбира работници чрез бюрата. Ако беше отишъл там и им се харесаше, щяха да те одобрят, както си е редно. Или ако беше отишъл в бюрото в Педро да вземеш пропуск, щеше да бъдеш в ред. Но ако някой цъфне на вратите и изглежда като конте, пък и дрънка като професор — такъв не минава. Ясно ли ти е?

— Разбирам — рече Хал. После добави: — Ще съм ви благодарен, ако ми дадете за една закуска от моите пари.

— Закуската мина — заяви Бил. — Почакай да узреят шишарките.

Той се разсмя. После, разнежен от собствената си шега, извади от джоба си двайсет и пет цента и ги подаде на Хал.

Когато стигнаха до вратата, Бил отключи катинара и го изпрати ухилен. Така завърши първият допир на Хал с Индустрията.